Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 6272 от 19.11.2024, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 5641/2023
Вид
Решение № 6272
Подписан
19.11.2024
В сила
19.11.2024
Състав
Стела Кацарова, Йоана Милчева Генжова, ТЕОДОРА МАРИО ИВАНОВА

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 6272 гр. София, 15.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

ТЕОДОРА М. ИВАНОВА при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20231100505641 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение № 20075741/21.01.2023 г., постановено по гр. д. № 59800/2020 г. по описа на СРС, 63 състав, са отхвърлени предявените от „К.Т.И.“ ООД срещу „П.Б.“ ЕООД осъдителни искове по чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 232, ал. 2 ЗЗД, за заплащане на сумата от 10000 евро, представляваща главница по договор за заем от 06.03.2018 г.; на сумата от 7000 евро, представляваща главница по договор за заем от 05.04.2018 г. и на сумата от 16000 лева, представляваща наемна цена по договор за наем от 27.01.2016 г. за периода 01.01.2018 г. - 31.08.2020 г., ведно със законната лихва върху главниците от 01.12.2020 г. до погасяването, като ищецът е бил осъден да заплати на ответника сумата от 5090 лв. - разноски по делото за експертиза и адвокатско възнаграждение.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца „К.Т.И.“ ООД, чрез пълномощника адв. А. П., в която се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на решението. По отношение на исковете за връщане на предоставените в заем суми на ответника се поддържа, че районният съд е допуснал процесуално нарушение като в доклада си по делото не е указал на ищеца, че не сочи доказателства за твърденията си за наличието на договори за заем, което е попречило на страната да направи доказателствени искания за доказване на основанието за предоставените на ответника парични средства.

Счита, че по делото били установени всички предпоставки за възникване на заемно правоотношение. Наличието на договори за заем се извеждало както от представените две фактури за заплащане на сумите от 10000 евро и от 7000 евро, 1 така и от изслушаната по делото ССчЕ, съгласно която ответникът неправилно заприходил сумите като вземания, а не като задължения, а при ищеца тези суми били осчетоводени като заемни средства и счетоводството му било водено редовно. Преди предявяване на иска до ответника била изпратена нотариална покана за връщане на предоставените суми, а ответникът като търговец с бездействието да възрази на поканата потвърдил получаване на сумите на посоченото основание. От страна на ответника били отправени единствено недоказани твърдения за получаване на сумите на друго основание и за тяхното връщане на ищеца. В търговския оборот често се сключвали устни договори за заем, като за установяване на обстоятелствата около сключване на договора и смисъла на постигнатите уговорки били допустими свидетелски показания, каквото доказателствено искане ищецът не е направил поради посоченото процесуално нарушение на съда в доклада по делото. Моли въззивния съд да допусне двама свидетели при режим на довеждане, които да установят основанието за заплащане на сумите от 17000 евро, както и поетото от ответника задължение да ги върне в кратък срок след получаването им.

По отношение на иска за заплащане на наемна цена твърди, че съдът без съответно възражение на ответника приел, че договорът за наем бил сключен при липсата на представителна власт за ответника. С посочената нотариална покана последният бил поканен да заплати и наемната цена по валидно сключения договор за наем, на която покана „П.Б.“ ЕООД не е обективирал своевременно възражения относно сключената от негово име сделка. По изложените причини моли решението да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски за първоинстанционното и въззивното производства.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна „П.Б.“ ЕООД, чрез пълномощника адв. Р. Д., с който жалбата се оспорва изцяло. Посочва, че съставените от ищеца преводни нареждания за заплащане на сумите от 10000 и от 7000 евро представлявали частни свидетелстващи документи, като при липсата на други доказателства не би могло да се заключи между кои лица е била постигната уговорка за предоставяне на заем и какви са нейните характеристики. Вещото лице по изслушаната ССчЕ посочило, че не е ясно към кой момент е ищецът е извършил осчетоводяването на двете нареждания като заемни средства, като тези суми не са били включени в обявения финансов отчет на ищеца за 2018 г. С определението си за насрочване на делото съдът правилно разпределил доказателствената тежест по делото, като не е нарушил правото на защита на ищеца и не е подвел процесуалния му представител. При липсата на писмен договор за заем и заявено оспорване на заемното правоотношение от ответника, наличието му не могло да се доказва със свидетелски показания. По отношение на иска за заплащане на наемна цена поддържа, че по делото било доказано, че договор за наем с твърдяното от ищеца съдържание не бил подписван от управителите на ответното дружество, като общото събрание на дружеството не е приемало решение за сключване на такъв договор. Още с отговора на исковата молба пред районния съд ответникът оспорил действителността на представения от ищеца договор за наем, който не бил и вписан. От името на ищеца не били издавани месечни фактури за дължимия наем, които да са осчетоводявани от 2 страните. Районният съд изложил подробни мотиви на нарушаване на забраната на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, тъй като процесният договор бил подписан от едно и също лице, действащо едновременно като органен представител на ищеца и като пълномощник на ответника. Ответникът не е потвърдил така сключения от негово име договор, съответно същият не го обвързвал. Позоваването на ищеца на правилото на чл. 301 ТЗ било извършено едва във въззивната жалба, а преценката на съда по това възражение следвало да се направи за всеки конкретен случай.

Моли съдебното решение да бъде потвърдено с присъждане на разноските.

С определение от 30.05.2023 г. доказателственото искане на въззивника за допускане на гласни доказателства е оставено без уважение.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК , намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителни искове с правна квалификация чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 232, ал. 2 ЗЗД, за заплащане на сумата от 10000 евро, представляваща главница по договор за заем от 06.03.2018 г., на сумата от 7000 евро, представляваща главница по договор за заем от 05.04.2018 г. и на сумата от 16000 лева, представляваща наемна цена по договор за наем от 27.01.2016 г. за периода 01.01.2018 г. - 31.08.2020 г. За да отхвърли исковете в мотивите към решението си съдът е приел, че не било доказано на какво основание е извършено предаването на паричните суми на ответника от страна на ищеца, което обстоятелство следвало да бъде установено от последния. Посоченото от наредителя в платежните нареждания основание за плащането не съставлявало доказателство за поето от получателя задължение за връщане на предоставените суми. Ответникът не е осчетоводил тези преводи като свои задължения по договор за заем, съответно не е извършил конклудентно признаване на задължението си да върне полученото. По тази причина исковете за връщане на заетите суми били неоснователни. В приетото по делото заключение на изготвената съдебно почеркова експертиза било установено, че положените под представения от ищеца договор за наем от 15.02.2016 г. подписи били изпълнени от Д.Л., който е действал едновременно като управител на ищеца и като управител и пълномощник на ответника. Съгласно същото заключение подписът на представителя на ответното дружество в договора за управление от 02.11.2015 г. не бил автентичен, поради което този договор не доказвал авторството на съдържащите се в него изявления.

Така Д.Л. действал само като пълномощник на ответника, а тъй като е бил и 3 органен представител на ищеца, спрямо него се прилагало ограничението на чл.

38, ал. 1 ЗЗД. В пълномощното не се съдържало съгласие на упълномощителя за подобно договаряне, като липсвало и потвърждаване на извършените от Д.Л. действия. По тази причина договорът за наем не обвързвал ответника, съответно предявеният иск за заплащане на наемна цена също бил неоснователен.

Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Съдът възприема изцяло правните констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. Решението следва да се потвърди по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд.

В допълнение и по наведените с въззивната жалба доводи за неправилност на решението, въззивният съд намира следното:

По наведените във въззивната жалба твърдения относно процесуални нарушения на първоинстанционния съд във връзка с изготвения доклад по делото следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ГПК задължава съда да даде указания на страните единствено при непосочване на доказателства за твърдените от тях факти, но не и когато доказателства са били посочени, но са непълни или не могат да установят пълно дадения факт. Дали фактът е доказан или не, е въпрос по съществото на делото, освен ако ангажираните доказателства са недопустими и неотносими. От друга страна, доказването със свидетели на смисъла на постигнатите договорености и каква е била действителната обща воля на страните е допустимо единствено при липса на спор между страните за наличието на съществуващо договорно отношение или при установяването на преддоговорни отношения. В случая спорът между страните е именно относно наличието на заемни правоотношения на стойност над 5000 лв., доказването на които е недопустимо със свидетелски показания на основание чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК.

Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че по делото липсват доказателства да са налице между страните твърдените от ищеца правоотношения по договор за заем, чието наличие изрично се оспорва от страна на ответника.

Липсват данни по делото, че сумите са предоставени на ответника със задължение да ги върне. Неоснователни са доводите на въззивника във връзка с приложението на чл.301 от ТЗ, съдържаща презумпция за потвърждаване на сключената от името на търговеца сделка, ако последният не се противопостави веднага след узнаването й. От кредитираното заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че ответното дружество е осчетоводило получените средства по сметка, отчитаща вземания на дружеството, а не по сметка, отчитаща задълженията. Поради това не може да се приеме, че е налице признание от страна на ответника за наличие на заемни правоотношения между страните или липса на противопоставяне по смисъла на чл.301 от ТЗ.

Във връзка с твърдението за наличие на наемни правоотношения между страните, правилен е изводът на първоинстанционния съд, че представеният договор за наем от 27.01.2016г. е сключен в нарушение на разпоредбата на чл.38, 4 ал.1 от ЗЗД, тъй като е бил подписан от едно и също лице – Д.Л. в качеството му, на управител на „К.Т.И.“ ООД и на пълномощник на „П.Б.“ ЕООД.