Определение № 1148 от 20.04.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1148 гр. София, 20.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Петя Хорозова Касационно търговско дело № 20258002902122 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Овергаз Мрежи“ АД, подадена чрез процесуален пълномощник, против решение № 330 от 11.06.2025 г., постановено по в. т. д. № 253/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 260537 от 12.08.2022 г. по т. д. № 1673/2020 г. на Софийски градски съд в отхвърлителната му част, „Овергаз Мрежи“ АД е осъдено да заплати на „Булгаргаз“ ЕАД на основание чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 36 536.28 лв., представляваща неустойка по т. 7.5 от Договор № 494-191/30.08.2018 г. за доставка на природен газ за месеците октомври, ноември и декември 2019 г., формирана по следния начин: 3 500.13 лв. за м.

10.2019 г., 21 302.94 лв. за м. 11.2019 г. и 11 733.21 лв. за м. 12.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04.09.2020 г. до окончателното заплащане; сумата от 288.76 лв., представляваща законна лихва върху главницата от 3 500.13 лв. за периода от 13.11.2019 г. до 04.09.2020 г.; сумата от 1 579.97 лв., представляваща законна лихва върху главницата от 21 302.94 лв. за периода от 13.12.2019 г. до 04.09.2020 г. и сумата от 765.92 лв., представляваща законна лихва върху главницата от 11 733.21 лв. за периода от 14.01.2020 г. до 04.09.2020 г.; както и направените по делото разноски за разглеждането му пред всички инстанции в общ размер 1 на 20 268.18 лв.

В касационната жалба се излагат твърдения, че въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Според касатора при произнасянето си въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл. 235, ал. 2, чл.

236, ал. 2 и чл. 269 ГПК. Твърди се, че при новото разглеждане на делото от въззивния съд решаващият съдебен състав не е анализирал и обсъдил в пълнота всички събрани доказателства в тяхната съвкупност, нито е изложил аргументи по възраженията на „Овергаз Мрежи“ АД срещу въззивната жалба на ищеца, респективно – не е изяснил фактическата обстановка, а изводите му относно съдържанието на договорните отношения между страните и изпълнението/неизпълнението на задълженията им са необосновани.

Поддържа се, че приемайки неустоечните клаузи за действителни, а претенциите за неустойка за основателни, съдът е нарушил императивни правила на Закона за енергетиката, Наредбата за регулиране на цените на природния газ, Правилата за търговия с природен газ и решенията на КЕВР за утвърждаване цената на природния газ; и необосновано е стигнал до извод, че ищецът действително е доставил на ответника сочените количества газ, а последният не е изпълнил своите договорни задължения. Моли се обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени, с присъждане на сторените от касатора разноски за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставени са следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд, а именно: 1.

Задължителни ли са указанията на ВКС за приложението на закона и за процесуалните действия, които трябва да извърши въззивният съд при новото разглеждане на делото? и 2. Трябва ли съдът, независимо дали възприема или не експертното заключение, да изложи ясни мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата?

По отношение на първия въпрос соченият от касатора допълнителен критерий за достъп до касационен контрол се обосновава с твърдение, че 2 въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 750 от 04.11.2010 г. по гр. д. № 579/2011 г., IV г. о., решение № 217 от 03.07.2012 г. по гр. д. № 579/2011 г., IV г. о., решение № 128 от 29.04.2011 г. по гр. д. № 1356/2009 г., IV г. о., решение № 88 от 09.05.2011 г. по гр. д. № 1062/2009 г., II г. о., решение № 387 от 17.05.2010 г. по гр. д. № 3956/2008 г., III г. о., решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г., II т. о. и решение № 193 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2009 г., IV г. о., а по втория въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с приетото в решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г., I г. о., решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г., IV г. о., решение № 118 от 15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г., III г. о., решение № 762 от 20.07.2011 г. по гр. д. № 1371/2009 г., I г. о., решение № 60 от 25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г., II т. о. и решение № 107 от 27.07.2015 г. по т. д. № 4680/2013 г., I т. о.

Излагат се и доводи за очевидна неправилност на обжалваното решение – самостоятелно основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Против касационната жалба е постъпил писмен отговор от страна на „Булгаргаз“ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, с подробно становище за липса на релевираните от касатора предпоставки за достъп до касационен контрол, както и за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира се присъждане на разноски съгласно представен списък по чл. 80 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните, относими към производството по чл. 288 ГПК, и данните по делото, констатира следното:

Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в законоустановения срок за обжалване на решението и е насочена против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.

За да отмени първоинстанционното решение, с което са били отхвърлени исковете на основание чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД в съответните им части, въззивният съд на първо място е съобразил, че производството е по реда на чл.

294 ГПК – след отмяна на предходно въззивно решение и дадени от ВКС задължителни указания по приложението на закона, а на второ място, при самостоятелен анализ на доказателствата по делото, е споделил правните изводи на първоинстанционния съд, че договорната неустойка в т. 7.5 от 3 процесния договор е действителна и не противоречи на закона – чл. 30, ал. 1, т. 6 и т. 7 от Закона за енергетиката. Приел е, че страните са сключили договор за доставка на природен газ при условията на регулиран пазар и с уговаряне на неустойка, че при неизпълнение на задължението на купувача да получи в пълен обем заявените и одобрени количества от продавача, той ще бъде санкциониран с 10 % от цената на доставеното, но неполучено количество.

Според въззивния съд тази неустойка не противоречи и на чл. 5, ал. 3 от Правилата за търговия с природен газ, тъй като не е доказано конкретно противоречие с уговорки от договорите, по които общественият доставчик купува, пренася и съхранява природен газ.

Възражението на ответника, че уговорената в т. 7.5 от договора неустоечна клауза нарушава добрите нрави и принципа за справедливост също е намерено за неоснователно по съображения, че неустойката е компенсаторна и обезпечава вредите от неизпълнение на задължението за получаване и заплащане на предварително заявено и доставено конкретно уговорено количество природен газ. Уговорената неустойка е санкция за виновно неизпълнение на задължение от ответника, което се намира във функционална връзка, с цел обезпечаване целта на сделката, да се достави, получи и заплати предварително заявено количество природен газ. Въззивният съд е посочил, че санкционният характер на неустойката произтича от автономията на договаряне, като към момента на сключване на договора може да се извърши ясна преценка за съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди – 10 % от цената на предварително заявен и доставен природен газ, който не е получен по вина на купувача, съобразно уговорените в договора условия и ред.

На следващо място, въззивната инстанция не е споделила и доводите на ответника, че със санкцията на чл. 7.5 от договора ищецът злоупотребява с монополно и господстващо положение, с което е нарушен чл. 21 ЗЗК. В тази връзка е прието, че ищецът е обществен доставчик на природен газ, който следва предварително да осигури от свои доставчици необходимите количества, които от своя страна следва да достави и продаде на своите купувачи, съобразно техните предварителни заявки, като именно в това се изразява спецификата на договорите за продажба на природен газ.

Въззивният съд е приел за неправилен извода на първата инстанция, че 4 ищецът не е доставил уговорените количества природен газ, които са установени от уредите за търговско измерване на ответника, и е неизправна страна по договора за доставка на природен газ. Позовал се е на събраните и надлежно обсъдени по делото доказателства, от които се установява, че неприетото количество природен газ от ответника е: за м. 10.2019 г. – 999,751 MWh, за м. 11.2019 г. – 5 516,038 MWh и за м. 12.2019 г. – 2 917,982 MWh, като този факт изрично се признава и от ответника в двустранно подписаното от страните споразумение от 09.06.2020 г. Съдът е кредитирал повторното заключение на вещото лице Г., съгласно което „Булгаргаз“ ЕАД по договори с клиенти за 2019 г. – 2020 г. е трябвало да достави 7 719 684.730 MWh/месец, осигурил е 8 233 262.108 MWh/месец наличност за доставка на заявените количества природен газ за 2019 г. – 2020 г., от които са разпределени на клиенти 7 034 777,759 MWh/месец, като според вещото лице ответникът не е бил ограничен да изтегли/приеме разликата между измереното количество газ и заявеното от него към „Булгаргаз“ ЕАД. При тези данни, въззивната инстанция е заключила, че ищецът е доказал при условията на пълно и главно доказване, че е осигурил достатъчна наличност в газопреносната мрежа на страната и че ответникът е имал достъп до уговорените количества за доставка на природен газ, но не е извършил необходимите действия да получи всички количества на предварително заявени и одобрени доставки.

Като е съобразил определените с решения № Ц-17, Ц-18 и Ц-19 от 13.05.2020 г. на Комисията за енергийно и водно регулиране нови цени на природния газ съответно за м. 10.2019 г. (35,01 лв. без ДДС за MWh), м.

11.2019 г. (38,62 лева без ДДС за MWh) и м. 12.2019 г. (40,21 лева без ДДС за MWh), както и количеството природен газ, доставено от ищеца и неприето от ответника, и на основание чл. 162 ГПК въззивният съдебен състав е приел, че размерът на дължимата неустойка за м. 10.2019 г., м. 11.2019 г. и м. 12.2019 г. е в размер съответно на 3 500.13 лв., 21 302.94 лв. и 11 733.21 лв., дължими от ответника ведно (съгласно т. 7.8. и 12.14 от договора) със законната лихва върху тези суми, считано от съответния падеж на всяка главница и за периода до 04.09.2020 г., както и със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба – 04.09.2020 г., до окончателното плащане.

Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради следното:

5

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос със значение за изхода по конкретното дело, при наличие на някое от допълнителните селективни основания по чл. 280, ал. 1, т.

1 – т. 3 ГПК.

Първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като обжалваното въззивно решение е постановено по реда на чл. 294 ГПК, след отмяна на предходното въззивно решение от ВКС и връщане на делото за повторно разглеждане от друг състав на въззивния съд. Не е налице обаче допълнителната предпоставка за допускане до касационен контрол по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК – противоречие на обжалвания съдебен акт с практиката на ВКС. Няма спор в съдебната практика, вкл. част от цитираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т.