Решение № 4051 от 12.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4051 гр. София, 12.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20261100502348 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от Б. С. А., чрез адв. Д., срещу решение № 16058/26.08.2025г., постановено по гр. д. № 51992/2024г. на СРС, 31 с-в.

Решението се обжалва в частта, в която Б. С. А., ЕГН: **********, адрес: гр.

София, ул. „********, е осъден да заплати на „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК: 201196810, седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „******** законната лихва върху сумата от 3000 лв., представляваща непогасена главница по договор за предоставяне на кредит от разстояние № 470285/12.01.2024 г., считано от 03.09.2024 г. до изплащане на вземането.

В жалбата са развити доводи за неправилност на решението в обжалваната част.

Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния закон. Счита, че съдът е следвало да присъди единствено връщане на чистата стойността на кредита, но не и законната лихва. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и искането за присъждане на законна лихва да бъде отхвърлено. Претендира разноски.

В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено в обжалваната част, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.

1

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

СРС е бил сезиран с искова молба, с която са предявени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР и чл.

92 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за заплащане на суми по договор за предоставяне на кредит от разстояние № 470285/12.01.2024 г., както следва: 3 000 лв. – главница за периода 11.02.2024 - 06.01.2025 г., ведно със законната лихва от 03.09.2024 г. до изплащане на вземането; 519,75 лв. – договорна лихва за периода 11.02.2024 - 06.01.2025 г.; 50 лв. – неустойка по чл. 3 от договора, ведно със законната лихва от 03.09.2024 г. до изплащане на вземането. в исковата молба се излагат твърдения, че по силата на договора ищецът предоставил заемната сума на ответника, която следвало да се погаси на 12 вноски, всяка от които в размер на 250 лв. за съответно посочен период. Била уговорена и договорна лихва и неустойка при неизпълнение на задължението за обезпечение на кредита по чл. 3 от договора. Ответникът ответникът не изпълнил задълженията си по договора, поради което с имейл от 02.09.2024 г. кредитът бил обявен за предсрочно изискуем.

В срока за отговор ответникът е оспорил иска. Изложил е съображения, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК поради невключване на неустоечното задължение в ГПР на договора.

За да постанови обжалваното решение СРС е приел, че ищецът не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, поради което кредитодателят е нарушил изискванията на закона, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК поради неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в който случай съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Приел е, че по договора е била надлежно обявена предсрочната изискуемост на целия договор за кредит. С оглед изложеното, е присъдил единствено чистата стойност на кредита, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално 2 правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Решението се обжалва единствено в частта за присъдената законна лихва от датата на подаване на исковата молба, поради което и с оглед въведените във въззивната оплаквания, правният спор се концентрира около обстоятелството дължи ли се такава лихва върху чистата стойност на кредита, в случай, че потребителският договор е приет за нищожен.

В решение от 27 март 2014г. по дело С-565/12 на СЕС на поставеният от запитващия съд въпрос дали има реално възпиращ ефект предвидената в разпоредба на националния закон, имаща за цел да транспонира чл.23 от Директивата, санкция за кредитора, предвиждаща пълното изгубване на правото на лихви, при условие, че кредиторът се ползва по силата на закона от лихвите в размер на законоустановения лихвен процент, са дадени принципни указания на съдилищата на държавите-членки при прилагането на предвидените санкции в националните им разпоредби, имащи за цел транспониране на Директива 2008/48/ЕО. Указано е, че, за да се прецени реално възпиращия ефект на санкцията, трябва да се сравнят, при обстоятелствата по делото, сумите, които кредиторът би получил като възнаграждение по кредита в хипотезата, в която изпълни преддоговорното задължение да оцени кредитоспособността на потребителя, като направи справка в съответната база данни, със сумите, които би получил, като се приложи санкцията за нарушение на това преддоговорно задължение.

Изяснено е, че, ако в края на сравнението се констатира, че прилагането на санкцията за изгубване на договорната лихва може да е в полза на кредитора, при положение, че сумите, които е изгубил, са по-малки от тези в резултат от прилагането на лихвите в размер на увеличения лихвен процент, това би означавало, че системата от санкции в главното производство не гарантира реално възпиращ ефект на наложената санкция.

В Решение от 15 юни 2023г. по дело С-520/21 на СЕС се приема, че в контекста на обявяването на договор за ипотечен кредит за изцяло недействителен, тъй като след премахването на неравноправните клаузи той не може да се изпълнява, чл.6, § 1 и чл.7, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат съдебна практика по тълкуването на националното право, според която потребителят има право да иска от кредитната институция обезщетение, надхвърлящо връщането на платените месечни вноски и разноските, платени във връзка с изпълнението на този договор, както и плащането на законна лихва за забава, считано от поканата за плащане, при условие, че са спазени целите на Директива 93/13 и принципът на пропорционалност, но не допускат съдебна практика по тълкуване на националното право, според която кредитната институция има право да иска от потребителя обезщетение, надхвърлящо връщането на паричните средства, предоставени за изпълнението на този договор, както и плащането на законна лихва за 3 забава, считано от поканата за плащане.

С определение № 298/12.02.2024г. по т. д. № 630/2023 г., I ТО на ВКС е допуснато касационно обжалване за преценка дали съответства на решение по дело С565/12 на СЕС дадено от въззивния съд разрешение относно приложимостта на разпоредбата на чл.86 ЗЗД в хипотеза на признаване на договор за потребителски кредит за недействителен и прилагане на разпоредбата на чл. 23 ЗПК.

В Решение № 129/30.07.2024 г., постановено по същото дело - т. д. № 630/2023 г., I ТО на ВКС е прието, че „при приложение на разпоредбата на чл.23 ЗПК, имаща за цел транспониране на чл.23 от Директива 2008/48/ЕО, след признаване на договор за потребителски кредит за недействителен, на основание чл.22 ЗПК, съдът следва да извърши сравнение при обстоятелствата по делото между сумите, които кредиторът би получил като възнаграждение по договора за потребителски кредит, при условие, че беше спазил изискванията, посочени в чл.22 ЗПК, със сумите, които би получил, като се приложи чл.23 ЗПК. Ако при сравнението се окаже, че сумата, която кредиторът би получил в резултат от приложение на чл.23 ЗПК, е от полза за кредитора, компенсира го или санкцията за кредитора е отслабена, разпоредбата на чл.86 ЗЗД не се прилага“.

С оглед на така цитираната практика на СЕС и ВКС, настоящият въззивен състав следва да извърши сравнение между сумите, които кредиторът би получил в резултат от прилагане на разпоредбата на чл. 23 ЗПК и сумите, които би получил като възнаграждение по договора, ако беше спазил изискването за посочване в договора на компонентите на ГПК.

Дължимата законна лихва, изчислена върху чистата стойност на кредита от 3000 лв., от датата на подаване на исковата молба – 03.09.2024г. до приключване на съдебното дирене пред въззивна инстанция на 13.05.2026г. възлиза на 646.25 лв., като съответно към момента същата е нараснала и ще продължава да расте с оглед определения краен период – датата на окончателното изплащане на сумата. Размерът на законната лихва в лева за периода след 01.07.2012г. е определен с ПМС № 100/2012г. Това е основният лихвен процент на БНБ в сила от 01.01., съответно от 01.07. на текущата година, увеличен с 10 пункта.

От друга страна, дължимата договорна лихва възлиза на 40.15 % за цялата година, а сумата, която кредиторът би получил като възнаграждение по договора, ако беше спазил изискванията на чл. 22 ЗПК възлиза на 643.50 лв. за целия период на договора.

Ето защо, се налага извод, че сумата, която кредиторът получава в резултат от приложение на чл. 23 ЗПК е в негова полза. Приложената санкция, поради неизпълнение на изискванията на ЗПК при сключване на договора, няма реално възпиращ ефект, тъй като не мотивира кредитора да измени практиката си при сключването на договори за потребителски кредит и да изпълнява стриктно 4 задълженията си по силата на Директива 2008/48/ЕО и на националното законодателство, което я транспонира. Същевременно, санкцията за кредитора се явява и неефективна и непропорционална, тъй като с присъждането на законната лихва върху чистата стойност на кредита от подаване на исковата молба, положението на потребителя допълнително се влошава и се забавя заплащането на лихвоносната главница, предвид приложението на разпоредбата на чл. 76 ЗЗД.

Ето защо, съобразявайки цитираното по – горе решение на ВКС и практиката на СЕС, в случая в полза на кредитора не следва да се присъжда законната лихва върху чистата стойност на главницата, считано от подаване на исковата молба, поради което в обжалваната част, в която е присъдена законна лихва върху главницата, решението следва да бъде отменено и искането за присъждане на законната лихва - отхвърлено.

По разноските:

На въззивника следва да бъдат присъдени направените по делото разноски в размер на 25 лв. за държавна такса. Адвокатско възнаграждение въззивникът не е претендирал, поради което и съдът не дължи произнасяне.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 16058/26.08.2025г., постановено по гр. д. № 51992/2024г. на СРС, 31 с-в в частта, в която Б. С. А., ЕГН: **********, адрес: гр. София, ул.

„********, е осъден да заплати на „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК: 201196810, седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „******** законната лихва върху сумата от 3000 лв., представляваща непогасена главница по договор за предоставяне на кредит от разстояние № 470285/12.01.2024 г., считано от 03.09.2024 г. до изплащане на вземането, като вместо това постановява