Решение № 519 от 23.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 519 гр. София, 23.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Полина Люб. Амбарева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Стоян Ст. Петров при участието на секретаря Димитринка Б. Димитрова-Георгиева като разгледа докладваното от Стоян Ст. Петров Въззивно гражданско дело № 20251100508274 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 8178 от 07.05.2025 г., постановено по гр. д. № 46396/2024 г. на Софийски районен съд е признато за установено по предявените по реда на чл. 422 ГПК искове от „Изи Финанс“ ЕООД, че В. Х. П. дължи на „Изи Финанс“ ЕООД, на основание чл.

240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 23 ЗПК сумата от 1000 лв., представляваща чистата стойност на Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 432882/08.04.2023 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението 16.01.2024 г. до изплащане на вземането, като е отхвърлен искът за сумата от 205,53 лв., представляваща договорна лихва за периода от 08.04.2023 г. до 03.01.2024 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2905/2024 г. по описа на СРС, 157 състав. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за исковото и заповедното производство.

Подадена е въззивна жалба от ищеца „Изи Финанс“ ЕООД, с която първоинстанционното решение се оспорва в частта, с която е отхвърлен искът за сумата от 205,53 лв., представляваща договорна лихва за периода от 08.04.2023 г. до 03.01.2024 г.

Навеждат се съображения, че неправилно районният съд е приел целия договор за недействителен, тъй като било отпаднало изискването за предоставяне на обезпечение от кредитополучателите и задължението за заплащане на неустойка при непредоставянето на такова, а информация за това била публикувана на сайта на ищеца. Подробно се аргументира, че клаузата за неустойка за непредоставено обезпечение не пораждала недействителност на целия договор за кредит, тъй като същият би се сключил и без нейното наличие, а самата тя представлявала уговорен разход по кредита при неизпълнение на договорно задължение. Посочва се, че от м.11.2024 г. ищецът е премахнал в договорите си подобни клаузи за неустойка, а по заварените договори не претендира такава, като за това бил публикувал информация и на сайта си. Излагат се доводи, че целият договор за кредит и уговорката за договорна лихва отговарят на законовите изисквания, поради което не са 1 нищожни. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което искът за договорна лихва да бъде уважен. Претендират се разноски.

Ответникът В. Х. П. не е подал отговор на въззивната жалба.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

По заявление на „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД срещу В. Х. П. е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2905/2024 г. по описа на СРС, 157 състав за следните суми, дължими по Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 432882/08.04.2023 г.: 1000 лв. - главница, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението - 16.01.2024 г. до изплащане на вземането и 205,53 лв. - договорна лихва за периода от 08.04.2023 г. до 03.01.2024 г.

Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което кредиторът е предявил установителни искове за горепосочените суми по реда на чл. 422 ГПК.

Ищецът „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД извежда съдебно предявените права при твърдения, че с ответника В. Х. П. сключили по реда на ЗПФУР Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 432882/08.04.2023 г., като в исковата молба е подробно описана процедурата по сключването на договора, проведена през уеб адрес: www.minizaem.bg. Посочва, че по силата на посочения договор за заем на ответника е предоставен паричен заем в размер на 1000 лева, която сума следвало да бъде върната на 13 месечни вноски, от които първите 12 в размер на по 76,92 лв. всяка и последна вноска в размер на 76,96 лв. Заедно с главницата била договорена и лихва в размер на 205,53 лв. Твърди се, че ответникът не погасявал задължението по кредита, като същият дължи главница в размер на 1000 лв. и договорна лихва в размер на 205,53 лв. за периода от 08.04.2023 г. до 03.01.2024 г., поради което подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Заповедта била връчена на длъжника по чл. 47 ГПК, поради което на ищеца били изпратени указания за предявяване на установителен иск за вземанията.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника В. Х. П..

С доклада си по делото, обективиран в определение от 28.02.2025 г., съдът е указал на страните, че на основание чл. 7, ал. 3 ГПК ще извърши служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи в договора.

В първото по делото открито заседание пред СРС ответникът заявява, че признава факта на сключен договор за кредит с ищеца в посочения размер, както и че същият не е погасяван.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС в обжалваната му част е и правилно, като на основание чл. 272 от ГПК съдът препраща към мотивите, изложени от първата инстанция. Независимо от това и във връзка с оплакванията на жалбоподателя е необходимо да се добави следното:

Предявени са установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл.

240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР.

Между страните не е спорно, а и от представените по делото доказателства се установява, че на 08.04.2023 г. страните са сключили договор за кредит от разстояние, по силата на който ищецът е предоставил на ответника в заем сумата от 1000 лв., при 2 договорна лихва 40,15%, с общ размер на плащанията 1230,81 лв., а при непредоставено обезпечение 1608,75 лв. Уговореният ГПР е 48,44 %.

Спорно пред въззивния съд е дали се дължи договорна лихва.

Настоящият въззивен състав приема, че такава не се дължи, поради недействителност на целия договор за потребителски кредит, като изложените мотиви от районния съд в тази насока са правилни. В чл. 3, ал. 1 от договора е уговорено задължение за предоставяне на обезпечение, неизпълнението на което е скрепено с неустойка в ал. 2 на същия член в размер на 377,94 лв. Макар подобна неустойка да не се претендира, тя е част от съдържанието на сключения между страните договор, като и самият ищец не оспорва нейната недействителност. След като тази неустойка е гарантирала скрито възнаграждение за кредитора, тя е имала характер на „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите. В случая това не е сторено и потребителят е въведен в заблуждение относно разходите му по заема, а именно - че те ще бъдат в размер на 48,44 % годишно. По този начин е нарушен чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК и договорът за кредит се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което се дължи чистата стойност по него на основание чл. 23 ЗПК. Без значение е фактът, дали ищецът е предоставял на сайта си информация, че такава неустойка не се дължи, тъй като неустойката е уговорка в договора и може да се отменя и изменя само по взаимно съгласие на страните. Задължението за заплащането й може да бъде опростявано също само по взаимно съгласие. В случая такава уговорка е налице и не може да бъде игнорирана, а следва да бъде съобразявана при преценка на действителността на договора. Съображенията на въззивника във връзка с възмездността на предоставяните услуги и кредитната му политика са ирелевантни, тъй като договорите не могат да накърняват императивните норми /каквито са нормите на ЗПК/ и добрите нрави.

Премахването на коментираната клауза за неустойка от договорите през м.11.2024 г. би било от значение за бъдещите договори.

Независимо от гореизложеното следва да се посочи, че възнаградителна лихва не се дължи и на самостоятелно основание - тъй като уговорената такава в размер на 40,15% годишно накърнява добрите нрави. Това се установява служебно от съда на основание чл. 7 ГПК, за което страните са уведомени пред първа инстанция още с доклада по делото.

Договорът за заем с уговорена възнаградителна лихва е двустранен и възмезден. Клаузата за възнаградителна лихва по договор за кредит е съществен елемент от него, защото урежда възнаграждението за кредитодателя. Договорната свобода позволява страните да уговарят възнаградителна лихва, включително и над размера на законната лихва за забава.

Ограничение на договорната свобода е посочено в чл. 9 от ЗЗД – съглашението да не противоречи на закона и на добрите нрави. При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието й с добрите нрави следва да се извърши, като се изходи от нейните същност и функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на възнаградителната лихва поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя възмездява кредитора за времето, през което е лишен от възможността да използва паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. По същността си възнаградителната лихвата представлява цена на парите като капитал, но и цена на времето, през което търговецът е лишен от ликвидността на този капитал. Така възнаградителната лихва е капитал, чиято стойност нараства с времето. В този смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора.

Преценката за съотвествието на уговорената лихва с добрите нрави може да включва съобразяване на размера на законната лихва за забава, но и пазарната цена на този капитал, както и другите фактори които влияят върху цената на предоставянето на капитала – риска от невъзстановяването му, включително и с оглед на дадените обезпечения; дали има 3 неравноправно третиране на икономически слаби участници в оборота; дали е използван недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и др.

Уговорената възнаградителна лихва следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й функции. В съдебната практика, постановена по приложението на Закона за задълженията и договорите – Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Определение № 901 от 10.07.2015г. на ВКС по гр. д. № 6295/2014 г., IV г. о., ГК, е прието, че възнаградителната лихва може да надхвърля размера на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. Приема се още обаче, че противоречат на добрите нрави уговорки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави, а ако вземането е обезпечено, за неморална сделка следва да се приеме лихва, която превишава двукратния размер на законната лихва.

В случая по процесния договор възнаградителната лихва от 40,15 % годишно е уговорена за предоставена в заем сума от 1000 лева при срок от 13 месеца. Видно е, че уговореният лихвен процент е повече от четири пъти над размера на законната лихва, която към момента на сключване на договора е в размер на 10.00 %. С така уговореното възнаграждение се създава значително неравновесие между престациите, които си дължат страните, като съдът приема, че това е в разрез с присъщите на възнаградителната лихва функции. Икономическата цел на отпуснатия заем е придобиване на парични средства и за двете страни. За заемополучателя целта е получаване на средства за покриване на текущи стопански нужди, за заемодателя целта е да покрие разходите по заема и да получи печалба чрез получаване на възнаградителна лихва. Извън тази цел, всеки получен доход излиза извън присъщата функция. Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на един тип кредитополучатели да обуславя и по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде повисоко. От друга страна, кредиторът, като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване.