Решение № 90 от 21.03.2022, Районен съд - Ловеч

РЕШЕНИЕ

№ 90 гр. Ловеч, 21.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛОВЕЧ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: НАТАЛИЯ С. РАЙКОВА

АТАНАСОВА при участието на секретаря ИВАНКА СТ. ВЪЛЧЕВА като разгледа докладваното от НАТАЛИЯ С. РАЙКОВА АТАНАСОВА

Гражданско дело № 20214310101454 по описа за 2021 година

Иск за обявяване недействителност на договор с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД.

Настоящият съдебен състав е сезиран с искова молба от адв.М.В. М., в качеството му на пълномощник на Н. П. Д. от гр.Ловеч против „Кредит Гаранция“ЕООД, ЕИК :

201281666, със седалище и адрес на управление : гр.София, ул.“Манастирска“№41, вх.“Б“, ет.1, ап.2, представлявано от Управителя Лилия Иванова Богоева, в която твърди, че доверителят му е страна по Договор 3-1-10272-210599 за потребителски кредит тип кредитна линия, подписан с „Кеш Кредит Мобайл"ЕАД, съгласно който доверителят му трябва да върне сумата по кредита, която се явява сума от 2617,56 лева, при сума на получаване 2000.00 лева, при ГПР не е посочен размер, годишен лихвен процент- 36.00%, при срок на кредита от 18 месеца. Във връзка с Договор 3-1-10272-210599 за потребителски кредит тип кредитна линия, доверителя му сключва с "Кредит Гаранция"ЕООД, Договор за възлагане на поръчителство от 04.12.2019 год., във връзка със сключения договор за потребителски кредит.

По силата на този Договор за възлагане на поръчителство от 04.12.2019 год., доверителя му трябва да заплати на "Кредит Гаранция"ЕООД, сумата от 1756.44 лева, платими разсрочено на вноски, всяка от която в размер на 97.58 лева, като общото задължение по договора за кредит и по допълнително сключения във връзка с него Договор за възлагане на поръчителство е в размер на 4374.00 лева.

Счита, че Договор за възлагане на поръчителство от 04.12.2019 год., спрямо който 1 доверителя му трябва да върне сумата по договора за поръчителство в размер на 1756.44 лева, е нищожен на основание /чл.26, ал.1 от ЗЗД/ и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.11, т.9 и т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл.22 от ЗПК, както и по чл.143, ал.1 от ЗЗП, като съображенията му затова са следните :

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3-то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практиката на ВКС /Решение №4/2009 год. по т.д.№395/2008 год., Решение №1270/2009 год. по гр.д.№5093/2007 год., Определение №877 по т.д.№662/2012 год. и др/. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1, предл.З от ЗЗД.

Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД се достига до значителна не еквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на подзащитната ми с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

На първо място счита, че Договор за възлагане на поръчителство е нищожен като противоречащ на добрите нрави и неравноправен по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата която се претендира чрез него в размер на 1756.44 лева не е включена в годишният процент на разходите, както и сумата която се претендира по него в размер на 1756.44 лева е почти равна на сумата на отпуснатия кредит в размер на 2000.00 лева. По този начин безспорно се нарушава принципа на добросъвестност, който принцип е застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай, чрез сключването на Договор за възлагане на поръчителство и задължението, което се уговаря чрез него, в размер на 1756.44 лева изцяло се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост.

На следващо място ищцовата страна се позовава на чл.21, ал.1 ЗПК съгласно който всяка клауза, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.

Предвидената клауза с която се уговаря сключването на договор за поръчителство, както и самият договор за поръчителство са неравноправни по смисъла на чл.143, т.5 ЗЗП. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл е съображение 26 от Преамбюла на Директива 2

2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 год. относно договорите за потребителски кредити. Разгледан в този аспект, Договор за възлагане на поръчителство, спрямо които доверителя му дължи сумата в размер на 1756.44 лева, се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. По посочения начин се заобикаля чл.33, ал.1 от ЗПК. С уговорената сума по договор за поръчителство в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди.

Наред с това в договора за кредит, ГПР в % не е посочен, а чрез включването на възнаграждението предвидено по Договора за поръчителство в размер на 1756.44 лева, действителният годишен процент на разходите би бил различен от посочения размер, с което потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на заема. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя , настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Не е установен механизма, по който е изчислен този процент и поконкретно какви други разходи освен възнаградителна лихва са включени в него. Също така, предвидената сума в Договор за поръчителство в размер на 1756.44 лева е скрит добавък към възнаградителната лихва и като такава е следвало да бъде включена в годишния лихвен процент и в годишния процент на разходите съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорката да се заплаща поръчителство се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС №426/2014 год. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за заплащане на поръчителство в посочения потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.

Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието , че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. В тази насока се позовава на последователната и непротиворечива практика на съдилищата в страната : Решение №353 от 31.01.2018 год. на PC- Пловдив по гр. д. №8333/2017 год., Решение №1445 от 07.06.2019 год. на PC-Бургас по гр.д.№ 6370/2018 год., Решение №373 от 14.11.2018 год. на PC-Габрово по гр.д.№ 1114/2018 год., Решение №1081 от 24.07.2019 год. на PC-Пазарджик по гр.д.№ 3618/2018 год., Решение №1411 от 15.04..2019 год. на РС-Пловдив по гр.д.№ 18339/2018 год., Решение 3

№425 от 04.05.2018 год. на PC- Шумен по гр. д. №51/2018 год., Решение №95 от 12.03.2020 год. на ОС-Пазарджик по в.гр.д.№88/2020 год.

Същевременно - посочването на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/1 З/ЕО и влече недействителност на договора за поръчителство в неговата цялост /Решение №1510/13.12.2019 год. по в.гр.д.№2373/2019 год. на ПОС/.

Също така счита, че има и нарушение на Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 год. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл. 3 от Директива 93/1 З/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В Директива 93/1 З/ЕИО е регламентирано, че не се счита за индивидуално уговорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, каквито безспорно са съдържащите се в Договор за възлагане на поръчителство. В тази насока е и практиката на Съда на Европейския съюз- Решение по дело С-618/10, Решение по дело С-415/11, и цитираната в него практика.

Именно въз основа на изложеното, счита че са налице пороци, обуславящи нищожността на Договор за възлагане на поръчителство от 04.12.2019 год., сключен с "Кредит Гаранция"ЕООД, чиято невалидност моли от съда да бъде прогласена.

На последно място смята, че компетентен да разгледа настоящия спор, спрямо разпоредбата на чл.113 от ГПК е Районен съд Ловеч. Следва да се посочи, че в своята трайна практика в последните години, ВКС налага именно това тълкуване на чл. 113 от ГПК. Изключително много е практиката по дела, заведени срещу застрахователни дружества, където Върховният съд приема, че лицата по различни застраховки, са потребители на застрахователна услуга и затова исковете срещу тези дружества могат да бъдат предявени и по местожителството на ищеца. Многобройни бяха делата и на потребителите на електрически ток, по заведени отрицателни установителни искове срещу търговските дружества за недължима начислена ел.енергия,включително и отрицателни установителни искове срещу колекторски фирми за недължимост на задължения от страна на длъжниците. Всички тези искове са разгледани от съдилищата по постоянното местоживеене на ищците, независимо, че ответниците са имали седалище в други населени места. В този смисъл Определение №257 от 6.04.2010 год. на ВКС по ч. т. д.№194/2010 год., II т. о., ТК, Определение №4184 от 12.12. 2015 год. на ОСВарна по в.ч.т.д.№1767/2015 год., Определение №4186 от 12.12.2015 год. на ОС-Варна по в. ч.т.д.№1801/2015 год., Определение №105 от 12.01. 2017 год. на ОС-Варна по в.ч.т.д.

№1594/2016 год., Определение №242 от 23.10.2015 год. на ОС-Търговище по в.ч.т.д.

№127/2015 год., Определение от 20.05.2010 год. на ОС-Търговище по в.ч.гр.д.№144/2010 4 год., Определение №166 от 7.07.2015 год. на ОС-Търговище по в.ч.т.д.№81/2015 год., Определение №123 от 1.06.2015 год. на ОС-Търговище по в.ч.т.д.№71/2015 год.