Решение № 399 от 27.03.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 399 гр. Пловдив, 27.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Екатерина Вл. Мандалиева

Членове:

Недялка Д. Свиркова Петкова

Величка З. Запрянова при участието на секретаря Елена П. Димова като разгледа докладваното от Екатерина Вл. Мандалиева Въззивно гражданско дело № 20225300503202 по описа за 2022 година Производството е по чл.258 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с въззивна жалба с вх.№33110/13.12.2022г депозирана от Община П. ЕИК 115246756 против Решение №260394/05.07.2022г. постановено по гр.д.№13511/2020г. по описа на ПРС, втори гр.с . , с което се признава за установено в отношенията между страните, че Община П., ЕИК 115246756, представлявана от кмета М. А. В.-В. дължи на „АСС-СИНКО“ ЕООД, ЕИК 203161719, представлявано от управителя А. А. С., сумата от 14 500 лева, представляваща неизплатена сума по фактура № 488/20.02.2017 г., сумата от 4 950,14 лева – обезщетение за забава за периода от 26.02.2017 г. до 08.07.2020 г, ведно със законната лихва върху главницата, считано от постъпване на заявлението в съда – 22.07.2020 г. до окончателното погасяване, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 4352 от 06.08.2020 г. по ч.гр.д. № 8904/2020 г. по описа на Районен съд гр. Пловдив, ІІІ брачен състав.

С постановеният съдебен акт в полза на „АСС-СИНКО“ ЕООД, ЕИК 203161719, е присъдена сумата от общо 839,10 лв– разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 8904/2020 1 г. по описа на Районен съд гр. Пловдив, ІІІ брачен състав, както и сумата от общо 1 642,60 лв – разноски за производството по гр. д. № 13511/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ІІ гр. с. Решението на първата инстанция, се обжалва като незаконосъобразно, необосновано и неправилно, по съображения подробно изложени в жалбата. Моли се, въззивният съд да отмени първоинстанционния акт, като вместо това отхвърли претенциите като неоснователни. Претендират се разноски съгласно представения списък с направени такива. Не се релевира възражение за прекомерност на разноските на другата страна.

Въззиваемият АСС-СИНКО“ ЕООД, ЕИК 203161719 оспорва жалбата като неоснователна, моли да се потвърди първоинстанционния акт като правилен и законосъобразен. Претендира адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Не възразява относно размера на претендираните от жалбоподателя разноски.

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД след преценка на събраните по делото доказателства, допустимостта и основателността на жалбата, намира за установено следното:

Жалбата са подадена в законния срок, от страна имаща правен интерес да обжалва, срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което се явява процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Първоинстанционният съд е сезиран искове с правно основание чл.

422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 ЗЗД предявени от „АСС-СИНКО“ ЕООД, ЕИК 203161719, против Община П., ЕИК 115246756. Ищецът твърди, че Община П. му е възложила да възстанови нарушен динамичен габарит на път след образуване на ново свлачище, проявено на Общински път *** от км. *** – П.. За извършените СМР, ответникът подписал образец акт 19, по силата на който последният приема свършената работа без забележки и издава фактура № 488/20.02.2017 г. за сумата в размер на 30 171,10 лева. Във връзка с извършените СМР, страните подписали договор за услуга № 125/10.06.2015 г., в който бил определен начина и срока на плащане на дължимата сума. През 2019 г. ответникът с изрично писмо признал задължения си към ищеца, общо възлизащи на сумата от 92370,28 лева, включващи и процесната фактура.

2

Поради неплащане от страна на длъжника, ищецът е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК пред Районен съд гр.

Пловдив. Доколкото срещу издадената заповед е постъпило възражение от длъжника, ищецът обосновава правния си интерес от предявените искове за признаване за установено, че ответникът му дължи сумата от 14 500 лева, представляваща неизплатена сума по фактура № 488/20.02.2017 г., сумата от 4 950,14 лева – обезщетение за забава за периода от 26.02.2017 г. до 08.07.2020 г, ведно със законната лихва върху главницата, считано от постъпване на заявлението в съда – 22.07.2020 г. до окончателното погасяване, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 4352 от 06.08.2020 г. по ч.гр.д. № 8904/2020 г. по описа на Районен съд гр. Пловдив, ІІІ брачен състав.

Ответникът оспорва исковете.

Първоинстанционният съд е уважил предявените искове, като е приел, че между страните са възникнали облигационни правоотношения, по силата на които ищецът е изпълнил договорените СМР, ответникът е приел работата, при което за последния е възникнало задължението за плащане на договореното възнаграждение. Вземането е изискуемо и дължимо, настъпил е падежът за плащане – както е уговорен в Договор за услуга № *** г., при постъпване на парични средства в ответната Община от Междуведомствената комисия за бедствия и аварии – в срок до 40 дни от получаването й или ако посочената Комисия не отпусне на възложителя финансови средства, то същите следва да бъдат заплатени на изпълнителя в срок до 31.03.2016г. от средства на Общината.

Недоволен от постановеният съдебен акт е останал жалбоподателят, който релевира доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Пред въззивната инстанция поддържа следните оплакванията: не е ясно каква е квалификацията на исковата претенция; сключения договор за строителство, включително за СМР-та и възстановителни работи винаги е писмен, а в конкретния случай липсва такъв; представения по делото Договор за услуга № *** няма за предмет конкретни дейности, а е подписан единствено да признае едно вземане; касае се за разходване на публични финансови средства, поради което следва да бъде сключен писмен договор по 3

ЗОП.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

След като са изчерпани контролните функции на въззивният съд, той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема предвид установените във въззивното производство новооткрити и новонастъпили факти./ В този смисъл е Решение №200 от 23.06.2015г. на ВКС по гр.д.№6459/2014г., четвърто г.о. ГК/

В конкретният случай обжалваният акт е валиден и допустим. Пред настоящата инстанция не са събрани нови доказателства, поради което съдът постановява акта си на база събраните такива пред първата инстанция.

По наведените от жалбоподателя оплаквания:

Първоинстанционният съд е квалифицирал предявения иск по чл.266 ал.1 ЗЗД, като е приел, че ищецът основава претенцията си на договор за изработка. Жалбоподателят навежда оплаквания, от една страна, че не е ясна правната квалификация на исковата претенция, а от друга - че сключения договор за строителство, включително за СМР-та и възстановителни работи винаги е писмен, какъвто в конкретния случай липсва, имайки предвид, че представения по делото Договор за услуга № *** няма за предмет конкретни дейности, а е подписан единствено да признае едно вземане.

Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд се е произнесъл по очертаното с исковата молба спорно право. Характерът на възникналите между страните облигационни отношения следва да се преценява с оглед на обстоятелството, че договарящите притежават качествата на възложител и изпълнител, а целта им е осъществяване на дейност на конкретен обект - възстановяване на нарушен динамичен габарит на път след образуване на ново свлачище, проявено на Общински път *** от км. *** – П.. Отчитането на работата с приемо – предавателен протокол, уговаряне на възнаграждение според обема на извършената работа/ Акт обр.19/ за извършени СМР и издаване на фактура в тази връзка, сочат недвусмислено, че между страните е създадено правоотношение по 4 договор за извършване на СМР, който договор е разновидност на договора за изработка.

В правната доктрина и съдебната практика няма спор, че договорът за изработка е неформален и консенсуален, и се счита за сключен в момента на постигане на съгласие относно присъщите на съдържанието му елементи – работа, която възложителят възлага, а изпълнителят приема да изпълни и възнаграждение, което възложителят ще заплати на изпълнителят за извършена и приета работа. Писмената форма не е условие за действителност, като съществуването на договор, при отсъствие на изготвена писмена форма, подлежи на доказване с всички допустими от ГПК доказателствени средства. Ето защо и предвид на обстоятелството, че формата не е елемент от фактическия състав на договора за изработка, дори са се приеме, че сключения в писмена форма Договор за услуга № ***г. за извършени СМР, /сключен между страните след подписване на Акт обр.19 /, няма за предмет конкретни дейности, в каквато насока е оплакването на жалбоподателя, с оглед постигнатото между страните съгласие по основните елементи на договора, съдът приема, че е доказана наличието на валидно съществуваща между страните облигационно връзка, породена от устно сключен помежду им договор за изработка с предмет възстановяване на нарушен динамичен габарит на път след образуване на ново свлачище, проявено на Общински път *** от км. *** – П.. Предвид така изложеното, наведените в тази насока оплаквания на жалбоподателя, се явява неоснователни.

По същество спорът се свежда до това - дължи ли възложителя на изпълнителя възнаграждение по сключения договор за изработка.

Едно от основните задължения на възложителя е да приеме извършената съгласно договора работа, като при приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по-късно. При прегледа и приемането на работата съконтрахентите могат да подпишат протокол, в който да удостоверят количеството на извършената работа и да определят дължимото възнаграждение съобразно изпълнението в количествено отношение. В конкретният случай е налице двустранно 5 подписан между страните протокол за изпълнени видове СМР – АКТ образец №19, в който са посочени количество, единична цена и обща стойност на отделните видове СМР, който протокол по своята същност представлява приемо-предавателен протокол за конкретно извършените видове работи.

Действително, по правната си характеристика този протокол представлява частен свидетелстващ документ, който не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в него факти и може да бъде оспорен с всички доказателствени средства по ГПК. В тази връзка от събраните по делото гласни доказателства на свидетеля Р. Б. М., чийто показания съдът кредитира като обективни, незаинтересовани и основани на непосредствени възприятия, се установява, че през процесния период 20152017г., свидетелят е изпълнявал длъжността кмет на Община П. и в качеството си на такъв е сключил договор за изработка с ответника.

Причината за сключване на този договор била екстрена – паднало голямо количество сняг и появата на свлачища по общински път П. – С. - В., което предизвикало затруднение в движението. Свидетелят М. сочи, че в качеството си на кмет на Община П., е приел извършената от ответното дружество работа, без да има забележки. Работата била извършена качествено и съгласно договореното, доказателство за което е и че към настоящия момент тази отсечка от пътя функционира - извършва се дърводобив и в този участък от пътя се движат камиони до 24 тона. За извършената работа, М. посочва, че е издадена фактура, но поради ограничения бюджет на Общината, по фактурата не е извършено плащане.

Събраните доказателства обосновават извода, че протоколът за извършените СМР е подписан от възложителя, предвид на което тежестта на доказване, че удостоверените работи не са изпълнени, лежи е върху възложителя. Ответникът нито е направил възражения в тази насока, нито е събрал доказателства, с които да обори отразените в Акт обр.19 факти.