Определение № 2931 от 19.11.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2931 гр. Бургас, 19.11.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Златомира М. Стефанова като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно частно гражданско дело № 20242100500802 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: 203670940, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Люлин“, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Юлия Юргакиева, чрез юрисконсулт Иван Недев.

Обжалва се разпореждане № 5125/9.05.2024г., постановено по ч.гр.д.№ 2815/2024г. на БРС, инкорпорирано в заповед № 1481 от 08.05.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК против Д. Д. И. от гр.

Бургас, в частта, с която е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение за неплатено договорно възнаграждение от 84,92 лв., както и за лихва за забава в размер на 80,30 лв. Според жалбоподателя, съдът неправилно, след като е счел договора за допълнителни услуги за заобикалящ закона, е отхвърлил изцяло заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

Сочи се, че съдебният акт е в противоречие с чл.26, ал.4 от ЗЗД във връзка с чл.146, ал.5 от ЗЗП, съгласно който наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. Според жалбоподателя, в процесния случай договорът за кредит, от който са възникнали задължения за главница, договорна лихва и лихва за забава, може да продължи действието си без договора за допълнителни услуги, поради което заповедния съд е следвало да отхвърли претенцията за допълнителни услуги и да присъди останалите 1 заявени суми.

Моли разпореждането да бъде отменено.

Частната жалба е с правно основание чл.413, ал.2 от ГПК. Същата е подадена в законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Ето защо съдът намира жалбата за допустима.

Бургаският окръжен съд като взе предвид становището на частния жалбоподател и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Частно гражданско дело № 2815 по описа за 2024 г. на Районен съдБургас е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, чрез пълномощник- юрисконсулт.

Иска се издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист против Д. Д. И. от гр. Бургас, в качеството му на заемополучател по договор за заем ***, сключен на 3.04.2023г. между „Микро Кредит“ АД и длъжника Д. И., за следните суми: 700 лв.- неплатена главница; 409,32 лв.- сума за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги, включваща периода от 15.05.2023г. до 15.10.2023г.; 80,30 лв. лихва за забава /мораторна лихва/ за периода от 16.05.2023г. до датата на подаване на заявлението в съда; както и законна лихва от подаването на заявлението.

В т.12 от заявлението са изложени следните обстоятелства, от които произтича вземането:

На 17.08.2023г. е подписано Приложение №1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 30.03.2023г., сключен между „АСВ“ ООД и „Микро Кредит“ АД, по силата на който вземанията на „Микро Кредит“ АД, произтичащи от договор за заем ***, и договор за допълнителни услуги към договора за заем, двата сключени на 3.04.2023г. между „Микро Кредит“ АД и длъжника Д. И., са прехвърлени изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително с всички лихви на дружествотокредитор. Сочи се, че договорът за заем съдържа изрична клауза, която урежда правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица. Сочи се, че „АСВ“ АД /с ново наименование „АСВ“ ЕАД/ е правоприемник на „АСВ“ ООД. Длъжникът бил уведомен за цесията с уведомително писмо от 21.08.2023г., изпратено с известие за доставяне от страна на „АСВ“ ЕАД, в 2 качеството й на пълномощник на цедента.

Сочи се, че по силата на договора за кредит „Микро Кредит“ АД е предоставило на длъжника заем в размер на 700 лв. Условията на договора за кредит се съдържали в отделните полета /клетки/ отпечатани на лицевата страна на формуляра „Искане за кредит“ и „Договор за заем“, като „Общите условия“, при които бил отпуснат кредита, представляват неразделна част от „Искане за кредит“ и „Договор за заем“. Подписвайки договора за заем, заемополучателят удостоверил, че е получил сумата, като се задължил да я върне на заемодателя в сроковете и при условията, посочени в договора и общите условия.

Заемополучателят се задължил да върне сумата, ведно с договорната лихва в размер на 84,92 лв. на шест равни месечни вноски в размер на 130,82 лв., първата от които платима на 15.05.2023г. Страните уговорили общия размер на плащанията да е в размер на 784,92 лв.

На същата дата между заемополучателят и „Микро Кредит“ АД бил сключен и договор за допълнителни услуги към заем ***, съгласно който „Микро Кредит“ АД се задължил да предостави на заемополучателя пакет от допълнителни услуги, описани подробно в Приложение №1 към договора, предоставено на заемополучателя при сключването. По силата на втория договор, при подписването му клиентът дължал заплащане на пакетна цена за допълнителни услуги в размер на 409,32 лв., като му е предоставена възможността да я заплати на 6 равни месечни вноски, всяка в размер на 68,22 лв., като първата от тях следвало да бъде заплатена на 15.05.2023г. На длъжника била начислена и претендираната лихва за забава за периода от 16.05.2023г. /датата, на която станала изискуема първата неплатена от длъжника погасителна вноска/ до датата на подаване на заявлението в съда.

Сочи се, че срокът на договора изтекъл на 15.10.2023г. с последната погасителна вноска, като договорът за заем не е бил обявяван за предсрочно изискуем.

Длъжникът не платил дължимия паричен заем към дружеството, с оглед на което за заявителя възникнал правен интерес да предяви претенциите си, описани по- горе, по съдебен ред. Претендират се разноски.

Към заявлението са приложени пълномощно и квитанция за внесена държавна такса, а като доказателства: Договор за заем *** от 03.04.2023г., ведно с Общи условия от 1.10.2022г. към него и Погасителен план към 3 договора за заем, Договор за допълнителни услуги към заем *** от 03.04.2023г., Стандартен европейски формуляр за предоставяне на потребителски кредит.

Районният съд е издал заповед № 1481/08.05.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за претендираната главница, ведно със законната лихва върху нея от подаването на заявлението, както и за част от разноските, включващи юрисконсултско възнаграждение и държавна такса.

С обжалваното разпореждане от същата дата /инкорпорирано в текста на заповедта/ заявлението е отхвърлено в частта относно претенцията за възнаградителната лихва, за претенциите за стойността на пакета от допълнителни услуги, за мораторните лихви.

Изложени са съображения, че заявлението е в противоречие със законаосновано е на договор за потребителски кредит, който е изначално недействителен съгласно чл.10а, чл.11, ал.1, т.10 във вр. с чл.19, ал.1-4, чл.21, чл.22 и чл.23 ЗПК. Закупените „допълнителни услуги“ не представляват такива по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК, а са част от възнаграждението за предоставения кредит, умишлено обособени като отделно вземания, привидно условно /в „отделен договор“, но очевидно касаещи отпускане, усвояване, управление и изпращане на заема/, с цел заобикаляне на ограничението на чл.19, ал.4 от ДПК, установяващ лимит на ГПР. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, „общ разход по кредита“ са всички разходи по кредита, които са известни на кредитора и които потребителят следва да заплати. Тъй наречените „допълнителни услуги“ не фигурират в общите разходи за потребителя, макар стойността им да била пряко свързана с кредита и да се отразявала правопропорционално на стойността на ГПР, респективно- на общите разходи по кредита- настоящи или бъдещи, като годишен процент от общия размер на предоставения кредит- чл.19, ал.1 ЗПК и §1, т.1 и т.2 от ДР на ЗПК.

Съдът е посочил още, че неясната формулировка на графата с параметри поставя в невъзможност потребителя да разбере начина, по който са формирани разходите и тяхната величина. Посочил е също, че клаузата за договорна лихва е недействителна на самостоятелно основание, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва. Затова районният съд е приел, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, респективно- неплатения остатък, ведно със законната лихва от подаване на заявлението до окончателното плащане.

4

Бургаският окръжен съд приема, че частната жалба е неоснователна.

Съображения:

Съгласно чл.411, ал.2, т.2 ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение когато искането е в противоречие със закона /чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД и чл.22 от ЗПК/ и добрите нрави /чл.26, ал.1, предл.2 от ЗЗД/, а съгласно т.3 на същата разпоредба- когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност от това /чл.143 ЗЗП/.

В постоянната съдебна практика на СЕС задължението на националния съд да провери служебно дали са нарушени някои разпоредби на правото на Съюза относно защитата на потребителите, се определя като необходима мярка за постигане на желаното равнище на защита на потребителите в съответните директиви (вж. в този смисъл Решение от 21.11.2002 г. по дело С743/00, т. 33; Решение от 04.10.2007 г. по дело С-429/05, т. 63). Този подход се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика с оглед както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, поради което съществува реален риск, особено поради незнание, потребителят да не се позове на правната норма, предназначена да го защити. Ето защо задължението на националните съдилища да проверяват служебно дали са нарушени разпоредби относно защитата на потребителите съществува с цел да се компенсира неравнопоставеността между потребителя и продавача или доставчика чрез действия, които не са свързани със страните по договора. Съгласно трайната практика на СЕС посочването на ГПР в договора за кредит има съществено значение за потребителя, за да му даде възможност за информиран избор на кредитен продукт. Ето защо, в актуалната съдебна практика - Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, СЕС постановява, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски.

В конкретния договор за заем /л.6-7 от делото на БРС/ изобщо не е посочен размера на годишния процент на разходите, което е императивно изискване към съдържанието на договора за заем съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК във връзка с чл.22 от ЗПК.

Дори да се приеме, че уговореният между страните ГПР е в размер на 5

48,90% /както е посочено в Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит, което становище на заявителя /изложено в заявлението/ настоящият съдебен състав категорично не споделя, тъй като параметрите на договора, посочени във формуляра се различават съществено от тези на процесния договор за заем /във формуляра ГПР е определен при главница в размер на 3000 лв. вместо отпуснатите 700 лв. в процесния договор за заем, като лихвения процент във формуляра е 40,48 %, вместо посочения в договора фиксиран лихвен процент в размер на 40,47%/, въззивната инстанция намира, че договорът за заем е недействителен на основание чл.22 от ЗПК, предвид неточно посочения ГПР /който следва да включва и възнаграждението за допълнителни услуги, което е повече от ½ от стойността на отпуснатия заем/.

С оглед изложеното и на основание чл.23 ЗПК, понеже договорът за заем е недействителен /поради липсващ, респективно- неточно посочен ГПР/, потребителят дължи само чистата стойност на кредита /получената в заем сума от 700 лв./, като кредитът е освободен от лихви и разноски.