Определение № 20065 от 05.05.2025, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 20065 гр. София, 05.05.2025 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46 СЪСТАВ, в закрито заседание на пети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ като разгледа докладваното от КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ Гражданско дело № 20251110116376 по описа за 2025 година

Производството е първоначално образувано по искова молба на М. Д. Д. с ЕГН **********, с адрес: ****************** против С, с адрес: ************* с която са предявени обективно кумулативно съединени искови претенции с правно основание чл.2в от ЗОДОВ с искане ответника да му заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на 29 500 лева– частичен иск от 50 000 лева, обезщетение за имуществени вреди в размер на 15 000 лева –за лекарства, лечения и усилена храна и обезщетение за неимуществени вреди в размер на 55 500 лева, предявен като частичен иск от 300 000 лева.

С определение №*************** г., постановено по гр.д.№************1 г. по описа на С на основание чл.123, ал.3 ГПК, е върната исковата молба на ищеца и е прекратено производството по делото. С определение №************ г. по в.ч.гр.д.

************ г. състав на САС е отменил определението на ОС *** в частта, в която на основание чл.129, ал.3 ГПК, е върната исковата молба на ищеца и е прекратено производството по предявения иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 55 500 лева – частичен иск от 300 000 лева и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. В останалата част обжалваното определение е потвърдено като правилно. Определението на САС е влязло в сила на 09.08.2022 г., когато с Определение ***** г. по ч.гр.д.№************ г. ВКС не го е допуснал до касационно обжалване.

Компетентността на ОС – К е определена с Определение №********* г., постановено от състав на САС по ч.гр.д.№************ г., като делото е изпратено за разглеждане от Окръжен съд – К след отстраняването по реда на чл.22, ал.1, т.6 от ГПК на целия състав на първоначално сезирания С, както и последващия ОС – ***. С Определение №*************** г. по гр.д. № ********** г. ОС- К е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.2в от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 55 000 лева, предявен като частичен иск от 300 000 лева, произтичащи от нарушаване правото на ищеца на справедлив процес, поради ненаправен отвод от съдията - докладчик, въпреки самоотводите по други дела, заведени от ищеца. С определението съдът е насрочил делото за о.с.з.

1

С Молба Вх. № ********** г. се прави искане за намаление на размера на същия иск в размер на 24 000 лева.

С протоколно определение от 06.02.2025 г. ОС-К е прекратил производството по гр.д.

№ ********** г. ОС- К на основание чл. 104, т.4 от ГПК и го е изпратил на СРС по подсъдност.

Съдът намира, че с предявяването на настоящия иск ищецът М. Д. Д. не преследва легитимен интерес и действието представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал.1 от Конституцията, чл. 17 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи/ по аналогия от чл. 35, т.3, б.“а“от конвенцията/ и само на това основание искът се явява недопустим.

Съгласно член 35, § 3 (а) – Условия за допустимост от Европейската конвенция за правата на човека съдът обявява за недопустима всяка индивидуална жалба, подадена на основание член 34, когато счете, че жалбата представлява злоупотреба с правото на жалба.

Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно – като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е създадено. Съответно всяко поведение на жалбоподател, което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба, уредено от Конвенцията, и което спъва правилното функциониране на Съда и точното провеждане на производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба./ в т. см. Miroļubovs and Others v.Latvia/. Приема се, че жалбоподателят злоупотребява с правото на жалба, когато отново и отново подава досаждащи и явно неоснователни жалби до Съда, подобни на жалба, подадена по-рано и вече обявена за недопустима./ в т.см. M. v. the United Kingdom и Philis v. Greece, и двете Решения на Комисията/. Не може да бъде ангажимент на Съда да разглежда поредица от необосновани и дразнещи оплаквания или други явно неправомерни действия на жалбоподателите или техните упълномощени представители, които създават неоправдана работа на Съда, несъвместима с реалните му функции в съответствие с Конвенцията ./ в т. см. Bekauri v. Georgia (предварителни възражения), § 21; Migliore and Others v. Italy ; Simitzi-Papachristou and Others v. Greece/.

На 11 април 2024 г. е приета Директива (ЕС) 2024/1069 на Европейския парламент и на Съвета. Същата има за цел да предостави защита на физическите и юридическите лица, ангажирани в публично участие спрямо съдебни производства, с които се злоупотребявабило то чрез съдебни тактики, предприети от ищеца и използвани недобросъвестно, като тактики, отнасящи се до избора на юрисдикция, предявяване на един или повече изцяло или частично неоснователни иска или на прекомерни искове, използване на тактики за забавяне на производството или искания за прекратяване на делото на късен етап от производството, започване на множество съдебни дела по сходни въпроси и причиняване на непропорционални разноски за ответника по производството. Директивата се прилага само относно граждански и търговски дела с трансгранично значение, но установява минимални правила, като по този начин дава възможност на държавите членки да приемат или запазят разпоредби, които са по-благоприятни за лицата, ангажирани в публично участие, 2 включително национални разпоредби, с които се установяват по-ефективни процесуални гаранции.

Принципно предявяването на един иск за цели различни от разрешаването на гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо следва да бъде третирано като недобросъвестно упражняване на правото на иск. Макар и с тесен предметен обхват Директива (ЕС) 2024/1069 на Европейския парламент и на Съвета предлага следните индикации за производства, с които се злоупотребява: а)непропорционалният, прекомерен или неразумен характер на иска или на част от него, включително прекомерната стойност на спора; б)наличието на множество производства, започнати от ищеца или от свързани страни във връзка със сходни въпроси; в)сплашване, тормоз или заплахи от страна на ищеца или неговите представители преди или по време на производството, както и сходно поведение на ищеца по сходни или паралелни дела; г)недобросъвестното използване на процесуални тактики, като например забавяне на производството, търсене на най-юрисдикция чрез злоупотреба или измама или недобросъвестно прекратяване на делата на по-късен етап от производството.

Неизчерпателно посочените индикации не са чужди за националната съдебна практика. Например в Разпореждане № **************** г. по ч. гр. д. № ******** г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. Отделение е посочено, че многократното сезиране на съда с едни и същи жалба, когато те са процесуално недопустими не води до упражняване на предоставените от законодателя процесуални права в съответствие със закона, чиято цел е споровете да намират своето разрешение. В практиката си ВКС нееднократно/ например в определения № 761 от 30.11.12г. по ч.т.д.№ 497/12г. на І т.о.на ВКС и № 376 от 10.05.10г.по ч.т.д.№ 350/10г.на І т.о.на ВКС/ е посочвал , че последователно създаваната верига от частни жалби, съставлява злоупотреба с право по смисъла на чл.3 от ГПК. Законодателят не е въвел ограничение на броя частни жалби, които могат да бъдат подадени срещу акт на съда за връщане на недопустима жалба. Липсата на подобно ограничение обаче не означава, че това може да се прави до безкрай. Нормите се създават при презумпцията, че адресатите им са добросъвестни. Общият разум на закона изключва осигуряване на възможност на страната да подава неограничен във времето брой нередовни или недопустими жалби. Когато превратно се упражняват права, увреденият може да иска и следва да получи преустановяване на увреждащата го злоупотреба. Съгласно приетото в постановено по реда на чл.290 от ГПК решение № 257 от 14.07.2011г. по гр.д.№ 1149/09г.на ІV г.о. на ВКС – превратното упражняване на субективни права е укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са отказ от защита им, като в зависимост от естеството на действията, чрез които злоупотребата на правото се извършва, увреденият може да иска съответно или обезщетение, или преустановяване на увреждащата злоупотреба, или и двете. Съдът, от друга страна, има задължението да поддържа баланса между страните и да гарантира, че 3 всяка от тях ще получи справедливо изслушване, разглеждане и произнасяне. В този смисъл, съдът е длъжен да вземе мерки да организира адекватно своевременното разглеждане на делото, в разумен срок, вкл. да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право.

Съдът е длъжен да отбележи, че посочената по-горе практика няма прякаприложимост в конкретния случай. Същата се излага, за да се очертае липсата на една законодателна празнота- изрична предвидена възможност на съда да върне исковата молба при констатация, че е налице зловредо упражняване на право на иск. Същото обаче се извежда от общите принципи на правото и нормата на чл. 3 от ГПК във вр. чл. 130 ГПК.

Налице е формираща се практика на С като например с Определение № 5284 / 18.03.2025 г. по в.ч.гр.д. № 1490/2025 г., е потвърдено прекратително определение поради констатация на злоупотреба с право на иск от друг масов ищец, като е прието, че от значение е оценка на цялостното поведение на страната в последните три години.

В циитиранто определение е посочено, че Злоупотребата с право е нормативно уредена в чл.57,ал.2 от Конституцията, чл.8,ал.2 от ЗЗД, чл.289 от ТЗ и чл.3 от ГПК. В постарата коментарна литература у нас се поддържа, че при злоупотребата едно право се упражнява без интерес и без основателни мотиви, без видима и действителна полза, упражняване с изключителното намерение (или цел) да се навреди другиму. Според други автори злоупотребата с право е съзнателно превратно упражняване на субективно право. В по-новите учебни курсове се обосновава едно по-разширено разбиране на понятието злоупотреба с право, свързано не само с увреждането на чужди блага, но и с извличането на полза от превратното упражняване на права. В най-новата съдебна практика злоупотребата с права се определя като противоправна, като недобросъвестно упражняване на право – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД), когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която то се използва.

Спорен момент при изясняване правната същност на това явление е дали при злоупотребата е необходимо намерение за увреждане и противоправно поведение, респективно – настъпване на вреди или не. По тези спорни въпроси се поддържат различни становища, които могат да се отнесат към т.нар. „обективна“ или към „субективната“ теория. Според последната, която се обосновава с чл. 289 ТЗ, се забранява упражняването на права, породени от търговски сделки, ако то се извършва с намерение да се увреди другата страна.

Приема се, че в търговското право злоупотребата изисква доказване на animus nocendi, упражняването на правата да е насочено съзнателно към увреждане на насрещната страна, да е “шиканьозно”, водещият мотив да е намерението за увреждане. Според обективната теория, широко застъпена в цивилистичната ни доктрина, гражданският закон (чл. 8, ал. 2 ЗЗД) не поставя никъде изискване за вина и намерение за увреждане, а само това – правото да не се упражнява по предназначение. Достатъчно е обективното несъответствие между упражняването на правото и неговата социална функция (да задоволява само онези интереси, които правото признава за достойни за защита). Изтъква се още, че за да е налице злоупотреба с право, е достатъчно обективно да са нарушени чужди права и несъответствие 4 с обществения интерес, без да се търси непременно намерение за увреждане. Независимо от теориите относно правната същност на злоупотребата с права правната теория и съдебната практика е единна по отношение на последицата от злоупотребата с право – съдът не дължи защита на превратно упражняваното субективно право.