Определение № 2031 от 29.04.2025, Окръжен съд - Варна
- Съд
- Окръжен съд - Варна
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 760/2025
- Вид
- Определение № 2031
- Подписан
- 29.04.2025
- В сила
- 29.04.2025
- Състав
- Мария Кирилова Терзийска, Диана Колева Стоянова, Елина Пламенова Карагьозова
Други актове по делото
- Разпореждане № 2580 от 09.05.2025 · Мария Кирилова Терзийска
Цитирани разпоредби
- чл. 78 ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 380 · Кодекс за застраховането
- чл. 429 ал.3 · Кодекс за застраховането
- чл. 432 ал.1 · Кодекс за застраховането
- чл. 25а ал.2 · Наредба за заплащането на правната помощ
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2031 гр. Варна, 29.04.2025 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Мария К. Терзийска
Членове:
Диана К. С.ова
Елина Пл. Карагьозова като разгледа докладваното от Мария К. Терзийска Въззивно частно гражданско дело № 20253100500760 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по частна жалба вх. № при ВРС 25571/20.03.2025г., депозирана от С. Ц. Д. против Определение № 3161/11.03.2025 г., постановено по гр.д. № 11664/2024 г. по описа на ВРС, с което молба с правно основание чл. 248 ал.1 от ГПК за изменение на решение № 367/03.02.2025 г. в частта за разноските е оставена без уважение.
Според жалбоподателя определението следва да бъде отменено, тъй като ВРС е приложил неправилно процесуалният закон, в частност разпоредбата на чл. 78 ал.2 от ГПК, доколкото елементите от фактическия й състав не са налице. На първо място, защото ответникът е имал възможност да заплати мораторната лихва (за която е воден спорът) още при предявяване на извънсъдебна претенция по чл. 380 от КЗ, но не е престирал, отделно, останал е пасивен и при уважената осъдителна претенция за главницата (в предходно развило се исково производство). Следователно поведението му е неправомерно и недобросъвестно. Изводът на съда, че на ищеца не следва да се присъдят разноски, включително и за държавна такса е с характер на наказателна репресия срещу него, което е недопустимо. Не споделя и извода на РС досежно възможността претенцията за мораторна лихва да се заяви за присъждане във вече проведеното производство по гр.д. № 3662/2023 г. на ВРС като твърди, че в това производство ищецът не е имал възможност да претенцира мораторна лихва, тъй като искът за главницата е бил заведен като частичен и лихвата от датата на сезиране на застрахователя не би могла да се посочи в пълен размер, който е установен след влизане в сила на решението по това дело. След като ответникът не е заплатил тази лихва, то последният е станал причина за завеждане на спора и следва да понесе отговорността за направените от ищеца разноски.
На тези и други основания моли за отмяна на атакуваното определение и изменение на решението на ВРС в частта за разноските в търсената насока.
1
Претендира разноски и за настоящото производство.
Становището на насрещната по жалбата страна, изложено в писмен отговор е за неоснователност с аргументи за правилност на атакувания съдебен акт. Тази страна също претендира разноски за настоящото производство.
Съдът, като взе предвид, че частната жалба е допустима за разглеждане, подадена от лице, легитимирано чрез правен интерес от обжалване на акта на ВРС, по същество намира същата неоснователна по следните аргументи:
Пред ВРС е заявена осъдителна претенция по чл. 86 от ЗЗД от С. Д., чрез проц. представител против ЗК „Лев инс“ АД за осъждане на дружеството да заплати сумата от 184.93 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 02.12.2022 г. – 23.03.2023 г. върху сумата 5384.32 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди, присъдена с влязло в сила решение № 2724/16.07.2024 г. по гр. д. № 3662/2023 г. по описа на ВРС, 50 състав.
Твърденията са, че в предходно развилото се производство по гр.д. № 3662/2023 г., по иск на ищеца Д. против същия ответник, с правно основание чл. 432 ал.1 от КЗ, му е присъдено застрахователно обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 5384.32 лева, ведно със законната лихва от завеждане на спора до окончателното изплащане на сумата. Тъй като застрахователят покрива и дължимите от деликвента лихви, но функционалната му отговорност е ограничена от по-ранната от двете дати по чл. 429 ал.3 от КЗ, то предвид извънсъдебното сезиране на застрахователя за ПТП на 02.12.2022 г. като по-ранна дата, лихва се дължи от същата до завеждане на иска за главницата, по който е образувано гр.д. 3662/2023 г. по описа на ВРС, в претендирания размер.
Ответникът, с отговора по ИМ е представил доказателство за извършено плащане в хода на процеса на търсената сума за лихва.
На първо място, спорът касателно разноските се свежда до разрешаване на въпроса относно приложението на чл. 78 ал.2 от ГПК.
Предпоставките по разпоредбата са две кумулативни – ответникът с поведението си да не е дал повод за завеждане на иска и да го признае и в случая те са осъществени.
Според чл. 429 ал.3 вр. ал.2 т.2 от КЗ, част от застрахователното обезщетение са и дължимите от застрахования (деликвента) лихви, които застрахователят покрива, считано от датата, на която е уведомен за настъпилото застрахователно събитие (доколкото тази хипотеза е релевантна тук). Дали тази лихва ще бъде заплатена зависи преди всичко изцяло от волята на правоимащия да я претендира, защото липсва законова презумпция или императив за нейното безусловно плащане (т.е. при отсъствие на изрично изявление на увреденото лице).
По делото няма каквито и да е твърдения, още по-малко доказателства, че при извънсъдебното сезиране на застрахователя за заплащане на обезщетението (за главницата), увреденото лице е пожелало сумата да бъде заплатена ведно с лихвата, следователно застрахователят не е бил задължен да я престира в размер до датата на плащането.
2
Затова, съдът не споделя аргументите в частната жалба, развити в обратна насока.
Тази лихва не е заявена и в производството по гр.д. № 3662/2023 г. и резонно застрахователят е изпълнил точно съдебно присъденото вземане.
Тази лихва не е поискана извънсъдебно от застрахователя и след влизане в сила на решението по гр.д. № 3662/2023 г., респективно няма и данни за отказ на застрахователя да я заплати преди завеждане на настоящото дело, така щото да провокира съдебна намеса за разрешаване на спор.
Именно поради това, не може да се приеме, че причина за сезиране на съда е извънсъдебното поведение на ответника, който освен това е признал иска и е извършил плащане след получаване на препис от исковата молба.
Следователно и както разписва нормата на чл. 78 ал.2 от ГПК, разноските трябва да останат за сметка на ищеца.
Що се отнася до аргументите по съблюдаване принципа, закрепен в чл. 3 от ГПК за добросъвестно упражняване на права, може в конкретния случай да се отчете, че ищецът не е имал никаква пречка да заяви лихвата по чл. 429 ал.3 вр. ал.2 т.2 от КЗ за присъждане, ведно с главницата.
В тази връзка не се споделят мотивите в частната жалба, че присъждане в предходното производство не е поискано, защото първоначално искът е бил заявен като частичен и размерът на акцесорната претенция не е бил установим.
И това е така, защото посочване на размер и период на тази лихва, извън началната дата, от която се претендира, в исковата молба не е необходим. Тази мораторна лихва, когато се претендира ведно с главницата, е достатъчно да се поиска за присъждане с посочване на начална дата (с оглед преценката по чл.
429 ал.3 от КЗ), а крайната дата, до която се начислява е винаги окончателното плащане на главницата. Тя не формира цената на иска (защото не е необходимо да се посочи размер до завеждане на иска), нито върху нея се събира държавна такса. Затова е ирелевантно дали искът за главницата е заявен като частичен или не.
Поради това, по-късното й претендиране, чрез „раздробяване“ на периода – в случая от сезиране на застрахователя до завеждане на иска, е право на ищеца, но разноските следва да са за негова сметка.
Поради съвпадение в изводите на настоящата инстанция с тези на ВРС, обжалваното определение ще бъде потвърдено.
Разноски се присъждат в полза на въззиваемата страна за юрисконсултско възнаграждение, при изрично отправено искане в отговора по частната жалба, в размер на 50 лева, на осн. чл. 25а ал.2 от НЗПП.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 3161/11.03.2025 г., постановено по гр.д. № 11664/2024 г. по описа на ВРС.
3
ОСЪЖДА „С. Ц. Д., ЕГН **********, гр. ******* да заплати на ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК 121130788, гр. София сума в размер на 50 (петдесет) лева, разноски за настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение, на осн. чл. 78 ал.3 от ГПК.
Определението e окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
4