Решение № 7220 от 27.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7220 гр. София, 27.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Мила Г. Димова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Мила Г. Димова Въззивно гражданско дело № 20251100501536 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното.

Производството е по реда на чл. 258- чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Добричфарма“ ЕООД срещу решение № 20347 от 11.11.2024 г., постановено по гр. д. № 17783/2024 г. по описа на СРС, 50- ти състав, с което са отхвърлени предявените от „Добричфарма“ ЕООД срещу И. С. К. осъдителни искове по чл. 240, ал. 1 и чл.

92, вр. чл. 99 от ЗЗД за заплащане на сумата 5900,00 лева – главница, представляваща предоставен паричен заем на 06.01.2020 г., ведно със законната лихва от 21.12.2023 г. до изплащане на вземането, и сумата 1279,97 лева - мораторна неустойка за периода от 01.11.2021 г. до 21.12.2023 г.

В жалбата са изложени съображения за неправилност на първоинстанционното решение като постановено при нарушения на материалния и на процесуалния закон, както и при необоснованост на изводите на съда. Твърди се, че в хода на производството бил установен факта на получаване на процесната сума от ответника преди сключване на договора за заем, като впоследствие със сключването му страните са преуредили съществуващите между тях имуществени отношения като заемни с обратна сила. Посочва се, че в доказателствена тежест на ответника е било да установи отрицателния факт на неполучаване на сумата. Изложени са подробни доводи за неправилност на изводите на първоинстанционния съд за симулативност на изявлението за получаване на заемната сума, като в тази връзка се изтъква, че 1 по делото не са събрани доказателства, от които може да се направи извод в този смисъл, както и че ответникът не е навеждал твърдения за симулация и съдът, нарушавайки принципа на диспозитивното начало, е разгледал този въпрос. Моли се съдът да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да уважи предявените искове.

В срока по чл. 263 ГПК не е подаден писмен отговор на въззивната жалба от ответника И. С. К..

Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението в обжалваната част е и допустимо, тъй като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита, поради което няма произнасяне в повече. По правилността на съдебния акт настоящата инстанция намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени в условията на кумулативност осъдителни искове с правна квалификация чл.

240, ал. 1 и чл. 92, вр. чл. 99 от ЗЗД за осъждане на ответника И. К. да заплати на „Добричфарма“ ЕООД за заплащане на сумата 5900,00 лева – главница, представляваща предметът на договор за заем от 06.01.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащане на вземането, и сумата 1279,97 лева - мораторна неустойка за периода от 01.11.2021 г. до 21.12.2023 г.

Ищецът излага твърдение, че по силата на сключен договор за заем с ответника от 06.01.2020 г. е предоставил на последния парична сума в размер на 5900 лв. Излага, че в чл. 2 от договора изрично е удостоверено получаването на паричната сума в брой при подписването на последния.

Поддържа, че ответникът не е върнал дължимата сума в уговорения срокпоследния работен ден на месец октомври 2021 г., поради което на основание чл. 5 от контракта дължи неустойка в размер на 10 % годишно за срока на закъснението.

В отговора си по чл. 131 ГПК ответникът К. не оспорва подписването на процесния договор, но възразява да е получавал посочената в него заемна сума, както и да е поемал задължения да я връща. Поддържа, че по силата на трудов договор е изпълнявал длъжността „технически организатор“ в „Медикотрейд Варна“ ООД, като на 10.01.2020 г. трудовото му правоотношение било прекратено. Шест месеца след напускането си получил обаждане от бившия си пряк ръководител- К.Т., която инициарала среща в гр.

Кърджали. По време на срещата К.Т. заявила на ответника, че са установени финансови нарушения и е желателно да подпише предварително подготвените от юристите на дружеството документи, като в противен случай щял да лежи в затвора. Ответникът се притеснил от казаното, още повече, че към онзи момент К.Т. била народен представител и председател на парламентарната 2 група на ПП „Воля“. Твърди, че по време на срещата им е заявил, че не е получавал посочените в представените му договори и записи на заповед суми, както и че на посочените в договорите дати не е посещавал в гр. Варна, но К.Т. била му заявила, че е „по-добре да ги подпише, отколкото да влезе в затвора“.

Под уплах К. подписал 15 бр. договори за заем и още толкова записи на заповед. След узнаване за цесията ответникът сочи, че на 12.01.2024 г. е депозирал жалба до ОДМВР-Кърджали с вх. № 292000-732, по която било проведено разследване.

Софийски районен съд е приел, от една страна, че е налице облигационно правоотношение между „Медикотрейд“ ООД и И. К. по договор за заем. От друга страна, е счел, че ответникът успешно е опровергал съдържанието на представения от ответника частен документ в неговата удостоверителна част относно получаването на паричната сума, предмет на договора, въз основа на приетите по делото сведения на законния представител на „Медикотрейд“ ООД- В.М.. Счел е, че с договора за заем се прикриват други отношения между страните, за които липсва издадено обратно писмо, от което да може да бъде разкрита симулация и прилагане последиците на прикритата сделка между страните, поради което и е приел предявените на това правно основание искове за неоснователни.

Настоящият съдебен състав, след като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, които очертават предмета на въззивния контрол съобразно задължителните разрешения, постановени с Тълкувателно решение №1/2013 г. тълк.д. №1/2013 г., и по свое вътрешно убеждение намира от фактическа и правна страна следното.

Съдът намира обжалваното решение за правилно като краен резултат, но при различни правни изводи относно установените по делото факти.

Между страните липсва спор, че представения по делото договор за заем на парична сума от 06.01.2020 г. (л. 28 от първоинстанционното дело) е подписан от В.М. в качеството й на управител и представител на „Медикотрейд“ ООД, от една страна като заемодател, и И. С. К., от друга като заемател. Липсва спор и относно обстоятелството, че въз основа на договор за цесия от 20.11.2023 г. (л.56-л.58), сключен от „Медикус Трейд“ ООД, представлявано от В.М., в качеството на цедент, и „Добричфарма“ ЕООД, представлявано от В.М., в качеството на цесионер, процесното вземане по преждепосочения договор е прехвърлено. Безспорен е и фактът, че ответникът е бил уведомен за извършеното прехвърляне съобразно изискването на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Същото се установява и от приетото по делото уведомление, подписано от К. на 27.11.2023 г. (л. 9).

За възникване на вземанията с правно основание чл. 240 и чл. 92 вр. чл.

99 ЗЗД ищецът следва при условията на пълно и главно доказване на докаже:

1) наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за заем, което включва установяване предаването на посочената в договора сума, както 3 и поемането на задължение за нейното връщане; 2) уговореният между страните падеж на задължението; 3) валидно уговорена неустоечна клауза; 4) прехвърляне на вземането и 5) уведомяване на длъжника за извършената цесия.

Съгласно възприетото в доктрината, както и в последователната съдебна практика, договорът за заем е реален, поради което елемент от фактическия състав по сключването му освен съгласието между страните, се явява и предаването и получаването в заем на заемната сума.

Представеният писмен договор за заем на парична сума, сключен между страните и подписан от тях, в неговия чл. 2 (II) представлява разписка, която е частен свидетелстващ документ, който се ползва с доказателствена сила само когато издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти и тогава този документ има силата на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател /чл. 180 ГПК/. В същия е посочено, че страните потвърждават, че сумата, посочена в предходната точка (5900 лв.) е предадена в брой от заемодателя на заемателя при подписване на договора. В принципен план договорът в тази част се ползва с висока доказателствена стойност, но не и с обвързваща материална доказателствена сила, поради което достоверността му може да бъде оборена.

Ответникът изрично е оспорил това свое изявление, изложил надлежни твърдения за неговата симулативност, като изрично е възразил да е получавал посочената в договора парична сума.

В хода на проведеното полицейско разследване по повод подадената от К. жалба са снети показания на законния представител на дружествотоцедент и дружеството- цесионер, а именно В.М.. В тях тя е заявила, че във връзка с установени липси от около 70 000 лв., служители на дружеството са провели среща с К., който признал, че е взел парите без да ги отчита и при първа възможност изразил готовност да ги върне. В своите обяснения М. е заявила, че тя не се е срещала лично с К., не е предавала парични суми, а е подписала договорите впоследствие. Така дадените обяснения пред извършващия проверката инспектор могат да се ползват в настоящото гражданско производство, тъй като представляват документ, подписан от законния представител на страната и удостоверяващ неизгодни за него обстоятелства. По своя характер документи от досъдебното наказателно производство– напр. обяснения, показания на свидетели, са частни документи със свидетелстващо съдържание, чиято доказателствена сила се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички обстоятелства по делото. В този смисъл е и последователната практика на Върховния касационен съд, към която настоящият състав се присъединява- Определение № 610 от 8.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 959/2014 г., III г. о., ГК Определение № 536 от 2.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 501/2009 г., II г. о., ГК и др., решение № 358/17.01.2014г.по гр. д. № 1381/2012г. на ВКС, Решение № 28 по гр. д. № 3114/97 г. на ВКС, Решение № 70/21.04.2015г. по гр. д. № 5100/2014г. на ВКС.

4

Ето защо, отразеното в договора, че сумата е получена напълно и в брой е опровергано от събраните по делото доказателства. Изявлението, съдържащо се в договора за заем, че сумата е предадена при подписване на договора, е опровергана с признанието на управителя на „Медикотрейд“ ООД, че не е предавал суми на заемополучателя. Налага се извод, че ищецът не е успял да установи наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение между „Медикотрейд“ ООД и И. К., доколкото елемент от фактическия състав по неговото сключване, а именно предаването на паричната сума, остава недоказан.

При така събраните доказателства, съдът приема, че с подписването на договора за заем, се цели прикрИ.ето на други отношения между страните (прикрита сделка), която обаче остава също недоказана. Съгласно приетото в решение №192/14г. на І ТО и определение № 60701/14.10.2021г. по гр. д. № 1794/2021 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС разписката за получаване на сумата от заемополучателя може да се опровергае (обяви за симулативна) с всички доказателствени средства за установяване на симулация. В цитираното решение е прието и, че след като е установено, че изявлението на заемополучателя, че е получил сумата е симулативно, поради което и документът е с невярно съдържание, не може да се установи пълно и главно доказване на предаване на заеманата сума. След като симулативното изявление в разписката е доказано, а изявлението е опровергано, заемополучателят не желае правните му последици- на разписка, която доказва плащане. Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че симулативността на договора за заем не била доказана, доколкото приетия по делото документ бил единствено „начало на писмено доказателство“, който доказвал вероятното съществуване на симулацията, както и че не били ангажирани свидетелски показания във връзка с него. Ответникът е оспорил достоверността на своето удостоверително изявление, резултат от което е и симулативността на целия договор за заем предвид реалния му характер.