Определение № 203 от 22.01.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 203 гр. София, 22.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Анна Баева Касационно търговско дело № 20258002901878 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. К. Б., представляван от адв. М.

М., срещу решение № 188 от 12.06.2025г. по в.т.д. № 13/2025г. на Апелативен съд – Пловдив, с което, след частична отмяна на решение № 385 от 15.10.2024г. по т.д. № 99/2022г. на Окръжен съд – Пловдив, са отхвърлени предявените от касатора против „Застрахователна компания Лев Инс” АД иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие причинените му телесни увреждания при ПТП, настъпило на 01.08.2021г. в с. Бесараби, Румъния, за разликата над 21 000 лева до 70 000 лева и иск за обезщетение за имуществени вреди от същото събитие за разликата над 1430,20 лева до 4767,32 лева.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди, че въззивният съд е определил занижено обезщетение за претърпените неимуществени вреди, като не е съобразил всички относими обстоятелства, в това число настъпилата в ежедневието на касатора съществена промяна и преживените от него психически стрес и емоционални отклонения, и формираната по приложението на чл.52 ЗЗД 1 практика. Поддържа, че въззивният съд е определил изключително висок процент на принос на касатора, позовавайки се на негово поведение, за което липсва надлежно въведено в процеса възражение на застрахователя, тъй като в отговора на исковата молба липсва позоваване на професията на касатора, която по принцип предполага по-добро познаване на правилата за движение по пътищата, респ. по-адекватна оценка на тези правила, а единствено се твърди поведение на касатора като пешеходец. Излага подробни съображения за неправилност на извода на въззивния съд за допуснато от него като пешеходец нарушение на всички разпоредби, императивно изискващи съблюдаване на определени правила за движение по пътищата, като сочи, че единственото му нарушение се е изразявало в това, че се е намирал на пътното платно. Сочи, че въззивният съд не е подложил на подобен критичен анализ и поведението на виновния водач, довело и до необоснования извод, че основна причина за настъпване на произшествието е поведението на пешеходеца.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправен въпроси:

1. Какви обстоятелства следва да бъдат отчетени при определянето на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост и законосъобразно ли е определен размерът, като някои от тези обстоятелства изобщо не са взети предвид от съда?

2. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът освен да вземе предвид всички относими факти и обстоятелства, длъжен ли е да формулира ясни мотиви относно това по какъв начин всяко едно от тези обстоятелства се отразява върху размера на дължимото обезщетение?

3. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди достатъчно ли е съдът само да препрати към нормата, определяща лимитите на отговорност, или следва да посочи по какъв начин тези лимити влияят върху размера на обезщетението чрез извършване на анализ на събития, настъпили при по-ниски лимити на отговорност на застрахователите?

4. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди длъжен ли е съдът да съобрази определените от съдилищата размери на обезщетения 2 при други аналогични случаи и ако не е направил това, нарушил ли е принципът за справедливо определяне на обезщетението, формулирани с разпоредбата на чл.52 ЗЗД?

5. Правилно ли са приложени критериите за съпричиняване, въведени с разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и с трайно установената съдебна практика, ако съдът е обосновал наличие на съпричиняване от страна на пострадалото лице, приемайки поведение на последното, за което от ответната страна не са наведени твърдения в преклузивния за това срок за подаване на отговор на исковата молба?

6. Правилно ли са приложени критериите за съпричиняване, въведени с разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и с трайно установената съдебна практика, ако съдът е обосновал наличие на съпричиняване от страна на пострадалото лице, без да извърши анализ и съпоставка между вредоносното поведение, извършено от всеки един от участниците в събитието?

7. Като е приел, че „от страна на Б. е налице съществен принос за настъпване на ПТП, по-голям от този на водача на товарния автомобил”, въззивният съд е постановил съдебен акт в противоречие с константната практика на ВКС, съобразно която „отговорността на водачите на моторни преводни средства за осигуряване на безопасността на движението е значително по-голяма в сравнение с тази на пешеходците”.

8. При определяне на приноса на пострадалото лице следва ли да се съобразява практиката на ВКС, формирана от решения, с които се определя конкретен принос на пострадалото лице, където се разглеждат еднородни по вид фактически обстоятелства, преценяват се еднакви нарушения, допуснати от пострадалото лице, доколкото този принос пряко влияе върху размера на обезщетението за неимуществени вреди, а при последния задължително се изхожда от съобразяване на решения по подобни казуси, за да се постигне предвидимост и сигурност в правния мир?

9. Следва ли съдът да се произнесе по спорния предмет на делото, след като извърши анализ на всички доказателства, съответно длъжен ли е да се произнесе по всички наведени доводи и съображения, както и в мотивите да посочи кои факти счита за установени и на основата на кои доказателства?

3

Касаторът твърди, че по първите четири въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/68г., решение № 99 от 08.10.2013г. по т.д. № 44/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 17 от 16.01.2025г. по т.д. № 1808/2023г. на ВКС, II т.о., решение № 31 от 27.01.2025г. по гр.д. № 4926/2023г. на ВКС, III г.о., решение № 39 от 29.01.2025г. по гр.д. № 3546/2022г. на ВКС, IV г.о., решение № 160 от 24.06.2025г. по т.д. № 2364/2024г. на ВКС, I т.о., решение № 167 от 27.06.2025г. по т.д. № 2017/2024г. на ВКС, I т.о., решение № 103 от 09.04.2025г. по т.д. № 676/2024г. на ВКС, I т.о., решение № 90 от 28.03.2025г. по т.д. № 2010/2024г. на ВКС, I т.о., решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 79 от 09.08.2023г. по гр.д. № 3564/2022г. на ВКС, IV г.о., решение № 243 от 03.05.2018г. по т.д. № 198/2017г. на ВКС, II т.о., решение № 27 от 15.04.2015г. по т.д. № 457/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 108 от 21.10.2020г. по т.д. № 1287/2019г. на ВКС, II т.о.; по пети, шести и седми въпроси въззивния съд се е произнесъл в противоречие с решение № 103 от 09.04.2025г. по т.д. № 676/2024г. на ВКС, I т.о., решение № 20 от 20.01.2025г. по т.д. № 721/2024г. на ВКС, I т.о., решение № 248 от 07.05.2025г. по гр.д. № 195/2024г. на ВКС, IV г.о., решение № 117 от 08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 108 от 21.10.2020г. по т.д. № 1287/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 105 от 19.06.2017г. по гр.д. № 60353/2016г. на ВКС, III г.о., решение № 60025 от 30.07.2021г. по т.д. № 2796/2019г. на ВКС, I т.о., решение № 43 от 16.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 248 от 07.05.2025г. по гр.д. № 195/2024г. на ВКС, IV г.о.; осми въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а по девети въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 55 от 03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, II т.о. и решение № 581 от 30.09.2010г. по г.д. № 1019/2009г. на ВКС, III г.о.

Ответникът ЗК „Лев Инс” АД не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

4

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е констатирал, че процесното ПТП е настъпило на територията на Република Румъния и е приел, доколкото исковата претенция произтича от твърдения за осъществен деликт от застрахован при ответника водач на МПС и доколкото отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” е функционална, тъй като е обусловена от отговорността на самия застрахован, то приложимото право по спора следва да се определи по реда на Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“). Взел е предвид чл.4 от Глава ІІ „Непозволени увреждания“ и е приел, че доколкото процесното ПТП се явява основният вредоносен факт, настъпването му в Румъния обуславя приложение на румънското право, освен ако не са налице предпоставките за приложение на изключенията по т.2 и т.3 на чл.4. В тази връзка е съобразил, че според материалите по делото и ищецът, който се явява пострадал при ПТП, и посоченият в исковата молба делинквент - водачът на товарен автомобил марка „Мерцедес”, модел „Атего”, с рег. № ВР0696ВН – В. Дочов Николов, за чиито действия се ангажира отговорността на ответника като застраховател на гражданската му отговорност, са български граждани и имат обичайно местопребиваване на територията на Република България, а от своя страна, ответното дружество също е със седалище и адрес на управление в Република България. Поради това е намерил, че в настоящия случай е налице хипотезата на изключението по чл.4, т.2 от Регламент (ЕО) № 864/2007, тъй като и лицето, чиято отговорност се търси, и увреденото лице имат обичайно местопребиваване в една и съща държава към момента на настъпване на вредата – Република България, е с оглед на това по процесния спор е приложимо българското право. Посочил е, че съгласно чл.15 от Регламент (ЕО) № 864/2007 приложимото към извъндоговорни задължения право урежда в частност: а) основанието и границите на отговорността, включително определянето на лицата, на които може да се търси отговорност за извършени от тях действия; б) основанията за освобождаване от отговорност, както и ограничаването и разделянето на отговорността; в) наличието, вида и определяне на размера на вредите или на търсеното 5 обезщетение; г) в границите на предоставените на съда правомощия от неговото процесуално право, мерките, които съдът може да постанови, за да осигури предотвратяване, прекратяване или обезщетяване на вредата; д) въпросът дали право на обезщетение за претърпените вреди може да бъде прехвърляно, включително чрез наследяване; е) лицата, които имат право на обезщетение за лично претърпени от тях вреди; ж) отговорност за вреди, причинени от другиго; з) способите за погасяване на задълженията, правилата за погасителната давност и прекратяването на права, включително правилата относно началото, прекъсването и спирането на срок на погасителна давност или прекратяване на права. Изтъкнал е, че според съображение 34 от преамбюла на Регламент (ЕО) № 864/2007 с цел постигане на разумен баланс между страните трябва, доколкото е целесъобразно, да се отчетат действащите разпоредби за сигурност и правила за поведение в държавата, в която е настъпил вредоносният факт, дори ако извъндоговорното задължение се урежда от правото на друга държава, като терминът „правила за сигурност и поведение“ следва да се тълкува като обозначаващ всички разпоредби, свързани по някакъв начин със сигурността и поведението, като например правила за безопасност в случай на пътнотранспортно произшествие. Посочил е,че съгласно чл.17 от Регламента, наименован „Разпоредби за сигурност и правила за поведение”, при оценяване поведението на лице, чиято отговорност се търси, фактически и доколкото е целесъобразно се отчитат разпоредбите за сигурност и правилата за поведение, които са в сила към момента и мястото на настъпване на вредоносния факт. Поради това е достигнал до извод, че макар приложимото право по делото да е българското, следва при оценяването правомерността на поведението на участниците в процесното ПТП, доколкото е целесъобразно, да се съобразят/отчетат относимите норми от румънското право, уреждащи правилата за движение и пътна безопасност, действащи към датата на настъпване на ПТП. Посочил е, че първоинстанционният съд служебно е събрал доказателства в тази насока, като по делото е налице информация относно приложимия румънски нормативен акт - Извънредна наредба № 195 от 12.12.2002г. относно движението по обществените пътища и правилника за приложението й.

Разпечатката съдържа 29 от 67 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f7653aea-cc67-49d0-8e27-8c6e21fa7bd1