Решение № 5224 от 01.09.2020, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш

Е Н И Е

№....... гр.

София, 01.09.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, III-B възивен състав, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и втори юли две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА

ПЕЙЧИНОВА мл. съдия МАРИЯ

МАЛОСЕЛСКА при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от младши съдия М.

Малоселска въззивно гражданско дело № 10897 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 86925 от 08.04.2019 г., постановено по гр. д. № 49301 по описа за 2017 г. на СРС, I Гражданско отделение, 42 състав, е отхвърлен искът с правно основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, вр. чл. 17 ЗЗД, предявен от М.С.К., ЕГН **********,***, против В.Б.Л., ЕГН **********,***, за прогласяване за недействителна, като привидна, сделка по договор за замяна, обективирана в нотариален акт № 62 по нот. дело № 557/2016 г. на нотариус с рег. № 39 в регистъра на Нотариалната камара с район на действие СРС. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК с решението си съдът възложил сторените от ответника в производството разноски в размер на 250 лв. в тежест на ищцата.

Недоволна от постановеното решение останала ищцата в първоинстанционното производство М.С.К., предвид което и в срока чл.

259, ал. 1 ГПК депозирала въззивна жалба срещу съдебния акт чрез процесуалния си представител адв. М.. В същата излага оплаквания за необоснованост на съдебното решение и противоречие на изводите на районния съд със събраните в хода на съдебното дирене писмени доказателства. В жалбата се съдържат доводи, че неправилно първостепенния съд приел, че не е налице привидност на сключения между страните договор за замяна на идеална част от недвижим имот с лек автомобил. Жалбоподателят акцентира, че с този договор се прикрива договор за заем на сумата от 1000 лв., а замяната служела единствено за обезпечение на същия. След като ищцата върнала на части заетата сума, ответникът отказвал да й възстанови правото на собственост върху прехвърлените имоти. Иска от въззивния съд да отмени обжалваното решение, да уважи предявения иск, като прогласи нищожността на сключения договор и присъди сторените от страната разноски.

Ответникът по жалбата В.Б.Л., чрез адв. Г., е подал отговор в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба с твърдения за нейната неоснователност, като поддържа, че решението на първоинстанционният съд е правилно и законосъобразно. Въззиваемият моли за потвърждаване на атакувания съдебен акт и за присъждане на разноските за настоящата инстанция.

Софийски градски съд, като взе предвид доводите на страните, съдържащи се във въззивната жалба и в отговора, и след собствен анализ на събраните по делото доказателства намира за установено следното:

Правилно първоинстанционният съд е установил фактическата обстановка по делото, като е обсъдил събраните по делото доказателства:

От съдържанието на приетия като писмено доказателство по делото нотариален акт № 62, том IV, рег.

№ 8286, дело № 557 от 13.05.2016 г. на нотариус И. Д., рег. № 039 в регистъра на Нотариалната камара за замяна на идеална част от недвижим имот срещу автомобил се установява, че на посочената дата М.С.К. е прехвърлила на В.Б.Л. собствените си идеални части от следните недвижими имоти: ¼ идеална част от дворно място, поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в гр. София, район Връбница, ул. „******с площ съгласно документ за собственост 380 кв.м., а съгласно скица 414 кв.м., съставляващ урегулиран поземлен имот Х-366, квартал 79 по плана на гр. София, местност МЗП „Модерно предградие“, при съседи съгласно документ за собственост:

ПИ № 364, ПИ № 363, ПИ № 369, ПИ № 367, ПИ № 365 и улица, и при съседи с посочени идентификатори: ***, ***, ***,

***, ***, ***, заедно с ½ идеална част от построената в дворното място едноетажна жилищна сграда с идентификатор *** със застроена площ 83 кв.м., състояща се от две стаи, хол, кухня и сервизни помещения. От своя страна В.Б.Л. е прехвърлил на М.С.К. собствения си лек автомобил марка „Алфа Ромео“, модел „164“, рег. № ******, рама № ZAR16400006335956, двигател № VM32B06113, цвят – светлосив металик.

Установява се от представения в хода на съдебното дирене заложен билет № 158, издаден от „Заложна къща К.Е.А.“ ЕООД, че на 22.06.2016 г. е сключен договор за заем, по силата на който М.С.К. е получила сумата от 700 лв. с падеж на задължението за връщане 22.07.2016 г. В обезпечение на предоставения заем е учреден залог на движима вещ – Алфа Ромео 164, рег. № ******.

Видно от съдържанието на приложената декларация по чл. 14, ал. 3 от Наредбата за дейността на заложните къщи е декларирано, че деклараторът М.С.К. учредява залога върху движимата вещ в качеството на собственик на същата.

При така установеното от фактическа страна въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Противно на приетата от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск, а именно такава по чл. 26, ал. 2, вр. чл. 17 ЗЗД, въззивният състав на съда намира, че предявеният иск е такъв по чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 152, вр. чл. 209 ЗЗД за прогласяване за нищожен на процесния договор за замяна. Според изложеното в исковата молба и молба уточнение, вх. № 5128184/30.08.2017 г., във връзка със сключен между страните договор за заем за сумата от 1000 лв., ответникът поискал като гаранция-обезпечение за заема, да сключат и сделка за замяна, по която ищцата да му прехвърли правото на собственост върху ¼ идеална част от описания в исковата молба недвижим имот и ½ идеална част от построената в имота сграда срещу прехвърлянето на собствеността от страна на ответника на лек автомобил „Алфа Ромео“. Твърди се на следващо място, че страните се договорили, след като ищцата върне на ответника заетата сума, последният да й върне обратно собствеността върху недвижимите имоти, което не се случило, въпреки че ищцата върнала на ответника сума в размер на 1000 лв. на части. Независимо от съдържащите се в исковата молба твърдения за симулативност на сделката за замяна, за липса на съгласие за сключването й, както и че страните не са желали настъпването на правните последици на същата, въззивният съд приема, че квалификацията на предявения иск е именно по чл. 26, ал. 1, пр.

1, вр. чл. 152, вр. чл. 209 ЗЗД. Съдът е този, който дължи правната квалификация на претенциите, с които е сезиран, и не е обвързан от посоченото от страните. Доколкото доводите на ищцата са за уговаряне на различен начин за удовлетворение на кредитора по договор за заем и уговорката за обратно прехвърляне на собствеността, то наведените твърдения за „симулация“ въззивният съд приема, че са именно в тази връзка, предвид че ищцата не твърди нито абсолютна, нито относителна симулация /не се претендират последиците на договор за заем/ и не отправя искане до съда да разкрие същата. В този смисъл е проведеното в практиката на ВКС разграничение между иска по чл. 26, ал. 2, вр. чл. 17 ЗЗД и този по чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 152, вр. чл. 209 ЗЗД - Решение № 788 от 4.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1741/2009 г., I г. о., ГК, Решение № 62 от 20.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4283/2016 г., II г. о., ГК, Решение № 135 от 12.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4288/2017 г., III г. о., ГК, Решение № 206 от 17.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 824/2011 г., IV г. о., ГК и др.

Погрешната правна квалификация не води до недопустимост на решението, тъй като основанието на иска не е правната му квалификация, а фактите, на които се основава. Обжалваното първоинстанционно решение обаче е неправилно, като при постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона, като същият е квалифициран като такъв по чл. 26, ал. 2, вр. чл. 17 ЗЗД. При положение, че първата инстанция се е произнесла по предявения иск, но е дала грешна правна квалификация на спорното право, въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е задължен да даде вярната квалификация и да реши делото по същество. Въззивният съд следва да определи сам точната квалификация, произнасяйки се по съществото на предявения иск /в този смисъл решение №359 от 16.01.2014г. по гр. дело №1209/2013г., Г.К., ІV Г.О. на ВКС/. В конкретния случай съдът приема, че е сезиран с иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 152, вр. чл. 209 ЗЗД.

В случая ищцата извежда съдебно предявените права при твърденията, че страните по договора за замяна не са имали воля за прехвърляне правото й на собственост върху процесните идеални части от индивидуализираните в съставения за сделката недвижими имоти, а за обезпечаване на вземането на ответника по сключен между тях договор за заем от същия ден, т.е. твърдението е, че е налице съглашение по чл. 152 ЗЗД, което е нищожно поради противоречието му със закона.

С фидуциарната сделка, с която се прехвърля собственост, за да се създаде обезпечение на кредитора, страните не желаят прехвърлянето, а преследват друга юридическа цел - заобикаляне на забраната за предварително уговаряне на начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона. Този порок на сделката води до нейната нищожност поради противоречие със забраната по чл. 152 ЗЗД /в този смисъл Решение № 461 от 16.01.2012 по гр. д. 1206/10 г. на IV г.о. и Решение № 408 от 10.09.2010 г. по гр. д. 82/2009 г. на IV г. о./. Когато страната твърди, че сделката за прехвърляне на имот е сключена в нарушение на чл. 152 ЗЗД за обезпечение на заем, то предмет на установяване по делото е съществуването на заемното правоотношение, но не се претендират последиците на договора за заем, следователно предявеният иск не е такъв за разкриване на симулация. Доказването на заемното правоотношение е с оглед разкриване на характера на съглашението да се обезпечи връщането на получен заем и да се заобиколи забраната на чл. 152 ЗЗД.

Ищецът по иск с правно основание чл. 152 ЗЗД следва да установи факта на съществуващо съглашение, с което е уговорен начин за удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона. Когато се твърди, че сделката за прехвърляне на собственост върху имот е извършена в обезпечение на паричен дълг, ищецът следва да установи твърдяното заемно правоотношение и обезпечаването му с прехвърления имот, извод за които факти следва да бъде изведен от съвкупната преценка на представените по делото доказателства./ Решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1318/2010 г., IV г. о., ГК/.

Както се посочи по-горе, въззивният съд намира, че в хода на първоинстанционното производство СРС правилно е очертал кръга на правнорелевантните по делото факти – с проекта за доклад /по реда на чл. 140 ГПК/ съдът е включил като предопределящи предмета на спора твърденията на ищцата, че страните не са имали намерение да се обвързват от договора за замяна, а сключили същия като гаранция за връщане на заетата от ответника на ищцата по силата на договор за заем сума от 1000 лв. с уговорката след връщане на паричната сума, ответникът да й прехвърли обратно недвижимия имот. При разпределение на доказателствената тежест съдът е указал на ищцата да докаже, че сделката е привидна, като докаже обстоятелствата, от които следва, че страните не се явяват обвързани от нея. В първото и единствено по делото пред СРС съдебно заседание, проведено 13.11.2018 г., в което е приет доклада на делото, съдът е постановил, че в тежест на ищцата е възложено да проведе доказване, че договор за заем е сключен между страните.

Ето защо, за да се установи, че договорът прикрива съглашение с предварително уговорен начин за удовлетворение на кредитора, следва на първо място в хода на съдебното дирене да бъде доказано, че за ищцата е възникнало задължение по договор за заем. На следващо място ищцата трябва да докаже, че преди или едновременно с възникване на това задължение страните са уговорили начин на удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона – че е прехвърлен имот с уговорка за обратно изкупуване.