Решение № 613 от 29.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 613 гр. София, 29.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета А.

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета А. Въззивно гражданско дело №

20241100506917 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“АД срещу решение № 1919/03.02.2024г. постановено по гр.д. № 6917/2024г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 59 състав, с което са отхвърлени предявените осъдителни искове срещу Държавата, като правоприемник на имуществото на починалата Р.А.Б. за цена на потребена топлинна енергия в процесния топлоснабден имот, за цена на услуга дялово разпределение и лихва за забава върху главниците.

В жалбата се твърди, че е решението е постановено при допуснато от първоинстанционният съд съществено процесуално нарушение при изготвяне на доклад по делото, а именно – районният съд не е посочил релевантните за доказване факти, не е разпределил доказателствената тежест и не е предоставил възможност на страните да ангажират доказателства, поради което и не счита, че незаконосъобразно е приложил последиците от неизпълнение на задължението на страната да установи фактите, за които носи доказателствена тежест – приемане по опис на наследството на починалото физическо лице. Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което исковете се уважат изцяло.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Държавата, в който оспорва като неоснователни направените оплаквания във въззивната жалба, твърди обжалваното решение, че е правилно и законосъобразно и моли да бъде потвърдено. Потвърждава факта, че не е приела наследството на Р.А.Б..

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 и 235 ал. 2 ГПК , намира следното:

1

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

Не е спорно между страните, а и се установява от договор за покупко-продажба на недвижим имот № 1, том II, рег. №4220, дело №162/2003г..– л.45-46 от делото, че на 21.10.2003г.

Р.А.Б. и Е.А.Б. са придобили собствеността на магазин №4, находящ се в жилищна сграда в гр.

****. Доколкото изрично в нотариалния акт не е посочено друго и с оглед разпоредбата на чл.30 ал.3 от ЗС следва да се приеме, че всеки от двамата приобретатели е придобил по ½ идеална част от процесния имот.

Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона /чл.77 от ЗС/. Ищецът посредством цитирания нотариален акт установи придобиването на правото на собственост от ответниците, като загубването/разпореждането със същото следва да бъде доказано от страната, която го твърди с оглед разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК.

Разпореждането с правото на собственост е положителен факт и което юридическо действие е формално – нотариална форма, поради това при твърдение, че е извършено разпореждане с правото на собственост от някой от титулярите, то това следва да бъде установено с представяне на съответния документ в нотариална форма, като няма как по същия начин да бъде установен обратния факт- на неразпореждане с правото на собственост.

По делото липсват твърдения или ангажирани доказателства, че до датата на смъртта си – 11.03.2022г. Р.А.Б. се е разпоредила с притежаваното от нея право на собственост върху процесния магазин.

Следователно настоящият състав счита, че ищецът при условията на пълно и главно доказване е установил, че за процесния период Р.А.Б. се легитимира като носител на вещно право на собственост върху процесния имот, съставляващ абонатен № 170987.

Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бл.19/11.07.2016г. /без да е необходимо изрично 2 писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150 ал. 2 ЗЕ /чл.106а ал.2 от ЗЕЕЕ - отм/ т.е. договора за продажба се счита за сключен с конклудентни действия, като няма доказателства ответниците да са направили предложения за промени в общите условия /чл.150 ал.3 от ЗЕ/, поради което и същите ги обвързват. Това е изрично предвидено от закона изключение от общия режим за сключване на сделки при общи условия – /чл.16 от ЗЗД/. Правното действие на сключения договор за продажба попада под приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало между търговец е физическо лице и за тях следва да се прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318 ал. 2. Този договор не е търговска сделка, тъй като негов предмет представлява вещ за лично потребление (топлинна енергия – арг. чл. 110, ал. 2 ЗС) и купувачът е физическо лице./.

Разпоредбата на чл. 150 ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В случая ответникът не твърди, нито установява да е упражнил това право срещу Общите условия на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, поради което следва да се приеме, че ги е приел.

По изложените съображения за исковия период – 01.05.2019г. – 30.04.2021г. между ищеца от една страна и Р.А.Б. от друга е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот.

Към настоящият момент и преди датата на подаване на исковата молба – на 11.03.2022г, Р.Б. е починала, поради което и първоначално са конституирани нейните наследници, като всички наследници са направили отказ от наследството на Р.Б., поради което и на основание чл.11 от ЗН е конституирана Държавата.

Във връзка с възраженията за липса на процесуална легитимация на Държавата да отговаря по предявените искове:

Съгласно чл. 11 от Закона за наследството , когато няма лица, които да наследяват съгласно предходните разпоредби на ЗН, откажат се от наследство или изгубят правото да го приемат, наследството се получава от държавата, с изключение на движимите вещи, жилищата, ателиетата и гаражите, както и на парцелите и имотите, предназначени за жилищно строителство, които стават собственост на общината, на чиято територия се намират. В процесния случай е установено, че наследниците по закон на Р.А.Б. са се отказали от оставеното им от последния наследство, а и липсват данни за наличието на наследници по завещание, поради което наследник на този ответник се явява държавата. Следва да се посочи, че предвиденото в чл. 11 от ЗН изключение касае само описаните вещи и имоти, които стават собственост на общината.

Следователно, макар по делото да са налице данни процесното жилище /в случая ½ част от него, доколкото именно за съответната идеална част починалата Р.Б. се легитимира като собственик преди смъртта си/ да следва да премине в патримониума на общината, то предмет на настоящото дело не е правото на собственост върху имота, а задължение на починалата Родица Б., което е облигационно по своя характер. Касае се за имуществено задължение, което е лично и наследимо като част от имуществото на Р.А.Б., поради което въпреки изключението на чл. 11 от ЗН по отношение на правото на собственост върху жилищния имот, то цялото останало имущество, което като пасиви и активи включва другите права и задължения на починалия, е преминало върху Държавата. Това имущество включва процесното облигационно задължение, което не е вещно и не съставлява тежест, следваща имота. Предвид горното, именно Държавата е легитимирана да отговоря по предявените искове.

Настоящият въззивен състав счита, че единствения мотив, поради което първоинстанционният съд е отхвърлил исковете като неоснователни е липса на представени 3 доказателства за прието наследство по опис от страна на ответника Държавата, е неправилен, по следните съображения:

Следва да се има предвид , че държавата не е наследник на починалия, неоставил наследници, отказали се от наследството му или загубили правото да го придобият. Поради обстоятелството, че държавата не може да откаже да приеме едно незаето наследство / спрямо нея не важат и не се поставят ограниченията за срок - чл.51 от ЗН/, е предвидено, че тя приема само по опис– чл.61 ал.2 от ЗН, което е защитното действие за отговорността й - само и единствено до стойността на активите на наследството, винаги ограничено - чл. 60 ал. 2 ЗН . Както изрично е посочено т. 1 от ТР №1/23.01.2024 г. по т. д. № 1/2021 г. на ОСГК на ВКС “ з атова без значение е стойността на активите на наследството към момента на откриването му, към момента на приемането по опис или към момента на установяване на вземането в исков процес. Кредиторите ще могат да удовлетворят вземанията си според привилегиите, с които разполагат, до стойността на която може да се осребрят активите на наследството при изпълнение на задълженията. Съдът, в производството по установяване на вземането на кредитор на наследството, в решението си посочва единствено, че удовлетворяването на вземането (включително лихви и разноски) следва да се извърши от включените в наследството активи“

Настоящият състав напълно споделя становището обосновано в решение № 297/05.06.2025г. постановено по гр.д.4979/2023г. по описа на ВКС, IV г.о., според което „Преценката относно обема на отговорността на държавата, приела наследството по опис, не следва да бъде извършена в исковото производство по предявен против нея иск. В исковото производство при основателност на претенцията на ищеца държавата следва да бъде осъдена да плати наследственото задължение, вкл. лихвите и разноските, при условията на чл. 11 ЗН, като удовлетворяването на вземането следва да се извърши от включените в наследството активи при изпълнение на задълженията“. Следователно без значение е дали е проведена и приключила процедура по приемане на наследството на Р.Б. по опис, като при евентуално изпълнително производство за събиране на вземанията ограничената отговорност на ответника следва да бъде съобразена от съдебния изпълнител, респективно последният не би могъл да изпълни преди приемането на наследството по опис /в този смисъл Определение № 298/30.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 200/2009 г. IV г. о., ГК, ВКС/.