Решение № 229 от 16.06.2026, Районен съд - Петрич

РЕШЕНИЕ

№ 229 гр. П., 16.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Атанас Кобуров при участието на секретаря Вера Сухарова като разгледа докладваното от Атанас Кобуров Гражданско дело № 20251230101973 по описа за 2025 година

Производството е с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Образувано е по искова молба подадена от „Креди Йес“ ООД, ЕИК: 200688545, със седалище и адрес на управление гр. Хасково, бул. „България“ № 196, представлявано от В. И., чрез юрисконсулт К. К., против В. А. В., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес гр. П., ул. „П.“ № 53.

Сочи се в исковата молба, че на 20.12.2021 г. В. А. В. е издала запис на заповед в полза на „Креди Йес“ ООД, като същият обезпечавал Договор за паричен заем № 330062 от 20.12.2021 г., сключен между страните. Посочва се, че главницата по този договор била в размер на 800 лева, а след подписване на договора и погасяване на една погасителна вноска по него в размер на 160 лева, отв. В. подала искова молба срещу Дружеството, като с решение по гр.д. № 449/2022 г., РС-П. прогласил чл. 8 от договора за нищожен, а направеното плащане било отнесено за погасяване само на главница и договорна лихва. Изложено е още, че предвид неплащането на задължението за погасяване на дължимата главница и договорената лихва по посочения договор за заем, обезпечен с процесната запис на заповед, Дружеството подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК за сумата от 819,12 лева, представляваща неизпълнена част от задължението по записа на заповед, въз основа на което било образувано ч.гр.д. № 557/2025 г. по описа на РС-П.. След 1 подаване на заявлението, съдът издал заповед за изпълнение, с което разпоредил В. В. да заплати на „Креди Йес“ ООД сумата от 819,12 лева, ведно с разноските за държавна такса и юриск. възнаграждение, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на задължението. Твърди се още, че след издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист било образувано изпълнително дело № 689/2025 г. по описа на ЧСИ Борис Велинов, като в законоустановения срок длъжникът депозирал възражение.

В тази връзка се иска от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на В. А. В., ЕГН: **********, че същата дължи на „Креди Йес“ ООД, ЕИК: 200688545 сумата от 819,12 лева, представляваща частично вземане по запис на заповед, издаден в полза на „Креди Йес“ ООД на дата 20.12.2021 г. от В. А.

В., като издател, с падеж на записа на заповед 21.12.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.04.2025 г. до окончателното изплащане на задължението.

Претендират се сторените по заповедното и по настоящото исково производства съдебни разноски.

Изпълнена е процедурата по чл. 131 ГПК, като в рамките на едномесечния срок за отговор, такъв не е постъпил от ответната страна.

В съдебно заседание страните не се явяват и представляват. От процесуалния представител на ищцовото дружество е депозирано писмено становище, с което поддържа предявените искове и моли същите да бъдат уважени.

По делото са приети писмени доказателства.

Съдът като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност прие за установено следното от фактическа и правна страна :

Видно от приложеното ч. гр. д. № 557/2025 г. на Районен съд П., вземанията по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение, издадена по цитираното частно гражданско дело. Срещу заповедта е постъпило възражение по чл. 414 ГПК, поради което с разпореждане на съда са дадени указания по реда на чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК на заявителя да предяви иск за вземането си. Настоящият иск е предявен в месечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК Същият е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

За уважаване на исковата претенция ищцовото дружество следва да докаже при условията на пълно и главно доказване вземането си на претендираното основание и в претендирания размер, а именно – валиден запис на заповед, издаден от ответника в полза на ищеца за процесната сума.

В настоящото производство не са наведени абсолютни възражения срещу 2 формата и съдържанието на записа на заповед, нито такива възражения, основани на пороци на волята при издаването му. При извършената проверка се установява, че записът на заповед съдържа всички необходими реквизити, посочени в чл. 535 ТЗ, поради което настоящият състав намира, че процесният запис на заповед е редовна от външна страна ценна книга. Процесната ценна книга /видно от съдържанието на изисканото за послужване ч. гр. д. № 557/2025 г. –л. 4 / съдържа наименованието „запис на заповед“ както в заглавието на акта, така и в текста на същата. Налице е безусловна клауза за заплащане на определена парична сума – 1 540 лв. Падежът на записа на заповед е уговорен съобразно нормата на чл. 537 ТЗ, вр. чл. 486, т. 1 ТЗ – на предявявяне, което е сторено на 21.12.2021 г.. Като място на издаване е посочен гр. П., посочено е и място на плащане по чл. 535, т. 4 ТЗ – в гр. Хасково. Като ремитент (поемател) е посочен „Креди йес“ ООД. Менителничният ефект е издаден на 20.12.2021 г. и е положен подпис на издателя В. А. В.. Тъй като представеният запис на заповед съдържа всички законоустановени реквизити, същият е действителен и е породил валидно менителнично задължение. Към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК е настъпила и падежната дата.

Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2014 г. на ОСГТК, т. 17, предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника - издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. При липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените от 3 ответника - длъжник релативни възражения, като например: за невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по каузалното правоотношение.

По настоящото дело не е спорно, че вземанията на кредитора произтичат от каузално правоотношение по договор за паричен заем № 330062 от 20.12.2021 г. между „Креди йес“ ООД, като кредитодател, и В. А. В., като кредитополучател, за сумата от 800 лв. Ето защо въпросът относно основанието на поетото задължение за плащане и съществуването на вземане по каузалното правоотношение, във връзка с което е издадена процесната ценна книга, е включен в предмета на делото.

Предвид горното и доколкото са въведени от страните и твърдения, че записът на заповед обезпечава договор за кредит, то ищецът следва да докаже съществуването и на вземане по каузалното правоотношение, а именно наличието на валидно сключен договор за потребителски кредит, който обвързва страните и по който е била предоставена и усвоена твърдяната парична сума, като установи и настъпването на изискуемостта на вземанията по договора за кредит. Следваше да се докаже и конкретния размер на дълга, който се претендира.

Както се посочи вече, не е спорно между страните сключването помежду им на договор за заем № 330062. Същото се установява и от представения по делото екземпляр от договора /л. 3-8/, с уговорена главница от 800 лв., фиксиран МЛП от 3.400 %, и посочени в договора ГПР от 49,403 % и обща дължима сума в размер на 977,08 лв. В чл. 8 от договора е уговорено заплащането на неустойка в размер на 582,92 лева, при непредставяне в определения срок от страна на потребителя обезпечение в полза на кредитора, разписано в чл. 6 от договора.

Съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. В тази насока е и практиката на ВКС (вж. Решение № 198 от 10.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5252/2014 г., IV г. о., ГК и Решение № 204 от 05.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3342/2017 г., IV г. о., ГК), съгласно която решаващият съд следи служебно за недействителността на сделките, когато последиците на сделката са явно несъвместими с обществения ред, каквито например са последиците на неравноправна клауза в договор с потребител.

Настоящият съдебен състав намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, който гласи, че договорът за кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 8 от Договора за кредит, при непредставяне в определения срок от страна на потребителя обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер от 582,92 лева. Разпоредбата на чл.

4

6 от договора, възлага в тежест на кредитополучателя да осигури физическо лицегарант (което следва да отговаря на множество, кумулативно поставени условия, посочени във фактическата част от настоящото изложение) и едно от посочените обезпечения, а именно: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем ( съобразно чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите условия на ответното дружество ) или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Прочитът на съдържанието на клаузата на чл. 8, вр. чл. 6 от Договора и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Изискванията, които клаузата на чл. 8, вр. чл. 6 от Договора въвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране и то в не толкова висок размер – 800 лева. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури, което и да било от горепосочените обезпечения и то само в тридневен срок от сключването на договора за кредит. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели единствено да капитализира допълнителен приход (да се обогати използвайки обстоятелството, че е икономически посилната страна в правоотношението).

Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него „неустойка“ при формиране на ГПР по договора. Съобразно изложеното, то явен е стремежът на кредитора да заобиколи по този начин нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение“ към всяка анюитетна вноска (чл. 8 от договора). В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. След като вземането за неустойка не е включено в ГПР, то е налице разминаване, при това съществено, предвид заемната сума и тази за неустойка, между действителния годишен процент на разходите и този, посочен в процесния договор за кредит. Горния извод сочи на нарушение на изискването на чл. 10, ал. 1, т. 11 ЗПК.