Решение № 1126 от 27.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1126 гр. София, 27.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Кристина П. Георгиева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100513482 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 10411 от 26.09.2022 г. по гр.д. № 7826/2022 г. Софийски районен съд, 46 състав признал за установено по отношение на В. М. И., ЕГН **********, че дължи на „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, по исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 422 ГПК вр. чл. 415 ГПК сума в размер на 600 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит „Профи кредит стандарт” № 30043256763 от 18.03.2020 г., ведно със законната лихва от 24.03.2021 г. - датата на подаване на заявлението, до изплащане на вземането, като отхвърлил исковете за договорно възнаграждение в размер на 115.89 лв., възнаграждение за закупена услуга Фаст в размер на 180.00 лв., възнаграждение за закупена услуга Флекси в размер на 480.00 лв., и лихва за забава в размер на 151.75 лв., по отношение на които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 16541/2021 г. на СРС. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 70.91 лв.

- разноски за исковото производство, и сумата 31.77 лв. – разноски по ч.гр.д.

№16541/2021 г. на СРС.

1

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „П.К.Б.“ ЕООД, който го обжалва в частта, с която е отхвърлен искът за договорно възнаграждение в размер на 115.89 лв. Районният съд неправилно приел, че договорът за потребителски кредит е недействителен поради противоречие с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 вр. чл. 22 ЗПК. В договора ясно била посочена методиката на формиране на ГПР, като разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК била спазена, а в ОУ било посочено какви допускания се правят и била направена препратка към формулата в Приложение 1 на ЗПК. Неправилно било заключението на съда, че при сключване на договора не е дадена възможност на длъжника да избере закупуване на допълнителни услуги.

Длъжникът приел по свое усмотрение закупуването на допълнителни услуги.

Предоставянето им не било задължително условие за отпускане на кредита, а закупуването на допълнителни услуги зависело единствено от волята на потребителя. Пакетът от допълнителни услуги предоставял на ответника право да получи услуги, които не били свързани с дейността по кредитиране, а с необходимостта на потребителя и неговото конкретно житейско положение. Неправилен бил и изводът на съда, че кредиторът не е посочил действителния размер на ГПР. Предоставянето на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, било легално уредено в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, като ал. 4 предвиждала, че видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. В обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при формирането на ГПР, попадали разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването на такива допълнителни услуги е задължително условие за сключването на договора за кредит. В случая в договора изрично било посочено, че изборът и закупуването на допълнителен пакет услуги не е задължително за получаване на потребителски кредит или получаването му при предлаганите условия. От това следвало, че разходите за тези допълнителни услуги не представляват част от общите разходи по кредита, съответно не следвало да се отчитат при изчисляването на ГПР. Предвид приетата недължимост на претендираните с исковата молба възнаграждение за пакет от допълнителни услуги и необжалване на решението в тази част, на въззивника следвало да се присъдят дължимите главница и договорно възнаграждение. Съгласно чл. 26 ЗЗД, нищожността на отделни части не 2 влечала нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. Поради действителността на договора не следвали последиците на чл. 22 и чл. 23 ЗПК. Ето защо моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и вместо това постанови друго, с което да уважи иска за договорна възнаградителна лихва. Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззиваемата страна В. М. И. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваната част като правилно. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл.

78, ал. 5 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.

259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част. С оглед доводите в жалбата, при извършената служебна проверка по чл. 7, ал. 3 ГПК и съобразно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК на ВКС, въззивният съд намира жалбата за неоснователна по следните съображения:

Страните не спорят по фактите, а те се установяват и от приетите писмени доказателства. На 18.03.2020 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит „Профи кредит стандарт“ № 30043256763, с размер на кредита 600 лв., срок за връщане 11 месеца, с фиксиран лихвен процент 40.90 %, при посочен ГПР 47.94 %, размер на вноската от 65.09 лв. и общо дължима сума по кредита 715.89 лв. (главница и възнаградителна лихва). В т. V и VІ от 3 договора е посочено, че потребителят закупува допълнителни услуги – Фаст, която предоставя право на приоритетно разглеждане и изплащане на кредита – при възнаграждение от 180 лв., и Флекси, която предоставя право на промяна на погасителния план по кредита - при възнаграждение от 480 лв.

Възнагражденията стават изискуеми с подписване на договора за потребителски кредит, но се разсрочват за срока на договора на равни месечни вноски и се добавят към месечните вноски за погасяване на кредита.

Общото задължение по кредита и по допълнителните услуги е в размер на 1 375.89 лв., общ размер на вноската 125.09 лв.

Съгласно чл. 15 ОУ клиент, закупил допълнителна услуга Фаст получава приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит преди клиентите, които не са закупили такава услуга, като след одобрение сумата се нарежда до 24 часа след получаване на подписаните от клиента/солидарния длъжник договор за кредит и неговите приложения; т.нар. допълнителна услуга Флекси предвижда при определени в ОУ условия възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на датата на падеж.

Не е било спорно, че по процесния договор за потребителски кредит ответницата не е заплатила никакви суми.

С оглед така установеното, предявеният иск с правно основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр чл. 422, ал. 1 ГПК е неоснователен.

На първо място, настоящият въззивен състав намира, че клаузата в процесния договор, с която е уговорена възнаградителна лихва в размер на 40.90 % годишно, е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва, но максималният размер на договорната лихва (била тя възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. В съдебната практика (решение № 378 от 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г., II 4

ГО на ВКС, решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. , II ГО на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. , IV ГО на ВКС) се приема, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер. В случая уговорената възнаградителна лихва надвишава четирикратния размер на законната лихва към датата на сключване на договора. С така уговореното възнаграждение се създава значително неравновесие между престациите, които си дължат страните. Действително, възможно е по-неблагонадеждният финансов профил на един тип кредитополучатели да обуславя и по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От друга страна кредиторът, като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане на кредита оценка за финансовото състояние на потребителя. Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението, във вреда на потребителя, като е породила задължение в обем, нарушаващ принципа за недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат - водещ до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради което и валидно задължение за плащането на такава по процесния договор за кредит не е възникнало. Само на това основание искът за заплащане на договорно възнаграждение е неоснователен и подлежи на отхвърляне.

Независимо от това, въззивният съд споделя и извода на първоинстанционния за недействителност на договора за потребителски кредит.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в договора за кредит следва да е посочен годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от 5 потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин;

Съгласно чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като в ГПР не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора, разходите, различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит; разходите за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя. Съгласно императива на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (т.е. повече от 50 %), а според ал. 5 на чл. 19, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.