Решение № 290 от 30.09.2026, Окръжен съд - Хасково

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 290 гр. ХАСКОВО, 30.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ТОШКА ИВ. ТОТЕВА

Членове:

АННА ВЛ. ПЕТКОВА

ГЕОРГИ М. МИХАЙЛОВ при участието на секретаря Ж. М. Д. като разгледа докладваното от АННА ВЛ. ПЕТКОВА Въззивно гражданско дело № 20265600500227 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, депозирана от адв. И. К., в качеството му на пълномощник на Л. Д. Б., против Решение № 72 от 22.01.2026 г., постановено по гражданско дело № 628/2023 г. по описа на Районен съд – Хасково. С атакуваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователни предявените от въззивницата против К. В. Д. и А. В. К. обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 26 ал. 2 предл. 4 от ЗЗД. Със същото решение районният съд е уважил изцяло предявения от ответниците насрещен иск с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК, като е признал за установено по отношение на Л. Д. Б., че К. В.

Д. и А. В. К. са собственици на недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор *** по КККР на ***, разположен в жилищен район „**“, с площ от 572 кв.м., на основание наследствено правоприемство, договор за дарение и замяна по реда на Закона за трудовата поземлена 1 собственост.

В подадената въззивна жалба се релевират оплаквания за недопустимост и неправилност на решението. Жалбоподателката поддържа, че районният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалния закон, като е упражнил недопустим косвен съдебен контрол за законосъобразност върху влязлата в сила Заповед № 315/03.02.2020 г. на Кмета на Община Хасково и одобрения ПНИ. Твърди се, че този въпрос е окончателно решен с влязло в сила съдебно решение по адм. дело № 62/2020 г. на Районен съд – Хасково, което обвързва гражданския съд. На следващо място се излагат доводи за необоснованост и нарушение на материалния закон, като изцяло се оспорва кредитираното от съда заключение на съдебно-техническата експертиза, изготвено от инж. С. С. Според въззивницата експертизата е тенденциозна, а местностите ** и ** са напълно различни, което изключвало идентичността на имотите. Поддържа се още, че праводателите на ответниците са придобили земята без правно основание, тъй като същата е представлявала изключителна държавна собственост, предоставена на Селскостопанския техникум, поради което нотариалните актове от 1965 г. и 1989 г. били нищожни, а изтеклата в полза на ответниците придобивна давност била законово препятствана от действащите мораториуми и разпоредбата на чл. 86 от ЗС. Прави искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което първоначалните искове да бъдат уважени.

Претендира деловодни разноски за двете инстанции.

В законоустановения срок по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемите К. В.

Д. и А. В. К. подават писмен отговор, чрез упълномощен адвокат Т. В.. В същия се излагат подробни съображения за неоснователност на жалбата.

Поддържа се, че решението на първата инстанция е валидно, допустимо и постановено в съответствие с материалния закон и събрания по делото доказателствен материал. Въззиваемите се позовават на разпоредбата на чл.

18з ал. 3 от ППЗСПЗЗ, като изтъкват, че извършената от техните праводатели разпоредителна сделка през 1989 г. е запазила вещно-правното действие на замяната по ЗТПС, поради което имотът не е подлежал на реституция. Прави се искане за потвърждаване на решението и присъждане на съдебни разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и правилността на обжалваното решение, като съобрази доводите и исканията 2 на страните, констатира следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Хасковският окръжен съд, в съответствие с правомощията си по чл.

269 от ГПК, извърши служебна проверка на валидността на обжалваното решение и неговата допустимост в обжалваната част, при което констатира, че съдебният акт е валиден и допустим.

При проверка на неговата правилност по развитите във въззивната жалба оплаквания, настоящият съдебен състав, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото писмени и гласни доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:

По предявените от Л. Д. Б. искове с правно основание чл. 108 от ЗС и чл. 26 ал. 2 предл. 4 от ЗЗД: За да бъде уважен ревандикационният иск по чл.

108 от ЗС, в тежест на ищцовата страна е да проведе пълно и главно доказване на три кумулативно съществуващи предпоставки: че тя е собственик на претендирания недвижим имот; че имотът се намира във фактическата власт на ответниците и че същите го владеят или държат без правно основание.

Липсата на която и да е от трите предпоставки съставлява самостоятелно основание за отхвърляне на иска.

В настоящия случай ищцата легитимира правото си на собственост върху процесния поземлен имот с идентификатор *** с влязлата в сила Заповед № 315/03.02.2020 г. на Кмета на Община Хасково, издадена в процедура по § 4к ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, с която на наследниците на П. Г. Б. се възстановява правото на собственост върху новообразуван имот в строителните граници на **.

Настоящият състав намира за неоснователно оплакването в жалбата, че районният съд е допуснал процесуално нарушение, като е подложил на косвен съдебен контрол посочената заповед и ПНИ. Съгласно задължителната и константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, гражданският съд, пред който е предявен спор за собственост, е овластен и длъжен на основание чл. 17 ал. 2 от ГПК да провери материалната законосъобразност на реституционния административен акт, когато ответната страна оспорва неговия ефект и противопоставя собствени права върху същия 3 имот. В процесния случай този контрол се явява допустим, тъй като ответниците Д. и К. не са били страни в административното производство по издаването на Заповед № 315/03.02.2020 г. на Кмета и затова същата няма обвързващо действие за тях по отношение на материалното право.

Позоваването на влязлото в сила решение по адм. дело № 62/2020 г. на РС – Хасково е неоснователно, тъй като предмет на онова производство е било единствено оспорването на Заповедта на Областния управител за одобряване на ПНИ на основание нищожност. Административният съд не се е произнасял и не е компетентен да се произнесе по съществуването на материалното право на собственост.

При извършения косвен съдебен контрол първоинстанционният съд правилно и в съответствие с материалния закон е приел, че реституционната процедура в полза на ищцата е проведена в нарушение на закона, тъй като процесният имот изобщо не е подлежал на възстановяване. От събраните по делото писмени доказателства – Протокол № 26 от 20.09.1958 г. на местната ТПС комисия – Хасково, се установява, че праводателите на ответниците А. В.

О. и Т. Р. О. са придобили нива от 2 дка на основание извършена замяна по реда на ЗТПС, срещу включена тяхна собствена земя в местността **. За получената при замяната земя те са се снабдили с констативен Нотариален акт № 75, том II, дело № **/1965 г. Впоследствие, на 13.01.1989 г., с Нотариален акт № 24, том I, дело № **/* г., О. са дарили част от тази земя с площ от 600 кв.м. на дъщеря си М. А. Д. (наследодател на ответниците), който имот по действащата понастоящем КККР е идентичен с процесния ПИ ***.

При тези факти намира приложение специалната материалноправна норма на чл. 18з ал. 3 от ППЗСПЗЗ (в редакцията след измененията в ДВ, бр.

122/1997 г. и бр. 18/1999 г.). Съгласно същата, когато е извършена замяна на земи от ТПС комисия, правото на собственост на бившия собственик се възстановява върху имота, притежаван преди замяната, освен ако с получения при замяната имот са извършени разпоредителни сделки или същият е застроен. В тези хипотези законът изрично разпорежда, че извършената замяна остава в сила. Тъй като дарението от 13.01.1989 г. съставлява валиден разпоредителен акт, извършен далеч преди влизането в сила на ЗСПЗЗ, вещноправният ефект на замяната от 1958 г. е окончателно запазен. Имотът е престанал да бъде част от реституционния фонд, поради което Община Хасково не е имала материалноправно основание да го включва в Плана на 4 новообразуваните имоти и да го възстановява на наследниците на П. Б..

Във въззивната жалба се поддържат оплаквания, че местностите ** (по протокола за замяна) и ** (по НА № 75/1965 г.) били различни, което оборвало идентичността.

Този довод се явява несъстоятелен.

Първоинстанционният съд правилно е кредитирал заключението на съдебнотехническата експертиза на вещото лице инж. С. С., което е изготвено компетентно, обективно и след детайлно проучване на плановете от 1957 г., 1988 г. и 2000 г. От експертизата и устните разяснения на вещото лице пред съда се установява, че в процесния период районът не е разполагал с прецизен картен материал и регулация. Местностите *** и *** са съседни и частично припокриващи се територии в рамките на днешния ***. Идентичността на имота е установена по безспорен начин не чрез наименованието на местността или площта, а чрез неговите конфигурация и съседи, които съвпадат във всички документи: път, дере и от две страни П. Б. Разминаванията в площта (2 дка по протокол срещу 3 дка по НА от 1965 г.) правилно са оценени от районния съд като несъществени, доколкото измерванията в онзи период са били приблизителни, а процесният имот е с площ от 572 кв.м. и е изцяло погълнат от заменената по-голяма нива.

Съдът намира за неоснователни и оплакванията на въззивницата за нищожност на Нотариален акт № 75/1965 г. и Нотариален акт № 24/1989 г. поради „липса на основание“ по чл. 26 ал. 2, предл. 4 от ЗЗД. Замяната по ЗТПС съставлява валидно, уредено от тогавашния закон първично правно основание, което е надлежно отразено от народния съдия при съставянето на акта през 1965 г. Дарението от 1989 г. притежава за свой каузален предмет безвъзмездното отстъпване на правото на собственост, като договорът съдържа всички изискуеми от закона реквизити съгласно чл. 225 ал. 1 от ЗЗД и не страда от пороци, обуславящи нищожност на удостоверяването по чл. 472 от ГПК (отм.).

Ищцата не доказва и наличието на фактическо владение върху имота, което да е отнето от ответниците без основание. Изготвеният от Община Хасково протокол за въвод във владение от 15.09.2020 г. е напълно формален.

От събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на свидетеля К. Д. се установява, че ответниците и техните праводатели никога не са губили фактическата власт върху земята – същата е оградена, в нея е имало дървено 5 бунгало, построено от бащата на въззиваемите и се стопанисва непрекъснато от тяхното семейство. Тези факти се потвърждават косвено и от показанията на свидетелката на самата ищца – св. Р. Б., която изрично заявява, че семейството на Б. не е посещавало и не е стопанисвало тези земи от 1989–1990 г. При липсата на доказано право на собственост на ищцата и при установяването на законен титул във въззиваемите, предявените първоначални искове по чл. 108 от ЗС и чл. 26 ал. 2 от ЗЗД се явяват изцяло неоснователни и правилно са отхвърлени от първата инстанция.

По предявения от К. В. Д. и А. В. К. насрещен иск с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК: Насрещният положителен установителен иск за собственост е предявен при условията на кумулативност спрямо отбраната по първоначалния иск. За неговото уважаване ищците по насрещния иск следва да докажат, че са придобили собствеността върху ПИ *** на твърдените от тях правни основания.

С оглед на подробните съображения, изложени по-горе във връзка със стабилността на замяната от 1958 г. по силата на чл. 18з, ал. 3 от ППЗСПЗЗ, въззиваемите са провели пълно и главно доказване на непрекъсната верига от деривативни придобивни основания. Земята е придобита по замяна от А. и Т. О., валидно прехвърлена чрез дарение през 1989 г. в патримониума на техния наследник М. А. Д., починала на 08.01.2011 г., и съответно преминала по силата на законното наследство в съсобственост между нейните дъщери – ответниците К. Д. и А. К.. Имотът е надлежно записан на тяхно име в КРНИ към СГКК – Хасково и същите фигурират като единствени собственици в данъчните регистри на Община Хасково, като редовно заплащат дължимите публични налози.