Решение № 229 от 01.03.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 229 гр. София, 01.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Машев

Членове:

Златина Рубиева

Петя Алексиева при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело № 20231000500408 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.

С решение № 262930 от 12.09.2022г., постановено по гр.д. № 8123/2014г., СГС, I ГО, 2 състав е осъдил Прокуратура на Република България да заплати на Б. Д. М. сумата от 5 000 лева, ведно със законната лихва от 05.03.2021г. до окончателното изплащане по иска с правно основание чл. 2, ал.1, т. 4 от ЗОДОВ за обезщетяване неимуществените вреди от изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в периода от 19.04.2019г. до 16.12.2019г., като е отхвърлил иска за разликата над присъдения размер от 5 000 лева до пълния предявен размер от 70 000 лева. С постановеното решение СГС, I ГО, 2 състав е отхвърлил изцяло иска по чл. 2, ал. 1, т. 4 от ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди и исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди. С постановеното решение СГС, I ГО, 2 състав е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Б. Д. М. сумата от 410 лева - съдебни разноски по делото и 113,70 лв. - адвокатско възнаграждение.

Срещу постановеното решение в частта, в която е осъдена Прокуратурата на РБ, е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство – Прокуратура на Република България. В жалбата се твърди, че постановеното решение, в обжалваната част, е 1 неправилно, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Релевира се възражение, че в хода на производството пред първоинстанционнния съд е останало недоказано настъпването на вреди, които са в пряка причинноследствена връзка с процесното наказателно преследване. В жалбата се сочи, че за твърдяната от ищеца неимуществена увреда на здравословното му състояние, не са представени надлежни доказателства. Прави се оплакване, че определеният от СГС размер на обезщетението за неимуществени вреди е завишен и не съответства на принципа за справедливост, визиран в чл. 52 от ЗЗД, на социално-икономическата ситуация в страната, на трайната съдебна практика по аналогични казуси, както и на обема на доказаните вреди. Сочи се, че съдът не е извършил задълбочен анализ на значението на всички обстоятелства, влияещи върху обезщетението, не се е обосновал как е достигнал точно до този определен за справедлив размер на присъденото обезщетение. Прави се искане въззивният съд да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли предявения иск за неимуществени вреди с правно основание чл.2, ал.1, т.4 от ЗОДОВ.

Срещу постановеното решение в частта, в която е отхвърлен иска по чл.

2, ал. 1, т. 4 от ЗОДОВ до пълния му предявен размер, както и изцяло са отхвърлени исковете по чл. 2, ал. 1, т. 4 от ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди и исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди е постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство – Б. Д. М., чрез процесуалния му представител. В жалбата се твърди, че постановеното решение, в обжалваните му части, е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, и е необосновано. Релевира се възражение, че неправилно първостепенният съд е приел в решението си, че не са налице предпоставките за уважаване на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Твърди се, че подаденото искане през 2014г. от Главния прокурор за възобновяване на наказателното производство, е направено след като наказателното преследване вече е било погасено по давност. Излага се становище, че ако прокуратурата е била приложила правилно закона за давността, визирана в разпоредбата на чл. 81, ал. 3, вр. с чл. 80, ал. 1, т. 4, вр. с чл. 2, ал. 2 от НК, както е направил Върховния касационен съд с Решение № 29 от 05.03.2021г., постановено по н.д. № 1202/2019г., не би се стигнало до възобновяване на наказателното производство, както и до ефективно изтърпяване от ищеца на наказание лишаване от свобода за период от 8 месеца. Поддържа се оплакване, че неправилно първоинстанционният съд е обосновал своя правен извод с т.9 от ТР № 3/22.04.2005г., постановено по т.д. № 3/2004г., според което, когато подсъдимият бъде признат за виновен, но съдът не му наложи наказание поради изтекла давност, държавата не дължи обезщетение на подсъдимия. Релевира се възражение, че са били налице всички предпоставки за уважаване на исковете по чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОДОВ. Твърди се, че съдът неправилно е определил занижен размер на присъденото обезщетение за 2 неимуществени вреди, в нарушение на критерия за справедливост, визиран в чл. 52 от ЗЗД, който размер не съответства на конкретно установените по делото обстоятелства относно продължителността и интензитета на търпените от ищеца неимуществени вреди. Излага се становище, че продължителността на наказателното производство и неговото развитие във времето – първоначално осъждане по повдигнатото обвинение, последвалото оправдаване, а след него възобновяване на наказателното дело, довело и до ефективното изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода, се е отразило както на ищеца, така и на неговото семейство и детето му, както и на професионалната му реализация в системата на МВР. Твърди се, че съдът неправилно е приел, че ищецът не е претърпял имуществени вреди, въпреки че в периодите от 03.01.2006г. до 17.05.2006г. и от 20.04.2019г. до 04.01.2021г. е бил останал без работа и доходи. В жалбата се прави искане въззивният съд да отмени решението в обжалваните части, като постанови ново решение, с което да уважи предявените искове. Предявява се претенция за присъждане на съдебните разноските по делото.

В о.с.з. пред въззивния състав всяка от страните поддържа подадената въззивна жалба и оспорва въззивната жалба на насрещната страна.

Софийски апелативен съд, в настоящия си състав, като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения, на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, намира следното:

Въззивните жалби са допустими – подадени са в законоустановения срок, предвиден в чл. 259, ал. 1 ГПК, от страни в процеса, имащи право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Предмет на разглеждане са предявени обективно съединени искове с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ЗОДОВ.

С обжалваното решение СГС, І ГО, 2 състав, е уважил единия от предявените искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 4 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди до размера на сумата от 5 000 лв., като е приел за недоказана и за неоснователна исковата претенция до пълния заявен размер. Със същото решение първостепенният съд е приел, че ищецът е бил оправдан от наказателния съд в извършването на умишлено убийство, но наказателният съд е приел, че деянието, което Б. М. е извършил е било убийство по непредпазливост, поради това съдът е приел, че той е виновен в извършването на това престъпление. С оглед крайния съдебен акт, постановен в наказателното производство, СГС е направил извод, че не е налице предпоставка за уважаване на исковете за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди, поради което е отхвърлил изцяло исковете с правно основание чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Отхвърлил е и иска с правно основание чл. 2, ал.1, т.4 ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди от изтърпяването на наказанието лишаване от свобода.

След извършената служебна проверка на първоинстанционното 3 решение, въззивният съд счита, че то е изцяло валидно и допустимо в обжалваните части, което обуславя възможността за настоящата инстанция да се произнесе по неговата правилност. Съгласно чл. 269, изр. второ ГПК и задължителните указания по приложение на посочената норма, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по т.д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Предмет на разглеждане във въззивното производство е решението в неговата цялост.

По предявения иск с правно основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, настоящият съдебен състав приема следното:

По делото не се спори, а и от събраните доказателства се установява, че с Постановление от 25.04.2006г. по следствено дело № I-025/2005г. на СВОП Б. Д. М. е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.

124, ал. 1, пр. 2, във вр. с чл. 129, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК /в съпричинителство, причинил по непредпазливост смъртта на А.

Д., вследствие на умишлено нанесена в съучастие като съизвършител средна телесна повреда, като деянието е било извършено по време на задържане на лицето/.

На същата дата спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1000 лв.

На 01.11.2006г. спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение „забрана за напускане на пределите на РБ“.

С Постановление от 09.11.2006г. по следствено дело № I-025/2005г. на СВОП, Б. Д. М. е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.116, ал.1, т.2, пр.3, т.5, т.6, пр.2 и 3 , във вр. с чл.20, ал.2 от НК. На 30.11.2006г. е било образувано НОХД № 0329/2006г. по описа на Софийски военен съд /СВС/ по внесен обвинителен акт срещу петимата подсъдими, единият от които е ищецът в настоящото производство, за извършено престъпление по чл.116, ал.1, т.2, пр.3, т.5, т.6, пр.2 и 3, във вр. с чл.20, ал.2 от НК, по което е постановена присъда от 09.11.2007г., с която подсъдимите М.

П., И. И., Я. Г., Г. К. и Б. М. /ищец ът в настоящото производство/ са признати за виновни по чл.116, ал.1, т.2, пр.3, т.5 и т.6, пр.3 , във вр. с чл.20 от НК, като на ищеца е било наложено наказание от 18 години лишаване от свобода.

Подсъдимите са били оправдани в извършване на престъплението по 4 квалифициращите признаци „при изпълнение на функциите им“ и по „особено мъчителен за убития начин“.

След упражнен инстанционен съдебен контрол, с решение № 012 от 19.02.2008г., постановено по ВНОХД № 0187/2007г. на Военно-Апелативен съд, първоинстанционната присъда е отменена и делото е върнато за ново разглеждане на СВС.

След връщане на делото е било образувано НОХД № 033/2008г. на СВС, по което е била постановена присъда № 033/2008г. от 02.10.2008г., с която подсъдимите са били признати за виновни по повдигнатите им обвинения, поради което и на основание чл.116, ал.1, т.2, пр.3 и т.6, пр.3, във вр. с чл.20, ал.2 и чл.54 от НК, подсъдимият М. е осъден на 16 години лишаване от свобода, при първоначален строг режим на изтърпяване. С присъдата петимата подсъдими са били оправдани по повдигнатото обвинение, че са извършили престъплението като лица от състава на полицията при изпълнение на функцията им, както и че деянието е извършено по особено мъчителен за убития начин и на лице, намиращо се в безпомощно състояние.

По жалби на подсъдимите, гражданският ответник и частните обвинители и граждански ищци, е образувано ВНОХД № 140/2008г. по описа на Военно-Апелативен съд, по което е постановено решение № 091 от 05.08.2009г., с което е била потвърдена първоинстанционната присъда по НОХД № 033/2008 г. на СВС.

С решение № 538 от 20.01.2010г., постановено по Н.Д. № 598/2009г. на ВКС, е отменено решението по ВНОХД № 140/2009г. на Военно-Апелативен съд и делото е върното за ново разглеждане.

С решение № 064 от 12.11.2010г., постановено по ВНОХД № 05/2010г. на Военно-Апелативен съд, присъдата по НОХД № 33/2008г. на СВС е била изменена, като размерът на наложените наказания е бил намален, като на подсъдимия М. е наложено 8 години лишаване от свобода, като в останалата част първоинстанционният съдебен акт е бил потвърден.