Определение № 7324 от 30.03.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 7324 гр. София, 30.03.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-В, в закрито заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Цвета Желязкова

Членове:

Елена Радева

Цветанка Бенина като разгледа докладваното от Елена Радева Въззивно частно гражданско дело № 20251100513734 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл.274 вр. с чл.248 ГПК.

Делото е образувано въз основа на частна жалба с вх.

№379103/19.11.2025г., подадена от еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от адв. Д. М., насочено срещу определение, постановено от 41-ви състав на СРс, на основание чл.248 ГПК, по гр.д.№30092/2025г., с което искането на настоящиа жалбоподател за изменение на решението в частта за разноските е оставено без уважение.

В жалбата се съдържат оплаквания от неправилността на атакувания съдебен акт и доводи, че липсва задължение при наличие на множество сходни облигационни връзка между страните в процеса, които касаят различни договори, е основание при представителство в процеса от един и същи адвокат, той да остане без възнаграждение.

Моли се въззивната инстанция да отмени атакувания акт на първостепенния съд и да бъде уважена молбата на жалбоподателя по чл.248 ГПК, като му се присъдят 480лв адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по това дело.

В срока за отговор другата страна в процесуалната връзка „ ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖЪМНТ“ АД, ЕИК 131576434, излага съображения за неоснователност на жалбата, които са аргументирани с това, че лицето, което е представлявано в този процес не се явява материално затруднено.

Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупността им, намери за установено следното:

Пред СРС е образувано гр.д.№№30092/2025г. въз основа на искова молба, подадена от ищцата А.Н.И., чрез адв. Д. М., осъдителна претенция по чл.55, ал.1, предл. 1 ЗЗД с цена на иска от 1 лве, увеличен размер до 25,36лв., 1 насочен срещу ответника „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖЪМНТ“ АД, ЕИК 131576434, поради нищожност на договор за заем от 11.01.2023г.

По делото е постановено решение №17934/07.10.2025г., с което претенцията за възстановяване на съдебно заявеното вземане е уважена; ответникът е осъден да заплати сумата от 50лв., представляваща заплатена от ищцата д.т.

По отношение на претендираното адвокатско възнаграждение съдът е приел, че такова не се дължи на процесуалния представител на ищеца и това е така, защото е налице злоупотреба с право. Позовал се е на служебно известните му факти по цитираните в решението дела и събраните по тях доказателства за ефективно заплатени от същата ищца възнаграждения, които са в размер на 2 000лв., което изключва тезата за материална затрудненост, а тези заплатени разноски са и присъждани от съда по цитираните дела.

По делото на СРС са приобщени тези решения – по гр.д.№№16349/2024г. и 6992/2025г., ведно със списък на разноските по чл.80 ГПК.

По реда на чл.248 ГПК, въз основа на молба на адв. М. е постановено определение №47787/18.11.2025г., с която молбата за изменение на разноските е оставена без уважение.

Този акт на съда е връчена на жалбоподателя на 26.11.2025г.

Жалбата е депозирана в съда на 02.12.2025г. и е в срок, подадена от надлежна страна, имаща интерес от обжалването, поради което се явява процесуално допустима.

По основателността на жалбата.

Във връзка с констатациите на първостепенния съд относно броя и веда дела, които ищцата е завела пред СРС, по настоящето дело е изискана справка от СРС касателно броя дела, образувани въз основа на искова молба на А.Н.И., както и относно това кой по тези дела е осъществявал процесуално представителство, както е предмета на спора.

Видно от постъпилата с писмо с вх.№33431/11.03.2026г. справка постъпилите в СРС дела от 2023г. до настоящия момент са над 130 броя като всички са въз основа на претенции за неоснователно обогатяване, насочени срещу дружества, чиято дейност е аналогична с настоящето и по голяма част от тези дела процесуален представител е настоящият адв. Д. М.. Няма данни дали по тези дела договорът за правна помощ е съдържал уговорка, че ищцата е поела задължение, респ. е платила възнаграждение на адвоката.

Това, което се установява е, че делата са водени срещу различни ответници и са свързани с различни облигационни връзки.

Въпросът е дали предявяване на аналогични претенции в отделни производство представлява по същината си злоупотреба с право и способ за кумулиране на разноски, представляваща адвокатско възнаграждение.

Злоупотребата с право е налице тогава, когато делото се води само с цел да бъде увредена насрещната страна.

2

В настоящия случай страните не спорят относно наличие на предпоставки за завеждане на дела от страна на тази ищца, поради което идеята за злоупотреба с право се явява несъстоятелна, тъй като за да е налице такава следва делата да се водят с една цел- увреждане на насрещната страна.

Възможността ищецът, съобразявайки принципа за процесуална икономия, може да съедини искове в една искова молба, но не и задължение да стори това.

По възражението за прекомерност, което е своевременно въведено в процеса.

Освен допустимо това възражение се явява основателно.

Гр.д.№ .№30092/2025г. по описа на СРС не се отличава с правна и фактическа сложност, защитимият материален интерес на ищеца е на незначителна стойност, която е над десет пъти по- ниска от претендираното адвокатско възнаграждение. По делото е проведено едно о.с.з., поради което съдът намира, че претендираният адвокатски хонорар следва да бъде редуциран, като аргументите за това се извеждат от постановеното решение по дело C‑438/22 от 25.01.2024година и съдебната практика на ВКС, постановена след него настоящият състав приема, че следва да изхожда от следните критерии при преценка на възражението за прекомерност на адвокатския хонорар като прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, но без да създава „изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес“, за да не представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС.

С цитираното решение съдът на ЕС приема, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и че член 101, 3 параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Преценявайки тези мотиви, както и мотивите, които са обосновали извод на състава на ВКС по т.д. № 1908 по описа за 2022 г., ТК, първо т.о., съдът приема, че въз основа на очертаните с тези актове ориентири, преценявайки конкретиката по настоящия спор, възражението за прекомерност се явява частично основателно и възнаграждението, което следва да се заплати на адвоката на ищеца е в размер на 50лв.

По въпроса относно това дали исковият съд следва да прави преценка за наличие на предпоставките по чл.38, ал.2 ЗА, то по виждане на състава тази преценка е изцяло в дискрецията на адвоката, който осъществява процесуално представителство.

При изложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯВА по жалба с вх.№379103/19.11.2025г., подадена от еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от адв. Д. М., определение №47787/18.11.2025г., с която молбата за изменение на разноските, подадена от адв.М. е оставена без уважение и вместо него

П О

С

Т

А

Н

О

В

Я

В

А:

ИЗМЕНЯВА решение №17934/07.10.2025г., постановено по гр.д.

№30092/2025г. по описа на СРС, 41-ми състав в частта на разноските, като ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК вр. с чл.38, ал.2 ЗА, „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖЪМНТ“ АД, ЕИК 131576434 да заплати на адв.Д. М. М. адвокатско възнаграждение в размер на 25,56 евро, явяващо се равностойност на 50 /петдесет лева/ адвокатско възнаграждение, дължимо към момента на постановяване на атакувания акт на СРС.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване по аргумент от нормата на чл.274, ал. 4 ГПК.

4

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5