Решение № 3846 от 27.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3846 гр. София, 27.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20251110125030 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищцата Ю. В. С. твърди, че заплатила на ответника „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 2471,79 лв. – прогнозни задължения за цена за топлинна енергия за периода м.05.2023 г.-м.04.2024 г., за имот: апартамент № 71, находящ се в гр. София, кв. „**“, **8, номер на инсталация № **. Впоследствие ответникът издал обща фактура с № ** от 31.07.2024 г., видно от която действителният размер на задължението за главница за отоплителния сезон е 807,86 лв. Ищцата поддържа, че разликата от 1663,93 лв. представлявала недължимо платена сума, която обаче ответникът отказвал да върне на ищцата. За събиране на посочената сума ищцата подала заявление за издаване на заповед за изпълнение на 27.01.2025 г., по което било образувано ч.гр.д. № 4941/2025 г., СРС, 161-ви св. Била издадена заповед за изпълнение за посочената сума и законната лихва върху главницата, срещу която заповед ответникът в срок възразил. Ето защо ищцата моли съда да признае за установено по отношение на ответника, че ответникът дължи на ищцата сумата от 1663,93 лева, главница за надплатена топлинна енергия за отчетен период 2023-2024 г., по обща фактура № **, ведно със законна лихва от 23.01.2025 г. до изплащане на вземането.

Претендира разноски.

Ответникът „Топлофикация София“ ЕАД оспорва иска. Твърди, че съгласно приложимите за правоотношението общи условия е длъжен да върне на потребителя абонат надвнесената сума по общата фактура само ако потребителят няма непогасени задължения за предходен период, а такива имало. Излага подробни съображения. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

1

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД По предявения кондикционен иск в тежест на доказване за ищцата е престиране на процесната сума в полза на ответника, а на ответника – наличието на основание за задържане на платеното.

По делото страните не спорят, че ищцата преди процеса е заплатила на ответника сумата от 2471,79 лв. – прогнозни задължения за цена за топлинна енергия за периода м.05.2023 г.-м.04.2024 г., за имот: апартамент № 71, находящ се в гр. София, кв. „**“, **8, номер на инсталация № **, както и, че впоследствие ответникът е издал обща фактура с № ** от 31.07.2024 г., видно от която действителният размер на задължението за главница за периода на потребление на топлинна енергия, за който е издадена фактурата, е 807,86 лв.

Ответникът не оспорва, че поначало дължи връща на ищцата на разликата от 1663,93 лв., но твърди, че има право да задържи плащането, доколкото ищцата има неплатени задължения по влялата в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 07.02.2011 г. по ч.гр.д. № 1189/2010 г., СРС, 84 с-в. Други неплатени задължения на ищцата към ответника по делото не се твърдят, нито доказват.

Както е посочено в чл. 103, ал. 1 ЗЗД когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си.

Според ал. 2 ЗЗД прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността.

Вземанията на ответника по влялата в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 07.02.2011 г. по ч.гр.д. № 1189/2010 г., СРС, 84 с-в се погасяват с общата петгодишна давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. От приложеното заповедно дело е видно, че препис от заповедта е връчен на ищцата на 28.10.2011 г., възражение не е подадено, заповедта е в сила от 12.11.2011 г. Вземанията са се погасили на 12.11.2016 г. – далеч преди да възникне задължението на ответника за връщане по общата фактура от 2024 г. Следователно ответникът не може да прихване вземанията си по влялата в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 07.02.2011 г. по ч.гр.д. № 1189/2010 г., СРС, 84 с-в, със задължението си по обща фактура с № ** от 31.07.2024 г. По аргумент за по-силното основание ответникът не може, без да извърши прихващане, да отказва връщане на надплатената от ищцата сума.

С оглед горните мотиви предявеният от ищцата кондикционен иск следва да се уважи в предявения размер от 1663,93 лева, ведно със законна лихва от 23.01.2025 г. до изплащане на вземането.

По разноските:

С оглед изхода на делото право на разноски има ищцата, която е сторил в исковото дело разноски от 33,28 лв. (17,02 евро) за държавна такса, които следва да й се възстановят.

2

Адв. С. С. С., представлявал безплатно ищцата, претендира разноски по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. в размер на 400 лв.

Исканото възнаграждение е съобразено с минимумите по Наредба № 1/20214 г., издадена от Висшия адвокатски съвет.

Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.

При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни, нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.

Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни, нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.

Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката, достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и 3 възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 7200 лв.

При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30 дни на година за почивка за адвоката), това прави около 98,70 лв./час.

Съдът намира, че консултацията на клиента е отнела 1 час, изготвянето на исковата молба – 1,5 часа. С оглед установената съдебна практика, типовия характер на спора, липсата на правна сложност и липсата на явяване на адвоката в зала дейността на адвоката се свежда до общо 2,5 часа труд, респ. възнаграждението му общо трябва да бъде 2,5х98,70=246,75 лв. (126,16 евро).

В заповедното дело ищцата е сторила разноски от 33,28 лв. за държавна такса, а на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. съдът е присъдил на адв. Николай Илчев Илчев възнаграждение за безплатно представителство в размер на 400 лв.

Вземането по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД обаче стана изискуемо само след покана (в този смисъл Тълкувателно решение от 21.11.2019 г. по тълк.д. № 5/2017 г., ОСГТК), каквато нито се твърди, нито се доказва ищцата да е отправяла до ответника, преди да подаде заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Ответникът, следователно, не може да се приеме, че е дал повод за подаване на заявлението и дължи разноски за заповедното дело. Действително, подавайки възражение по чл. 414 ГПК, ответникът е предизвикал нуждата от образуване на исков процес, поради което дължи разноски за исковия процес, но разноски за заповедното дело не дължи.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Ю. В. С., ЕГН **********, против „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, иск с правно осн. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищцата сумата от 1663,93 лева, главница за надплатена топлинна енергия за отчетен период 2023-2024 г., по обща фактура № ** за цена за топлинна енергия за периода м.05.2023 г.-м.04.2024 г., за имот: апартамент № 71, находящ се в гр. София, кв. „**“, **8, номер на инсталация № **, ведно със законна лихва от 23.01.2025 г. до изплащане на вземането, предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 15.03.2025 г. по ч.гр.д. № 4941/2025 г., СРС, 161-ви с-в.

ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, да заплати на Ю. В. С., ЕГН **********, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 17,0 2 евро, разноски, сторени в производството по делото.

ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, да заплати на адв. С. С.

С., ЕГН **********, САК, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 126,16 евро възнаграждение за безплатно представителство на ищцата Ю. В. С., ЕГН **********, по 4 делото.

Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок от връчването на препис.

Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се удостовери в отрязъците от съобщенията.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

5