Решение № 618 от 07.05.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 618 гр. Плевен, 07.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Милена Св. Томова при участието на секретаря АНЕТА ХР. ЙОТОВА като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело № 20254430100765 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от М. Г. М. с ЕГН **********, представлявана от адв. Д. М. от *** против "ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***

Ищцата твърди следните релевантни факти, на които основава претендираните за реализиране права:

Твърди се, че между страните бил сключен Договор № *** за предоставяне на потребителски кредит от 09.03.2021г. Съгласно същия, ищцата трябвало да върне сумата от 4674 лева, при сума на получаване 3800 лева, при лихва от 874 лева, при ГПР: 49.11 %, ГЛП: 0%, при срок на кредита от 24 месеца. Излага се, че съгласно чл.4.3 от Стандартния европейски формуляр - ако Кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от Кредитора, очакваните разходи за Кредитополучателя ще бъдат в размер на 2790.00 лева. Посочените разходи не се включват в ГПР по кредита, тъй като не влизат в общия разход по кредита съгласно § 1.1. от Закона за потребителския кредит, доколкото касаят допълнителна услуга, която не е задължително условие за предоставянето на кредита.

Излага се, че съгласно чл.5 от процесния договор, ищцата следвало да 1 сключи Договор за гаранция с дружеството Ferratum Bank p.l.c., с цел да бъде обезпечен дълга. По сключения Договор за гаранция, ищцата следвало да заплати сумата от 2790 лева.

Навеждат се доводи за нищожност на процесния Договор № *** за предоставяне на потребителски кредит от 09.03.2021г., сключен с „Фератум България“ ЕООД, на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК.

В условията на евентуалност, ищцата счита, че клаузата на чл.5 от процесния договор e нищожна, на основание чл.26 ал. 1 пр.3 от ЗЗД, чл. 143 ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП.

Сочи се, че съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договор за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая - в Договор №1279488 за предоставяне на потребителски кредит от 13.08.2023г., бил посочен годишен лихвен процент, но липсвали каквито и да е било условия за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита или е променлив. Нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и таксата гаранция, за да можело да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговарял на действително прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено ограничавала правата на ищцата и била основание за недействителност на Договора.

Сочи се още, че договорът не отговарял на изискваният на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Нормата на чл.11 ал.1 т. 10 от ЗПК изисквала договорът да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислявал по специална формула. Спазването на това изчисление, давало информация на потребителя как бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В процесния договор 2 била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Не ставало ясно какво точно било включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото била предвидена дължимостта на такса гарант. Не ставало ясно дали същите били отразени в ГПР. Не ставало ясно, изобщо какво се включвало в ГПР. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го оскъпявали, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно било включено в тях.

Навеждат се доводи, че процесния Договор бил нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР - чл. 11 ал.1 т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендирала чрез Договор за гаранция/поръчителство - в размер на 2790 лева, не била включена в ГПР и ГЛП. Така потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на сумата по Договора за поръчителство, се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.

Безсъмнено събирането на такива разходи била част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС№426/2014г.

Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите.

Следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение и изрично посочвала, че когато не били спазени изискванята на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените били и тези по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР.

3

В условията на евентуалност, ищцата счита, че клаузата на чл.5 от процесния договор е нищожна, на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, чл. 143 ал.

1 и чл. 146 от ЗЗП. Същата предвиждала, че за да бъде отпуснат кредит на ищцата било необходимо да сключи договор за поръчителство. Така сключването на договор за поръчителство било въздигнато в условие за отпускането на кредита, което ако не бъдело осъществено, нямало да бъде отпуснат последния. Посочената клауза водела до нееквивалентност на насрещните престации. Налице било накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

Клаузата на чл.5 от процесния договор била нищожна като неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Същата била във вреда на потребителя и не отговаряла на изискванията за добросъвестност и водела до неравновесие в правата на страните, като по този начин била в ущърб на ищцата като потребител / чл.143 ал.1 ЗЗП / . Посочените по-горе клаузи не били формулирани по ясен и недвусмислен начин /чл.147 ал.1 ЗЗП/ и разглеждани сами или в съвкупност с договора за гаранция /поръчителство/ не позволявали на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл. 143 ал.2 т. 19 ЗЗП .

На следващо място, клаузата на чл.5 от Договор за кредит била нищожна на основание чл. 146 ал. 1 от ЗЗП. Тази разпоредба регламентирала, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Клаузата на чл.5 от Договор за кредит не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП, като била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямал възможност да влияе върху съдържанието им към момента на сключване на договора.

Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на решение, с което да се прогласи нищожността на Договор № *** за предоставяне на потребителски кредит от 09.03.2021г, сключен с „Фератум България“ ЕООД, на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК.

В условията на евентуалност се претендира прогласяване нищожността на клаузата на чл.5 от Договор № *** за предоставяне на потребителски кредит от 09.03.2021г, сключен с „Фератум България“ ЕООД, на основание 4 чл.26 ал. 1 пр.3 от ЗЗД, чл. 143 ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП.

В едномесечния срок е постъпил писмен отговор, с който ответникът оспорва предявените искове.

Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание представените по делото доказателства и закона, намира за установено следното:

От представения препис на Договор за предоставяне на потребителски кредит №*** от 27.08.2021г. със страни ответника „Фератум България“ ЕООД, като заемодател и ищцата М. Г. М., в качеството на заемател, се установява, че по силата на обективираното в това съглашение, заемодателят е предоставил на заемателя кредит под формата на паричен заем в размер на 3800лв.

Договорът е бил сключен при посочена възнаградителна лихва в размер на 874лв. и лихвен процент – 0%.

Кредитът е следвало да се върне на 24 вноски, считано от 10.04.2021г.

Видно е, че в чл.4 от съглашението Годишният процент на разходите е посочен в размер на 49,11%.

Според обективираното в чл.5 от процесния договор, кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Фератум Банк в полза на дружеството, като с одобряването на предоставеното обезпечение от кредитора, уговорката свързана с него не може да се отмени нито от кредитополучателя нито от лицето, предоставило обезпечението.

Видно е от посоченото в Стандартния Европейски формуляр (т.4.3), че при сключване на договор за гаранция, разходите за възнаграждение на гаранта се изчисляват на 2790лв. и същите не се включват от кредитора при изчисляване на годишния процент на разходите.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

Съдът намира, че от обсъдените по-горе доказателства се установи възникнало между страните правоотношение по силата на сключен между тях договор за паричен заем от разстояние по реда на ЗПФУР, където е предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние.

Според чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР за доказване на електронни изявления, отправени съгласно този закон, се прилага Закона за електронния документ и 5 електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Комуникацията между страните е осъществена посредством електронната страница на кредитора, на която кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит, предоставена е необходимата информация и лицето се е съгласило да получи заем. Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален договор, за да е действително съглашението, трябва реално да е предадена съответната сума на заемателя. Фактът на реално предаване на заемната сума от 3800 лв. в случая се не се оспорва от ищцата.

Първото наведено възражение за нищожност на процесния договор е поради неспазване на изискването на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК за посочване на приложимият лихвен процент и условията за прилагането му.

Съгласно сочената законова разпоредба в договора за кредит задължително следва да е посочен лихвения процент, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент.

В случая се установи, че в процесното съглашение е посочен размер на възнаградителна лихва от 874лв., но лихвения процент не е посочен.

Изписаният такъв от 0% очевидно не отразява действителния, с оглед посочената дължима договорна лихва.

Ето защо, съдът намира, че не е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за кредит задължително следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.