Определение № 2631 от 15.09.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2631 гр. София, 15.09.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Е. В.

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Анна Баева Касационно търговско дело № 20248002902722 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ОЗК - Застраховане“ АД, представлявано от адв. Г. Х., срещу решение № 354 от 14.10.2024г. по в.гр.д. № 286/2024г. на Апелативен съд Пловдив, с което след частична отмяна на решение № 129 от 21.03.2024г. по гр.д. № 96/2022г. на Окръжен съд Пловдив касаторът е осъден да заплати на Т.

С. К. сумата 15 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща му Стойчо Т.ов К. в резултат на ПТП, настъпило на 04.02.2021г., ведно със законната лихва от 29.04.2021г. до окончателното изплащане на сумата.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Твърди, че въззивният съд неправилно е приел занижен размер на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия, като намира, че този размер е 90%, вместо определения в решението 50%. Сочи, че не са отчетени и другите допуснати от страна на пострадалия нарушения, а именно силното алкохолно опиянение и пресичането на пътното платно, изскачайки внезапно. Излага и съображения за неправилност на извода на 1 въззивния съд, че предявеният иск е доказан по основание, като поддържа, че не е доказано ищецът да е търпял неимуществени вреди от смъртта на баща си, а противният извод е основан на погрешна интерпретация на събраните гласни доказателства. Твърди, че изплатеното на ищеца обезщетение в размер на 10 000 лева е достатъчно с оглед установеното по делото, че освен наличието на кръвна връзка, между него и баща му не е имало каквито и да е отношения.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. При определяне степента на съпричиняване подлежи ли на съпоставка броят и тежестта на нарушенията на делинквента и тези на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 15 от 19.02.2020г. по т.д. № 146/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 117 от 08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 57 от 01.08.2018г. по т.д. № 1677/2017г. на ВКС, ТК, I т.о.

2. Въпросът по приложението на чл.52 ЗЗД и по-точно следва ли да се вземат предвид определени критерии, имащи значение за определяне основателността и размера на обезщетението и дали следва да се установи, че дадено лице действително е претърпяло неимуществени вреди вследствие смъртта на негов близък и следва ли да се определи обемът на преживените мъка и страдания? Има ли право на обезщетение за неимуществени вреди лице, което към момента на настъпване на ПТП и смъртта на пострадалия не се доказва да е в близки отношения с пострадалия? Твърди се противоречие на изводите на въззивния съд с ППВС № 4 от 25.05.1961г., решение № 95 от 24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, I т.о., решение № 154 от 30.10.2012г. по т.д. № 807/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 56 от 04.05.2-17г. по т.д. № 3584/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 101 от 18.04.2018г. по т.д. № 1858/2017г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 93 от 23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 88 от 09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 158 от 28.12.2011г. по т.д. № 2

157/2011г. на ВКС, I т.о.

Касаторът поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение по изложените в касационната жалба съображения.

Ответникът по касация Т. С. К., представляван от адв. Р. М., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като сочи, че въззивният съд не се е произнесъл по поставените въпроси в противоречие с практиката на ВКС, нито въззивното решение е очевидно неправилно. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установено от представената влязла сила присъда, че процесното ПТП е причинено в резултат на противоправното поведение на водача на МПС - бус „Мерцедес Вито“ с рег. № РА 1124 ВА – Дилян Лазаров, който с действията си е нарушил конкретни изисквания и норми, предвидени в ЗДвП. Приел е за установено от заключението на допуснатата съдебна автотехническа експертиза, че преди удара водачът е управлявал товарния автомобил по платното за движение на път III-375 в посока от с. Йоаким Груево към с. Ново село, а пешеходецът Стойчо К. е бил или е навлязъл на платното за движение. Приел е, че ударът е настъпил в предната дясна част на товарния автомобил и в предната повърхност на тялото на пешеходеца, като по досъдебното производство няма данни за направлението на движение на пешеходеца преди момента на удара. Посочил е, че в заключението са разгледани няколко хипотези: ако пострадалият се е придвижил към мястото на удара под направление от 23 до 163 градуса спрямо платното за движение, водачът на автомобила е нямал техническа възможност да установи автомобила преди мястото на удара и да избегне произшествието чрез безопасно екстрено спиране, тъй като в момента на навлизане на пешеходеца на платното за движение от дясно мястото на удара е 3 било вътре в опасната зона на автомобила; ако пострадалият се е придвижил към мястото на удара под направление от 0 до 23 и от 163 до 360 градуса спрямо платното за движение, то при навлизането му на платното за движение водачът на автомобила би имал техническа възможност да установи автомобила преди мястото на удара и да избегне произшествието чрез безопасно екстрено спиране, доколкото в този случай мястото на удара попада извън опасната зона на автомобила. Взел е предвид, че и в двата случая подобен анализ е валиден, ако водачът на товарния автомобил е имал техническа възможност да забележи пешеходеца на разстояние равно или поголямо от дължината на пълния спирачен път 91.29 м плюс 1 м разстояние на сигурност, като дължината на конкретната видимост към пешеходеца е била около 38 метра. Приел е, че водачът би могъл да избегне удара чрез безопасно екстрено спиране, ако в момента на навлизане на пешеходеца на платното за движение отдясно със залитане и движение до мястото на удара по най – късия път автомобилът се е движил със скорост по - малка от 20-43 км/ч, докато скоростта на автомобила към момента на удара е била 87 км/ч при технически съобразена с атмосферните условия и конкретните условия на видимост скорост от 46 км/ч. Въззивният съд е взел предвид, че според заключението на съдебномедицинската експертиза към момента на ПТП пострадалият е бил в тежка степен на алкохолно опиянение/интоксикация, като се касае за алкохолна концентрация от 3.07 промила. Съобразил е, че за такава степен на алкохолно опиване са характерни влошено общо състояние, изразена дезориентация, нарастваща загуба на моторни функции, маркантно намаляване отговора на дразнения, изразена мускулна декоординация, невъзможност да стои и говори, и че е възможно пострадалият да не е могъл да възприема външни сензорни стимули /звук, светлина/, а дори и да ги е възприемал, то е било с много дълго латентно време и затруднено осъзнаване, последващо от мудна и относително неадекватна и неефективна реакция.

Посочил е, че пострадалият би могъл да има по-бързо зрително възприемане на светлината в сравнение със слуховото, особено ако се е движил с лице към приближаващо се МПС. Отбелязал е и посоченото в заключението, че преди ПТП пострадалият очевидно е имал представа къде относително се намира, доколкото е следвал определена посока, но е твърде вероятно да не е могъл да спазва правилата за движение по пътя, като, все пак, от гледна точка на опита е възможно да е възприемал опасностите, защото не се е движел в средата на 4 платното, а в края му.

При така установените факти въззивният съд е приел за доказано наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия.

Намерил е, че за възникване на ПТП противоправното поведение на водача на товарния автомобил има принос с оглед скоростта, с която е управлявал, явяваща се несъобразена с конкретните условия, но произшествието е могло да бъде избегнато, ако пешеходецът не се е движил по платното за движение в тъмната част на денонощието, облечен в тъмни дрехи и състояние на тежко алкохолно опиянение с концентрация на алкохол от 3.07 промила, което е оказало влияние на неговите възприятия и реакции, като ги е затруднило и забавило. Заключил е, че е установено поведение на пешеходеца, което го е поставило в рискова ситуация и което е допринесло да настъпване на ПТП в същата степен, в която и поведението на водача на МПС. Посочил е, че съгласно чл.108, ал.1 ЗДвП пешеходците са длъжни да се движат по тротоара или банкета на пътното платно, като в случая не са налице изключенията по чл.108, ал.2, чл.109 и чл.110 ЗДвП.

Въззивният съд е приел за безспорно установено, че ищецът е бил син на пострадалия, като основният спорен въпрос във въззивното производство е дали ищецът е търпял неимуществени вреди от смъртта му. Посочил е, че според показанията на свидетеля В. В. ищецът Т. и баща му Стойчо са живеели в гр. Стамболийски, като свидетелят ги познава и двамата повече от десет години; свидетелят отглеждал крави и е наел ищеца да работи при него и да му помага за отглеждането на кравите срещу заплащане, обувки и дрехи; след смъртта на баща му ищецът се е преместил при свои роднини в друга махала, но преди ПТП са живели с него близо да къщата на свидетеля в гр. Стамболийски; бащата Стойчо е идвал да търси сина си Т., получавал е от него помощ – пари и цигари; двамата са пиели алкохол, когато са имали пари; свидетелят е помогнал за прибиране на тялото и организиране на погребението, като свидетелства, че на Т. му е било много тежко. Въззивният съд е посочил, че според показанията на свидетелката Вида К.а тя е отгледала ищеца Т. от малък заедно със своите деца, тъй като майка му го е оставила и се е преместила да живее другаде; баща му Стойчо е живеел заедно с тях; свидетелката е живяла в гр. Стамболийски около 10 – 12 години, после са отишли със съпруга и да работят във Велико Търново, а след това са си купили къща в Първомай, където живеят вече 13 години; ищецът Т. живеел 5 при нейния син Славко К. и снаха и Искра К.а в гр. Стамболийски, като според нея те го гледат, за да му вземат парите от обезщетението; преди смъртта си Стойчо живеел и при тях в Първомай, но ходел и в Стамболийски.

Посочил е, че според показанията на свидетелката Искра К.а тя е познавала пострадалия Стойчо от 1988г., а Т. е роден през 1981г. и двамата са живели винаги в гр. Стамболийски, където са имали къща и рядко са посещавали къщата в с. Говедаре; в едно домакинство са живели съпругата Нанка и дъщерята Донка, но Стойчо рядко е отивал там, само когато трябвало да се сее нещо или за зимнина; връзката между бащата и сина е била силна, те живеели заедно и по празници също били заедно; организирали са се кой от двамата какво да работи, помагали са си с дърва, с копаене по двора; Т. е приел тежко смъртта на баща си, „онемял“; бил и на погребението и непрекъснато мълчал.