Решение № 326 от 19.10.2022, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 326 гр. Пазарджик, 18.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Красимир Г. Ненчев

Членове:

Албена Г. Палова

Николинка Попова при участието на секретаря Лилия Г. Церовска като разгледа докладваното от Албена Г. Палова Въззивно гражданско дело № 20205200500598 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение № 68/18.06.2020 г., постановено по гр.д. № 973/2019 г. Панагюрският районен съд е отхвърлил предявените от С. И. А. ЕГН: ********** с адрес: с.Б., ул.

„Н.Б.“, № 6, против Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при Министерство на вътрешните работи с административен адрес: гр. София, ул. „Пиротска“ № 171 А, представлявана от главен комисар Н.Н., искове за заплащане на сума в размер на 1757 лв., представляваща неизплатено допълнително трудово възнаграждение за положен извънреден труд през периода от 01.12.2016 г. до 01.12.2019 г., получен в резултат от преизчисляване на положения нощен труд съобразно въведената в НСОРЗ, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата, и на обезщетение за забава в размер на 239 лв., дължимо за периода от първо число на месеца следващ месеца, за който се дължи до 01.12.2019 г.

Осъдил е С. И. А. ЕГН: ********** с адрес: с.Б., ул. „Н.Б.“, № 6 да заплати на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при Министерство на вътрешните работи с административен адрес: гр.

София, ул. „Пиротска“ № 171 А, представлявана от главен комисар Н.Н., сумата от 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение.

1

Против така постановеното решение в законния срок е постъпила въззивна жалба от С. И. А. чрез неговия процесуален пълномощник адв. А. Д. от САК с изложени оплаквания за незаконосъобразност. В жалбата се твърди, че е неправилен извода на съда, че положеният от въззивника нощен труд във времевия интервал от 22.00 ч.до 06.00 ч. е равен на 8 часа, т.е. съотношението е 8:8, което води до коефициент 1 и поради това не следва да се извършва приравняване с предвидения коефициент 1.143. Задълбоченото тълкуване на нормата на чл.187, ал.1 и 3 от ЗМВР водело до извода, че тя не установявала нормална продължителност на труда през нощта, а нормирала общата продължителност на работното време при положен нощен труд в определения времеви диапазон - от 22 ч. до 06 ч., като установявала невъзможност за полагане на труд в последващ период, с оглед сумираното отчитане на работното време. Нормата имала защитна функция по отношение на служителя и неговото законово право да почива в достатъчно дълъг период, след като част от работните часове на смяната му били отработени през времето от 22 ч. до 06 ч., като в този случай не следвало да се надвишава нормалната продължителност на работното време от 8 часа за всеки 24-часов период. Цитираната разпоредба изисквала след всяка 24 часова смяна на служителя да бъде осигурена 48 часова почивка, така средната продължителност на работното време за общия 72-часов период да не надвишава средно 8 часа във времевия итервал от 22 ч. до 06 ч. В подкрепа на това тълкуване била и употребата от законодателя на наречието „средно“, чието ползване щяло да бъде излишно при влагане на друг смисъл в разпоредбата.

Изричната препратка на нормата на чл.188, ал.2, ЗМВР към КТ водела до прилагане на императивната норма на чл.140, ал.1, КТ, която разпоредба била единствената в трудовото законодателство, съдържаща дефиниция за реалната времева продължителност на полагания нощен труд във времевия интервал, следователно нямало как да бъде дерогирано действието на тази норма.

Относно алгоритъма за определяне на размера (паричния еквивалент) и методиката за изчисление на реално отработените часове нощен труд след превръщането им в дневен с коефициент 1.143, следвало да се има предвид, че през процесния период нито в ЗМВР, нито в подзаконовите актове по прилагането му се съдържал алгоритъм за изчисляването му. В този смисъл чл.261 от КТ гласял, че положеният нощен труд се заплаща с увеличение, уговорено от страните по трудовото правоотношение, но не по-малко от размерите определени от Министерски съвет. Актът на Министерски съвет, определящ тези минимални размери, издаден по силата на нарочна законова делегация, бил НСОРЗ. Законовата делегация била уредена в праграф 2 от ЗР 2 на НСОРЗ, където било записано, че наредбата се издава на основание чл.261, КТ. Ето защо методиката, която следвало да се ползва при определяне на паричния размер на неотчетения и незаплатен от работодателя извънреден труд, получен чрез превръщане на реално отработените часове нощен труд - 8 часа при съобразяване на максимално допустимата продължителност на същия - 7 часа (според императивното правило на чл.140, ал.1, КТ), приложим по силата на изричната препращаща норма на чл.188, ал.2, ЗМВР, била тази на чл.9, ал.2 от НСОРЗ. И въпреки, че първоинстанционният съд правилно бил констатирал липсата на регламентация за преизчисляването на нощния труд в дневен, каквато се е съдържала в предходно действащата Наредба, същият отказал да приеме, че е налице празнота в правото.

Неправилни били аргументите, че правилото за преизчисляване на нощния труд към дневен не се съдържало и в сега действащата Наредба от 07.01.2020г., което означавало, че нямало празнота в правото, защото ако имало такава, то тя е щяла да бъде отстранена с последващия нормативен акт.

Именно този законов пропуск поставил началото на редица правни спорове, които предхождали сега действащата Наредба от 07.01.2020 г. Въпреки това, със същата законодаделят отново пропуснал да даде алгоритъм за преизчислението на нощния труд в дневен. Ето защото тази празнота следвало да бъде запълнена с методиката за преизчисляване, посочена в наредбата от 2014 г., а именно редът, въведен в чл.9 ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на РЗ. Нямало друг подзаконов нормативен акт, който да указва каква е регламентацията за този действително положен от държавните служители нощен труд.

Относно преценката в коя част и съответно в какъв паричен размер действително положеният нощен труд се явявал извънреден следвало да се има предвид, че квалификацията за извънреден труд сочела, че това е работа извън редовното работно време (чл.187, ал.5, ЗМВР). Така при разрешени 7 часа за работа през нощта - горницата до 8 часа, през които служителят е работил, би могла да се изчисли единствено чрез прилагането на коефициента. В този смисъл, ако общата продължителност на работното време на жалбоподателя за 3-месечния период на сумирано изчисляване на работното време, съответства на изискването за 7-часово работно време през нощта, прилагането на коефициента би послужило единствено за определяне на възнаграждение, равностойно на дневното. В конкретния случай обаче било налице превишение на тази продължителност, тъй като не било спорно, че тя се определя на база 8-часово работно време през деня и нощта, поради което горницата следвало да бъде заплатена по правилата за заплащане на извънреден труд. Същите правила регулирали продължителност на работното време при работниците и служителите по трудово правоотношение, поради 3 което не бил основателен доводът, че ползването на коефициента създавало привилегия за служителите в МВР.

PC-Панагюрище бил постановил своя съдебен акт и в противоречие с възприетата за меродавна правна логика - в тълкувателно решение №6 (06.11.2013 г.) постановено по ТД № 6/2012 г. на ОС на ВКС. Според мотивите на същото било недопустимо възприемането на диференциран подход спрямо служителите на МВР по отношение на редица техни права.

Следователно ЗДСл намирал субсидиарно приложение и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР по определен въпрос. Така според чл.67, ал.3 ЗДСл минималните и максималните размери на основните заплати по нива и степени за държавните служители, размерите на допълнителните възнаграждения по ал.7, т.1-5, както и редът за получаването им се определяли с Наредба на МС и не можели да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодател сто.

Така например държавните служители в звената ГД «Изпълнение на наказанията» към Министерство на правосъдието работели при абсолютно същия сменен режим на дежурства, съответно организиран в 8-, 12- или 24часови дежурни смени. Съответно полагали нощен труд в часовия диапазон от 22 ч. до 06 ч. - с времева продължителност - съответно броят часове, попадащи в него. Но на тази група държавни служители, подчинени ведомствено на Министерство на правосъдието, се заплащало преизчисленото с коефициент 1.143 парично уравняване на действително отработените часове нощен труд след превръщането на нощните часове в дневни с посочения коефициент. Тази група държавни служители - съгласно чл.16 А, ал. 7 от ППЗИНС: «държавните служители от ГДИН и териториалните й служби получават компенсация за нощен труд съгласно ЗМВР и ППЗМВР». Тоест предвиден бил еднакъв законов режим, на който се подчиняват двете групи държавни служители - и съответно се уреждат техните взаимоотношения по повод полагането на нощен труд.

Искането е да се приеме, че с така постановеното решение, тълкувайки по този начин цитираните разпоредби, първостепенният съд е нарушил един от основните принципи, залегнал като основно начало на Българската Конституция, а именно принципът за равенство. Въпреки, че пожарникарите са държавни служители и би следвало да се ползват с всички законово предвидени права, същите били поставени в неравностойно положение спрямо останалите държавни служители.

Първоинстанционният съд не се бил съобразил и основни принципи и норми в правната уредба, съдържаща се правото на ЕС - формираща трудовоправните отношения. Директива 75/117/ЕИО - въвеждала принципа за равно третиране на работниците и служителите и забраната за дискриминация 4 по отношения прилагането на основните начала на трудовото право: „за равен и равностоен труд - равна заплата“. Чл. 157 от ДФЕС, т.2 гласял, че под заплащане се разбира обичайната, основна или минимална заплата или надница, както и всяка друга придобивка в пари или в натура, изплатена пряко или непряко от работодателя на работника за неговия труд. В т.3, изречение последно от чл. 157, ДФЕС, било въведено задължително да се приемат мерки, обезпечаващи спазването на принципа за равно заплащане на равен труд или за труд с равна стойност. Нормите и принципите на правото на ЕС имали превес над нормите от националното законодателство, поради което същите трябвало да бъдат съобразени от PC-Панагюрище. Изложените принципи и правни норми обвързвали решаващия съд да ги приложи пряко, в съответствие с правото на ЕС. Постановявайки първоинстанционното решение, националният съд не бил изпълнил това свое задължение.

Претендират се разноски за двете инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от МВР, ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“ с искане решението на районния съд да бъда потвърдено като правилно и законосъобразно.

Спорният момент по делото се състоял в това, следва ли да се приложи разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ, която се явявала подзаконов нормативен акт по прилагането на КТ, за служителите, които полагат своя труд на смени и имат статут по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР.

Всеки служител по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, полагащ труд при 24 часова сменен режим на работа, работел съответно 24 часа, като работната му смяна започвала в 8 часа на съответния ден и приключвала в 8 часа на следващия ден. След приключване на работната смяна се полагали 72 часа почивка или 3 дни, след което отново по график служителят бил на дежурство от 24 часа. Имало и изключения, които в последствие се компенсирали с повече почивни дни, но не се полагали повече от седем 24-часови дежурства в месеца. Това било доказано от представените от протоколи и графици по делото. В разпоредбата на чл. 142, ал. 2 от ЗМВР изрично било предвидено, че за служителите със статут по ал. 1, т. 1 на чл. 142 се прилагат ЗМВР и подзаконовите актове по неговото прилагане.