Решение № 2243 от 03.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2243 гр. София, 02.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Галина Ташева

Георги Ст. Чехларов при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско дело № 20221100502084 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК..

С решение № 20241523 от 02.11.2020 г., постановено по гр.д. № 40272 по описа за 2017г. на СРС , съдът е осъдил на основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 2, ал. 1 ЗУЕС, чл. 99 ЗЗД и чл. 102 ЗЗД Д. М. Д., ЕГН: ********** да заплати на „Б.Х." ЕООД, ЕИК: ****, сумата от 1 475, 70 евро, представляваща такси за поддръжка и управление на недвижими имот с адрес: Община Разлог, комплекс „П.г. & к.к.", кв. „**** и неустойки за периода от 2016 г. до 2017 г., вкл., като е отхвърлил иска за разликата над сумата от 1475, 70 евро до пълния предявен размер от 8 598, 66 лв., както и за 2015 година. Осъдил е същия да заплати и сумата от 810, 55 лева, представляваща незаплатени такси за интернет, телевизия и телефон за 2016 г. и 2017 г., както и сумата от 476,78 евро, представляваща неустойки за забавено изпълнение на задължението за заплащане на годишните такси за управление на недвижими имот с адрес: Община Разлог, комплекс „П.г. & к.к.", кв. „****, за периода 2015 г. - 2017 г., като е отхвърлил иска за неустойки за неплатени такси за 2012 г., 2013 г. и 2014 г. Съобразно с изхода на спора съдът е разпределил разноските между страните.

Недоволен от съдебното решение в неговата осъдителна част е останал ответникът - Д. М. Д., който в законоустановения срок чрез назначения му особен представител адв. Й. Т., е подал настоящата въззивна жалба, с която твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приел за неоснователно своевременно направеното от него възражение за нищожност на договорните клаузи, установяващи задължение за заплащане на неустойка за забава върху 1 дължимите по договора главници за годишни такси управление. В тази връзка навежда, че договорената неустойка за забава надхвърля обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция на неустойката, предвид което противоречи на закона и следва да се приеме за нищожна. Евентуално следва да се намали като прекомерна. Отделно от посоченото твърди и че първоинстанционния съд е допуснал нарушение на процесуалните правила като не е кредитирал заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, което от своя страна е довело и до неправилно изчисляване от негова страна на реално дължимите суми по процесния договор.

Предвид горното моли съда да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което изцяло да отхвърли предявените срещу него искове.

В срок е постъпил отговор на подадената въззивна жалба от страна на „Б.Х." ЕООД, с който въззиваемият излага подробно становище за нейната неоснователност. Твърди, че първоинстанционният съд правилно е преценил събраните по делото доказателства и е извел обосновани и правилни правни изводи въз основа на тях. Сочи, че претендираните неустойки се основават на действителни договорни клаузи и не е налице основание да се приеме, че последните са недействителни, нито, че договорената неустойка е прекомерна и следва да бъде намалена. Отделно излага, че съдът не е длъжен да съобрази изцяло становището на приетата по делото експертиза, като в настоящия случай той правилно е ползвал същата като база за направените от него изчисления, тъй като вещото лице не е отчело предвидения в чл. 76, ал.1 ЗЗД ред за погасяване на вземанията.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Въззивната жалба е допустима, като предявена от лице, което има правен интерес, в законоустановения срок и срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, освен когато следи за приложението на императивни правни норми.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а по отношение на неговата правилност съдът намира подадената въззивна жалба за частично основателна, поради следните съображения:

Пред въззивната инстанция не е налице спор, а се установява и от приетите по делото писмени доказателства, че въззивникът Д. М. Д. е собственик на недвижим имот, находящ се в общ. Разлог, местността „Бетоловото-Църнако" комплекс „П.г. и к.к.", кв. „Пирин", бл. 1, вх. А, ет. 3 и съставляващ апартамент № 13, с площ от 49, 19 кв.м., както и че между 2 него и „П.г. Х.к." АД е сключен договор, с който той се съгласява дружеството да извършва поддръжка и управление на собствеността му срещу насрещно възнаграждение.

Страните не спорят, а се установява и от представения по делото договор за поддръжка и управление, че по силата на последния въззивникът се е задължил да заплаща таксите по т. 2.1. в размер на 7 евро на квадратен метър от притежавания от него обект (ведно с прилежащите идеални части от общите части) на година без ДДС за следващата година в срок до 30-ти декември на съответната година. В чл. 2.5.2. от договора е предвидено, че след изтичане на една година от сключването му, се дължи ежегодно и сума в размер на по 1 евро на кв.м. от притежаваната от въззивника площ за застраховка на имота. В раздел V, чл.5.1 от същия се уговаря неустоечна клауза, съгласно която в случай на забавено плащане на таксата по т. 2.1, вкл. на направените или планирани разходи за поддръжка, собственикът на имота дължи обезщетение в размер на 0,5 % върху главницата за всеки просрочен ден, но не повече от 30 (тридесет) дни. В случай на забава в плащането с повече от четиридесет и пет календарни дни, дължат се таксите за съответната година в двоен размер, ведно с лихвите. С Анекс № 1 от 06.03.2015 г., сключен между „П.г. Х.к." АД и Д. М. Д. е изменен размерът на годишната такса за управление и поддръжка, като е уговорено същата да бъде в размер на 14 евро с ДДС от 01.01.2015 г., плюс 1 (едно) евро за застраховка, съгласно чл. 2.5.2 от първоначалния договор. Предвидено е, че се заплаща и такса за телевизия, интернет и телефон в размер на 36 лева месечно, или 432 лева годишно с ДДС, заедно с годишните такси за управление.

Безспорно е пред въззивната инстанция, а е видно и от представените договори от 12.01.2015 г. и от 20.08.2015 г. за прехвърляне на права и встъпване в задължения, и приложенията към тях, сключени между „П.г.

Х.к." АД и „Б.Х.Т." ЕАД, че първото дружество е прехвърлило в полза на второто, което е настоящ въззиваем, целия обем права и задължения на управител по договори за поддръжка и управление. Съответно безспорно е между страните, че кредитор на вземанията по договора за поддръжка и управление на имота на въззивника е настоящия въззиваем и ищец в първоинстанционното производство.

В рамките на първоинстанционното производство е прието и частично кредитирано заключение на съдебно-счетоводна експертиза, съобразно което е установено, че въззивникът е платил на каса на „Б.Х." ЕООД суми в размер на 263 лева в периода от 01.05.2015 г. до 31.08.2018 г. и по банков път сумата от 8 100 лева на 22.04.2014 г., 05.05.2016 г., 01.08.2016 г. и след образуване на настоящето дело на 19.04.2018 г., като общо платените от него суми са в размер на 8 363 лв.

Установено е непогасено задължение по счетоводството на ищеца в размер на общо дължима сума 2 684,11 лв. за такса за поддръжка и управление, разходи за интернет, телефон и телевизия (на стойност 764 лв.), електроенергия, вода, SIM карта за асансьор, както и за отопление и/или бойлер. Изчислен е също така размерът на дължимите се неустойки за периода 2015 г. до 2017 г., а именно сумата от 4 387,05 лв. Обезщетението за забава за заплащане на таксите за управление и поддръжка за времето от 2015 г. до 2017 г. и съгласно т. 5.1. от процесния договор е сумата от 652, 29 лв.

3

Вещото лице е установило, че въззиваемият е осчетоводил като платени всички задължения по фактури, издадени преди 20.12.2015 г.

При съобразяване на събраните в първоинстанционното производство доказателства, съдът е приел, че въз основа на сключените договори за прехвърляне на права и встъпване в задължения, настоящият въззиваем е кредитор на вземанията, дължими по договора за поддръжка и управление, сключен между въззивника и „П.г. Х.к." АД. Заключил е, че неустоечните клаузи са валидни и пораждат целените с тях правни последици, като уговорената неустойка не е прекомерна и не следва да бъде намалена.

Кредитирал е частично приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза по отношение на размера на направените доброволни плащания от страна на въззивника за изпълнение на договорните му задължения, но е приел, че следва да извърши самостоятелна преценка за това кои вземания по договора и каква част от тях са погасени с направените доброволни плащания, като съобрази предвидения в чл. 76, ал.1 ЗЗД ред. В тази връзка съдът е съобразил направените плащания и ги е отнесъл към наличните в периода от 2015 до 2017 г. задължения, като е отделил съответна част от всяко плащате и за покриване на вземания на ищеца за законна лихва, каквито не се твърди да са начислявани и не се претендират в производството, като същевременно е начислил и приспаднал суми за законна лихва върху главница, която е обезпечена с неустойка за забава. В резултат от направените изчисления съдът е уважил частично предявените искове и е отхвърлил остатъка като недължим, преценявайки като неоснователно направеното от въззивника, в качеството на ответник, възражение за изтекла в негова полза погасителна давност.

Пред въззивната инстанция е представено копие от съдебно решение от 13.10.2021 г., постановено по гр.д. № 12784/2019 г. по описа на СРС, което съобразно направената от настоящия съд служебна справка е влязло в сила към момента на постановяване на този съдебен акт. Посоченото дело има за предмет спор между същите страни и е образувано по иск с правно основание чл. 99 вр. чл.79, ал.1 и чл. 92 ЗЗД за сумата от 1 475,70 евро, представляваща годишна такса по същия договор за поддръжка и управление, от който се претендират и процесните вземания, но за друг период ( 2018 г.), ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и за сумата от 110,68 евро, неустойка по чл.

5.1 от договора за 2018 г. и за сумата от 432 лв. неплатени такси за интернет, телевизия и телефон за 2018 г. С посоченото решение съдът е приел, че неустоечните клаузи в процесния договор не са недействителни и пораждат целените с тях правни последици, като е отхвърлил и възражението за прекомерност на неустойката и нейното намаляване.

При така установеното въззивната инстанция намира за неоснователно направеното от въззивника възражение за неправилност на първоинстанционното решение в неговата осъдителна част, поради неправилно приложение на закона от страна на съда и неуважаване от негова страна на възражението на въззивника за нищожност на неустоечната клауза, служеща като основание на част от процесните претенции. В тази връзка въззивният съд съобрази, че към момента на постановяване на настоящето съдебно решение е налице друго влязло в сила съдебно решение, с което със 4 сила на пресъдено нещо е установена дължимост на вземане за неустойка, основаващо се на същата неустоечна клауза, която е предмет и на настоящето дело, но за друг период, и която в рамките на приключилото съдебно производство е призната за валидна. При съдебно предявена претенция за неустойка за забава за част от периода на забавата влязлото в сила положително съдебно решение формира, на основание чл.298, ал.1 ГПК сила на пресъдено нещо относно фактите, представляващи основания за нищожност на договора като цяло и на клаузата за неустойка в частност, доколкото вземанията за всички периоди произтичат от една и съща неустоечна клауза и имат едно и също основание, което вече веднъж е определено от съда като действително ( в този смисъл и решение № 50125 от 22.12.2022 г. по т. д. № 994/2021 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, арг. и от Решение № 60081/26.07.2021 г. по т.д. № 95/2020 г. на ВКС,I т. и т.2 от ТР № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС).