Определение № 962 от 24.03.2026, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 962 гр. София, 24.03.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлин Михайлов

Членове:

Даниела Христова

Цветомира П. Кордоловска Дачева като разгледа докладваното от Даниела Христова Въззивно гражданско дело № 20241000500083 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 248, ал.1 от ГПК и се развира след отмяна на определение № 960/07.04.2025г., постановено по в. гр.д. № 83/2024г. по опис на от Софийски апелативен съд, 12-ти, с което съдът е оставил без разглеждане като преждевременно предявена молба вх.№ 24694 от 30.09.2024г., подадена от адв.Ш. в качеството й на процесуален представител на Ц. В. С. за изменение на въззивно определение № 2133 от 25.08.2024г. в частта му за разноските и връщане на делото за произнасяне по молбата.

С отменителното определение № 861 от 24.02.2026 г. постановено по гр.д. № 356 по опис на ВКС за 2026 г., съдебният състав на Върховния касационен съд е върнал делото на настоящата въззивна инстанция със задължителни указания, да се произнесе по същество на молбата като съобрази, че определението, с което се произнася по подадена частна жалба срещу постановеното от първоинстнационния съд определение по чл. 248, ал.1 от ГПК, представлява съдебен акт, с който се приключва производството по подадената жалба и постановявайки определение от този вид (чл.81 от ГПК), въззивният съд следва да се произнесе и по направено искане за присъждане на разноски. Като е приел, че молба вх.№ 24694 от 30.09.2024г. е процесуално допустима, а не преждевременна Върховният касационен съд е намерил, че настоящият съдебен състав дължи поразнасяне по нейната основателност.

Настоящият състав на САС като констатира, че е извършена редовна размяна на съдебни книжа и на молба с вх. Рег. № 24694 от 30.09.2024г. е постъпил от писмен отговор с вх. Рег. № 28653 от 06.11.2024 г. , приема, че следва да пристъпи към произнясане по същество.

С молба с вх. Рег. № 24694 от 30.09.2024 г. подадена от адв. Ш. в качеството на пр. представител на Ц. В. С. е поискала от съда да измени Определение № 2133 от 25.08.2024г., постановено по в. гр.д. № 83/24 г. в частта за разноските, като съгласно чл. 38, ал.2 от ЗА да присъди съответното минимално адвокатско възнагражедние на адвокат Е. Ч. А. за оказаната на Ц. В. С. адвокатска помощ и да осъди ответника да заплати адвокатско възнаграждение съгласно списък по чл. 80 от ГПК (представен с 1 отговора на частната жалба).

В писмен отговор с вх. Рег. № 28653 от 06.11.2024г. , адв. Д. И. представляващ „Бългериън пропърти девелъпмънтс 2“ЕООД изразява становище, че не се дължат самостоятелно разноски по междинните частни производства и разноските за тях са обусловени от изхода по същество на спора. Изразява разбирането, че актът на въззивния съд, с който той се произнася по частна жалба не приключва делото, поради което не акт по смисъла на чл. 81 от ГПК.

Настоящият състав на САС като съобрази предметните предели на Определение № 2133 от 25.08.2024г., постановено по в. гр.д. № 83/24 г., противоречивите становища на страните, наличието на противоречивата практика на ВКС по въпроса, следва ли съдът след като се поразнесе по частна жалба по реда на чл. 274, ал.1 т. 2 вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК да се произнесе по разноските направени от страните в частното производство или по това искане се произнася с акт по същество, с който приключва делото в съответната инстанция, както и задължителните указания на ВКС по конкретното произнасяне, приема следното от фактическа и правна страна:

Нормата на чл. 81 от ГПК, създава задължение за съда да се произнесе по искане за разноски с всеки акт, с който приключва делото. В съдебният език с думата „дело“ се означава като - а) канцеларско досие, съдържащо последователно подреждане на съдебните книжа,документиращи процесуалните действия; б) отделно съдебно производство; в) въпросът /предметът /, с който съдът може или вече е сезиран. Това тълкуване на понятието „дело“ е дадено от проф. Ж.Сталев в Глава V, Подведомственост, §22 Гражданско дело от Гражданско процесуално право, издателство „Сиела“ 2000 г.

Производството по чл. 248 от ГПК е с наименование „Изменение на решението в частта за разноските“ и се съдържа в Раздел ІІІ от ГПК – ПОПРАВЯНЕ НА РЕШЕНИЕТО. Стеснителното тълкуване на нормата на чл. 248 от ГПК като относима само към съдебните решения е в противоречие само с нормата на чл. 78, ал.4 от ГПК, която има предвид присъждане на разноски и при прекратяване на производството.

Общото между решението, с което се разрешава гражданско правен спор и определението, с което се прекратява исковото производство е това, че с такива съдебни актове се слага край на делото, т.е. те безспорно са актове по смисъла на чл.

81 от ГПК.

От признатата относителна самостоятелност в т. 8 от ТР № 6/2012 г. на производствата по чл. 248 от ГПК отново само във връзка с решението, не следва, че се признава относителна самостоятелност на определенията, с които се решават междинни спорове в рамките на исковото производство, какъвто е частно правния спор по частната жалба с вх. Рег. № 290864 от 17.11.2023г. Направените в това производство разноски се включват в списъците за разноски, които се разглеждат от съда при постановяване на съдебен акт по същество (решение или определение), с който се приключва делото (исковото производство).

Обратното разбиране, би водело до могофрагментно произнасяне по въпроса за разноските в рамките на едно исково производство за отделни частни производства и не следва логиката, относно принципното разрешаване на подобен правен спор, свързан с разноските в обезпечителното производство, което също има относителна самостоятелност, но разноските по него се присъждат с крайния съдебен акт, с който е разгледан спора по същество на обезпечения иск.

Правната логика на част от съдебната практика, според която с произнасяне по реда на чл. 248, ал.3 от ГПК се 2 приключва производство по подадена частна жалба, означава да се придаде самостоятелност на този съдебен акт извън исковото производство (извън делото).

Молбата, с която се иска присъждане на разноски, действително не е недопустима, но произнасянето само по тази молба би било преждевременно, затова и на този етап, настоящият състав споделя разбирането, че следва да бъде оставена без разглеждане докато настъпи процесуалният момент, в който съдът решава въпросът за разноските между ищеца и ответника. Налице е несъвпадане в правните изводи между настоящия съд и съставът на Върховният касационен съд по въпроса, допустимо ли е произнасяне по въпроса за разноските с крайните съдебни актове по частните жалби (съдебни опредения), които се постановяват в рамките на конкретно исково производство.

Поради задължителния характер на указанията на Върховния касационен съд, настоящият съдебен състав е длъжен да приеме, че след като не е уважена частната жалба на ответника в исковото производство, насрещната страна - ищца в него има право да иска разноски по инициирания от нея ред по чл. 238, ал.1 от ГПК за изменение на определение № 2133 от 25.08.2024г. и при спазен ред за администриране, настоящият съд съдът е длъжен да се произнесе по същество на това искане. Факт е, че частният жалбоподател (ответник) е инициирал неоснователен частно правен спор, а насрешната страна (ищец)е защитавала теза приета за правилна от съда, поради което следва да ѝ се признае право на разноски.

Относно размера на претенцията, която е обоснована с минимално адвокатско възнаграждение при липсата на нормативно установен минимум и процесуално представителство осъществено от двама адвокати, съдът приема следното: Възприема доводите, изложени в определение № 50015 от 16.02.2024 г., постановено по т. д. № 1908/22 г. по описа на ВКС, ТК, I отделение, според което с Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС. Установено е, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби. При това положение, националният съд е длъжен да откаже да я приложи.

Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 от ГПК. При това положение, настоящият съдебен състав следва да направи преценка дали нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, която препраща към Наредба № 1/2004 г. и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, е съответна на правото на ЕС и ако не е съответна следва ли да приложи друга, за да възмезди безплатно положения труд в частно производство.

Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично прогласено в нормата на чл. 36, ал. 1 от ЗА, а като израз на социална дейност той може да предостави безплатно адвокатски услуги на материално затруднени лица - чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА изрично забранява уговарянето на адвокатско възнаграждение в размер по-нисък от посочения в наредба, издадена на основание по чл. 36, ал. 2 ЗА, за съответния вид работа. Определянето на адвокатско възнаграждение от съда при безплатна правна защита (чл. 38, ал. 2 ЗА) и намаляването му при прекомерност на уговореното (чл. 78, ал. 5 ГПК) е ограничено до минималния размер по тази наредба. Това е Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на 3 адвокатските възнаграждения, приета от Висшия адвокатски съвет.

По реда на Закона за правната помощ се осъществява социално подпомагане с цел да се гарантира равен достъп до правосъдие на лица, чийто икономически статус не им позволява свободен пазарен достъп до юридически услуги - чл. 3 във връзка с чл. 22 и чл. 23 ЗПП. Правната помощ по този закон се предоставя от адвокати (чл. 2 ЗПП) и трябва да отговаря на същите високи изисквания за ефективност, качество и стандарт, каквито са предвидени и за предоставената адвокатска защита по договор, сключен по ЗА. Възмездяването на правната помощ по ЗПП се извършва по наредба съгласно по чл. 37 ЗПП. Това е Наредбата за заплащане на правната помощ, приета от Министерския съвет.Към прилагането на размерите на възнагражденията по тази наредба препраща и нормата на чл. 78, ал. 8 ГПК, в случаите, когато юридически лица или еднолични търговци са защитавани пред съда от юрисконсулт.

Разликата в уредбата в Закона за правната помощ и в Закона за адвокатурата от гледна точка на законовата делегация за определяне на размерите на възнагражденията е, че наредбата по ЗПП се приема от държавен орган - Министерски съвет по предложение на Националното бюро за правна помощ, което е държавен орган на бюджетна издръжка, а наредбата по ЗА от съсловна организация, каквато е Висшият адвокатски съвет, чиито членове са само адвокати, избрани от други свои колеги адвокати, без каквато и да било последваща санкция на държавен орган относно конкретните размери на определените възнаграждения.

Правната помощ, включително процесуално представителство по граждански дела, се предоставя на социално слаби лица след акт на съда за преценка на икономическото, семейното или друго особено положение, а представителството по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА се осъществява само по силата на изявление, че лицата са материално затруднени. Заплащането на възнаграждение по ЗПП е предпоставено от отчет на адвоката, като конкретният му размер се предлага от адвокатския съвет с оглед вида и количеството на извършваната дейност и се определя от НБПП (чл. 38 ЗПП) в границите на посочени минимален и максимален размери, докато с нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА е вменено задължение на съда да присъди минималното възнаграждение по наредбата на съсловната организация, без възможност да го намалява под определения размер.Възнагражденията, предвидени в наредбата по ЗПП, са значително в по-нисък размер от тези в наредбата по ЗА за един и същи вид работа.