Решение № 1393 от 24.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1393 гр. Пловдив, 24.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анета Ал. Трайкова при участието на секретаря Невена Мл. Назарева като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело № 20255330114899 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба, с която са предявени субективно кумулативно съединени искове от П. А. Ч. срещу „КРЕДИСИМО“ ЕАД и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за потребителски кредит № **** г., сключен между ищеца и ответника „КРЕДИСИМО“ ЕАД е нищожен като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗП и ЗПК, и за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за предоставяне на поръчителство от ******г., обезпечаващ № *****г., договор за потребителски кредит № *******г., сключен между ищеца и ответника „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД е нищожен като лишен от правно основание, противоречащ на добрите нрави и обезпечаващ нищожна кредитна сделка.

Ищецът поддържа, че между него и „КРЕДИСИМО“ ЕАД е сключен договор за потребителски кредит № ****** г., по силата на който на ищеца е предоставен финансов ресурс в размер от 6000 лева. Посочва се, че не са спазени императивните изисквания на чл.

11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото реалният ГПР не съответства на посочения в договора.

Последното, според ответника, води до недействителност на сключения договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК. Несъответствието се дължало на обстоятелството, че в ГПР не е включено възнаграждението за фирмата – поръчител. Изложеното водело и до нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2, т. 1 ЗЗП. Досежно договора за предоставяне на поръчителство, сключен с втория ответник сочи, че същият е нищожен, доколкото обезпечава недействителен договор за заем. Поради изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се разноски.

1

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „КРЕДИСИМО“ ЕАД, с който се изразява становище за неоснователност на предявения иск, доколкото договорът за кредит не страда от описаните в исковата молба пороци. Излага, че в съответствие с нормата на чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК бил посочен и правилно размерът на ГПР и общата дължима сума към момента на сключване на договора, като заемодателят нямал задължение да променя определения ГПР при промяна на условията по договора. В същия не следвало да се включва възнаграждението по договора за поръчителство, доколкото същото не било условие за сключване на договора, респ. не било разход по кредита по смисъла на пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК. Изложеното водело до извод, че невключването на възнаграждението в ГПР не е заблуждаваща търговска практика.

Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена като в полза а ответника се присъдят разноски.

В указания срок е постъпил и отговор на искова молба от ответника „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, в който се излагат съображения за неоснователност на предявения иск, като се посочва, че сключеното между страните правоотношение е валидно. Договорът за предоставяне на гаранция не бил по съществото си акцесорен, доколкото представлявал договор за предоставяне на услуга. Същият не бил лишен от основание, доколкото бил сключен с цел обезпечаване на договора за потребителски кредит. Освен това договорът не противоречал на добрите нрави, доколкото съблюдавал принципа за добросъвестност, тъй като ищецът е имал възможност да не избира именно посочения начин за осигуряване на обезпечение.

Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена като в полза а ответника се присъдят разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

От представените по делото Договор за потр. кредит от *****г. и приложение № 1 към същия договор, сключен между ищеца и първи ответник, се установява, че ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 6000 лева, която последният следвало да върне на 24 месечни вноски, при договорен лихвен процент от 40,00 % и ГПР в размер на 48,21 %. В чл. 4, ал.1 от договора било уговорено, че ищецът следва да представи обезпечение по кредита, като на същия бил предоставен избор от две възможности: 1. предоставяне на банкова гаранция съгласно ОУ в срок до 10 дни от подаване на заявлението или 2. да сключи договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от Кредисимо юридическо лице в срок от 48 часа от подаване на заявлението.

С оглед възникване на посоченото задължение за ищеца, същият сключил Договор за предоставяне на поръчителство от 15.08.2024г. с втория ответник, по силата на който ответникът се задължил да сключи договор за поръчителство с Кредисимо, и да отговаря 2 солидарно с ищеца пред кредитора, за което ищецът следвало да заплати възнаграждение в размер на 6696,92 лева разсрочено.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между ищеца и ответника „КРЕДИСИМО“ ЕАД е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 6000 лева.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. При преценка съдържанието на договора за кредит, съдът намира за основателни съображенията на ищеца за недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК. В случая е налице правоотношение по договор за потребителски кредит, като длъжникът по правоотношението – настоящ ищец, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва със законоустановената потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В процесната хипотеза съдът намира, че ГПР по процесния договор за кредит и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като възнаграждението по договор за предоставяне на поръчителство неправилно не е взето предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. Възнаграждението на поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и общата дължима във връзка с кредита сума, както и включен в ГПР, доколкото сключения договор за предоставяне на гаранция и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

3

Предвид изложеното процесният договор за потребителски кредит противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и на основание чл. 22 ЗПК същият е недействителен.

С оглед посоченото и предявения иск срещу ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.

Нищожен е и договорът за предоставяне на поръчителство от ******г., тъй като същият се явява лишен от основание, предвид недействителността на договора за кредит, който той обезпечава и във връзка с който е възникнало правоотношението по поръчителството. Видно от съдържанието на договора, за поръчителя е уговорено възнаграждение срещу задължението да поеме наравно с длъжника задължението за плащане на сумите по кредита. В случая на тяхното заплащане от поръчителя обаче, за последния се поражда, съгласно договора, регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от поръчителя суми (арг. чл. 5, ал. 1 от договора за предоставяне на поръчителство). Следователно поръчителят получава едно възнаграждение, без реално да съществува същинско насрещно задължение за него, доколкото сумите, които е платил подлежат на възстановяване. За длъжника пък заплащането на възнаграждението се явява безпредметно, защото той всякога ще дължи сумите по кредита и няма да се освободи от задължението си при погасяването на кредита от поръчителя.

В този смисъл не само, че е налице нееквивалентност на престациите, но в случая и липсва престация от една от страните по договора – поръчителя, поради което и този договор се явява недействителен като лишен от основание. При настоящата хипотеза за преценка нищожността на договора за предоставяне на поръчителство съдът съобрази и задължителните указание в ТР № 1 от 27.04.2022 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и предвид това, че основанието за нищожност произтича и е видно от съдържанието на самата сделка.

С оглед всичко изложено, настоящият съдебен състав намира, че и предявеният иск срещу втория ответник се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК има ищецът.

Доказателства за извършени такива не са представени, доколкото ищецът е освободен от заплащане на такси и разноски в производство.

В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от ЕАД „******“, като съобразно Договор за правна защита и съдействие е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на ЕАД „Елена И.“, съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен ******************************************, установените размери на минималните 4 адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.