Решение № 3301 от 29.05.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3301 гр. София, 29.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Анна Кофинова при участието на секретаря Светлана Д. Тодорова като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело № 20241100510156 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 11810 от 16.06.2024г., постановено по гр.д. № 36356/2023г. по описа на СРС, 35-ти състав, е отхвърлен предявеният от Л. Б. Р. срещу „Неткредит“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 50 лева – частичен иск при пълна цена на иска от 395 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 29.06.2023г. до погасяването, представляваща получена от ответника и платена от ищеца неустойка по договор за потребителски кредит № 201810300312590059 от 30.10.2018г. Със същото решение Л. Б. Р. е осъден да заплати на „Неткредит“ ООД сумата от 200 лева – разноски в първоинстанционното производство.

Срещу така постановеното решение е постъпила в срок въззивна жалба от ищеца Л. Б. Р., в която са развити съображения за неправилност на обжалваното решение.

Жалбоподателят сочи, че било налице разминаване между мотивите на решението от една страна, в които съдът бил установил, че сключеният между страните договор е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като уговорената в него неустойка не била включена в годишния процент на разходите, вследствие на което реалният размер на ГПР бил 153,38%, както и че при това положение ищецът дължал само главницата по кредита, и диспозитива на решението, с който искът му бил отхвърлен изцяло. Моли съдът да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ответника „Неткредит“ ООД, в който са развити съображения за неоснователност на жалбата. Твърди, че ищецът не бил провел пълно и главно доказване на твърдяното от него имуществено разместване, поради което правилно първоинстанционният съд бил приложил неблагоприятните последици от разпределението на доказателствената тежест, както счел иска за недоказан. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.

1

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По отношение на неговата правилност съобразно наведените с въззивната жалба оплаквания, съдът намира следното.

На първо място съдът констатира, че не е налице твърдяното във въззивната жалба разминаване между мотивите и диспозитива на съдебното решение. Това е така, защото в мотивите първоинстанционният съд изрично е посочил, че предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен поради липса на доказателства за извършено плащане на неустойка по договора, което е в пълно съответствие с постановения диспозитив на съдебното решение, с който искът е отхвърлен изцяло. Следователно не е налице очевидна фактическа грешка в обжалваното решение, а дали тези мотиви са правилни е въпрос по съществото на спора.

Видно от обстоятелствената част и петитума на исковата молба, първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 50 лева /частично от 395 лева/, представляваща платени при начална липса на основание суми по договор за потребителски кредит. В исковата си молба ищецът е посочил, че договорът за потребителски кредит е нищожен поради липса на форма с оглед уредения в ЗПФУР ред за неговото сключване. На второ място според ищеца договорът е нищожен на основание чл. 22 ЗПК поради неспазване изискването на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК. Последното ищецът извежда от обстоятелството, че в чл. 6, ал. 1 от договора била уредена неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на 327 лева, която според ищеца следвало да бъде включена в общия разход по кредита за потребителя, съответно в годишния процент на разходите. С оглед на това счита за приложима разпоредбата на чл. 23 ЗПК, според която дължи само чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи. Ищецът твърди, че е заплатил на ответника сумата от 1395 лева, а главницата по кредита била в размер на 1000 лева, поради което за него се пораждал правен интерес от предявяване на иска за връщане на разликата от 395 лева, от която претендира частично 50 лева.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който са развити съображения за неоснователност на иска. Посочено е, че договорът е валидно сключен и отговаря на императивните норми на ЗПК, както и че не е начислил неустойка в размер на 327 лева.

По така предявения иск в тежест на ищеца е да докаже извършването на плащане по договора за кредит, както и твърдението си, че неустойката представлява общ разход по кредита за потребителя, който следва да бъде включен в ГПР, а в тежест на ответника е да докаже валидното сключване на договора, респективно наличието на основание за извършеното плащане.

В първоинстанционното производство е установено въз основа на приетото експертно заключение по съдебно-техническа експертиза, че договорът за кредит е сключен от разстояние по реда на ЗПФУР чрез създаване на заявка от ищеца, въвеждане на код за потвърждение, изпратен на мобилния номер на ищеца, както и активиране на хипервръзка, съдържаща се в писмо, изпратено на адреса на електронната поща на ищеца. Следователно договорът се явява сключен чрез електронно изявление от страна на ищеца, имащо характера на обикновен електронен подпис, на който е придадено значение на съгласие за сключване на правоотношението. Видно от наведените с въззивната жалба оплаквания, спорът по този въпрос не е пренесен във въззивното производство, поради което въззивният съд приема, че договорът е сключен в приравнена на писмената електронна форма по реда на ЗПФУР.

Също така няма спор и от приетия от СРС договор за потребителски кредит от 30.10.2018г. се установява, че негов предмет е главница в размер на 1000 лева, която е 2 предадена от ответника на ищеца, като кредитът е платим на три равни месечни вноски с падеж – последно число на съответния месец, като крайният срок за погасяване е 31.01.2019г. В чл. 11, ал. 1 и ал. 2 от договора е предвидено, че за ползването на кредита, ищецът дължи на ответника възнаградителна лихва във фиксиран размер на 40,36% годишно, като за срока на договора, размерът на лихвата е общо 68 лева. Според чл. 11, ал. 4 от договора, годишният процент на разходите по кредита е 48,72%.

Клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора предвижда, че в срок до края на следващия ден от сключване на настоящия договор, кредитополучателят е длъжен да представи на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора.

Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 1068 лева със срок на валидност до 01.02.2019г. В чл. 3.2.1 от Общите условия, приложими към договорите за потребителски кредит на „Неткредит“ ООД /ОУ/ е предвидено, че в срок до края на следващия ден от сключването на договора, кредитополучателят е длъжен да представи на дружеството гаранция по кредита, която може да бъде: а/ банкова гаранция издадена от банка, оперираща на територията на Република България; б/ гаранция издадена от небанкова финансова институция, оперираща на територията на Република България или в/ двама поръчители. Изискванията към гаранцията са предвидено в чл. 3.2.2 от ОУ, според който тя следва да отговаря на изискванията на закона и да съдържа неотменяемо и безусловно изявление за плащане на което и да е задължение на кредитополучателя по договора за кредит, в първия работен ден следващ деня на получаване на първо писмено искане от страна на дружеството. Според чл. 3.2.3 от ОУ, изискването към двамата поръчители е да са наети на безсрочен трудов договор и да получават минимум 1500 лева брутно месечно възнаграждение. Към датата на сключване на договора за потребителски кредит, поръчителите не трябва да имат кредити с повече от 30 дни просрочие. В рамките на срока по т. 3.2.1 /еднодневен/ поръчителите следва да се явят лично в офис на дружеството и да представят своите лични данни и документи за кредитоспособност. Дружеството не е длъжно да приеме предложените от кредитополучателя поръчители, а преценява тяхната надеждност и кредитоспособност, в която връзка има право да изисква допълнителна информация.

Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора за кредит, в случай, че кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от този договор в установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора, той дължи на дружеството неустойка в размер на 327,00 лева.

Според дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.

В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо. Еднодневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя, както за предоставяне на обезпечение чрез двама поръчители, тъй като същите следва да отговарят на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред кредитодателя чрез предоставяне на официални документи, така и относно безусловната гаранция, за учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и одобрение от банка или друга финансова институция.

Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на кредитополучателя по 3 договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали кредитополучателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на кредита няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за кредитодателя при липсата му, са последица от невъзможността на кредитодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако кредитополучателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за кредитодателя и се дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.

Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 32% от размера на заетата сума, както и че е предвидено неустойката да се дължи на месечни вноски заедно с погасителните вноски по кредита.