Решение № 235 от 18.03.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 235 гр. С. З., 18.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Илкова при участието на секретаря А. П. Балабанова като разгледа докладваното от Таня Илкова Гражданско дело № 20255530101643 по описа за 2025 година

Предявени са установителни искове за прогласяване недействителност на договор за паричен заем, договор за гаранция към него, и иск с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД .

Ищецът Ц. Й. Ц., чрез пълномощника си адв. М., твърди в исковата си молба, че между него, в качеството му на кредитополучател, и ответника „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, в качеството на кредитодател, бил сключен договор за паричен заем ************* година. По силата на този договор, последният предоставил в заем на ищеца сумата от 1000 лева, която сума последният следвало да възстанови, ведно с възнаградителна лихва.

Съгласно чл. 2, т. 6 от договора, годишен лихвен процент по заема бил 35 %, а годишният процент на разходите бил 40.73 %. Уговореният срок на договора бил 26 седмици.

Между същите страни и в същите им качества, бил сключен и договор за паричен заем № ************* година, по силата на който ответникът предоставил в заем на ищеца сумата от 1250 лева, която сума последният следвало да възстанови, ведно с възнаградителна лихва. Съгласно чл. 2, т. 5 от договора, годишен лихвен процент по заема бил 45 %, а годишният процент на разходите бил 56.42 %.

Във връзка с Договор за паричен заем ************* година и 1

Договор за паричен заем № ************* година били сключени и договори за предоставяне на гаранция. И двата акцесорни договора били сключени на основание чл. 4 от всеки от договорите за заем, като и по двата договора, гарант бил ответникът „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Договорите за гаранция били сключени с цел обезпечение на вече подписаните договори за потребителски кредит. По всеки от двата договора за гаранция се уговаряло, че ищецът дължал възнаграждение на ответника „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, за това, че ставал гарант по кредитните правоотношения.

Същото възнаграждение се заплащало от ищеца директно по сметките на „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ежемесечно, заедно с първоначално уговорената погасителната вноска по всеки от кредитите. Въпреки тези факти, касаещи договорите за гаранция, ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД не отразил това обстоятелство в годишния процент на разходите и не включил този разход в годишния процент на разходите, въпреки че е трябвало.

Ежемесечно и кумулативно с месечните си вноски, ищецът плащал и такси „гарант“, въпреки че такива не били предвидени в основаните договори.

Процесните договори за кредит били недействителни на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като Заемодателят изискал и събрал от ищеца лихви, такси и комисионни, свързани с договорите за кредит, които не били предвидени в сключените договори за потребителски кредит. Също така и въпреки, че в договорите бил посочен лихвен процент и годишен процент на разходите, ответникът не пояснил по ясен и разбираем начин какви били компонентите на ГПР, което било в противоречие с чл. 19 от ЗПК.

В договорите не били включени такси, комисионни и други видове плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, нямал право да формира ГПР в размер на 40.73 % по Договор за паричен заем ************* година и в размер на 56.42 % по Договор за паричен заем № ************* година. Това било така, защото освен възнаградителната лихва, следвало като разход по заемите, да се включи и възнаграждението за гаранта. Поради некоректно посочения размер на годишния процент на разходите била нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и съответно клаузата от всеки от договорите, касаеща годишния процент на разходите, следвало да бъде обявена за нищожна на основание алинея 5 от същия член. Това нарушение имало за правна последица недействителност на 2 двата договора за заем и дължимост единствено на чистата стойност по всеки от кредитите, в съответствие на разпоредбата на чл. 22 ЗПК.

Ако сумата за възнаграждение на гаранта по договорите за кредит била включена в годишния процент на разходите по правоотношенията, то същия щял да бъде многократно над допустимия максимум по закон.

Невключването на възнаграждението на гаранта в разходите по заемите целяло единствено въвеждане в заблуждение на ищеца относно стойността на разходите, които трябвало да направи по обслужването на кредита.

Предвидената сума във всеки от договорите за гаранция била скрит разход по заема и като такъв следвало да бъде включен в годишния процент на разходите, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Това било така, защото годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Това се подкрепяло и от факта, че съгласно чл. 4 от всеки от процесните договори за паричен заем, ищецът следвало да предостави в срок до 3 дни, считано от датата на сключване на съответния договор, обезпечение, което да било - две физически лица-поръчители, банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита или одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки, като въпросният гарант по всички договори винаги било „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, като същевременно договорът за гаранция, се сключвал непосредствено след подписване на основаните договори. Същевременно в договорите за гаранция се предвиждало възнаграждение за „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, като това възнаграждение се дължало пропорционално на възнаградителната лихва и погасителните вноски по основаните договори.

Поставените от ответника в чл. 4 от всеки от процесните договори условия, практически били невъзможни за изпълнение, освен последното, посочено в т. 3 от цитирания член от договорите за заем, а именно предоставяне на гаранция от одобрено от ответника дружество - гарант. Това било така, защото съгласно клаузатаа на чл. 4, ищецът трябвало да обезпечи заема с: 1/ Две физически лица - Поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за 3 размер на трудово възнаграждение; нетния размер на трудовото му възнаграждение да е в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус “период на просрочие от 0 до 30 дни“, алтернативно 2/ да предостави банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7 от договора, а именно обща сума, дължима от заемателя, със срок на валидност - 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора. Тъй като е невъзможно да се изпълнят първите две опции, като единствен вариант за доверителя ми остава само сключване на договор с дружество - гарант, което е предварително одобрено от ответника в настоящото производство.

Това било опит за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща гаранцията се нарушавало изискването ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. По този начин, чрез нарушаване на добрите нрави и заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Този факт се потвърждавал и от приложената справка от Търговския регистър, видно от която едноличен собственик на капитала на - „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, било „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, като печалбата на първото дружество за извършваната от него търговска дейност като гарант, се разпределяла в полза на едноличния собственик на капитала „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД.

С цел заблуда на потребителя никъде в основаните договори за заем не се посочвало, че исканата гаранция се предоставяла от свързано лице на „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, и че тази гаранция щяла да бъде възмездна. Основната причина за сключването на акцесорния договор била, чрез нелоялна търговска практика, да се направи опит за заобикаляне ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и да се постигне свръхпечалба за ответника, което от своя страна водело и до недействителност на двата договора за кредит. Завишаването на разходите по заемите без да било изрично посочено такова, представлявало и нелоялна търговска практика.

4

Разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП давала легалната дефиницията на нелоялната търговска практика, която се използвала в настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора. Такава практика от страна на търговец към потребител се извършвала ако противоречала на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и било възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Член 68д от същия закон гласял, че заблуждаваща била такава търговска практика, при която се съдържала невярна информация и следователно била подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждавала или била в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация била фактически точна и имала за резултат или било възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което той не би взел без използването на търговската практика. Така в процесните договори за потребителски кредит, било уговорено размерът на оскъпяването по кредита да бъде в един размер, а в действителност бил друг, като по този начин се целяло неоснователно обогатяване.

Съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48, преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедирали по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състояла, както ставало ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приемала като необходима, за да се осигурило на всички потребители в Съюза 5 високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улеснило изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити.

Клауза, която предвиждала, че следвало да се предостави поръчител след подписване на основания договор била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията, в случай че било уговорено възмездно поръчителство. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредита бил отпуснат, като обезпечението вместо да облекчи условията по договора и да спомогне редовното обслужване на заема, водело до нарастване на дълга и вероятността от просрочие по последния. Тоест с такива нелоялни търговски практики се създавала предпоставка за свърхзадлъжнялост на длъжника. Целта била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поискало обезпечение и след предоставянето му да се да отпуснел кредитът, която практика съответствала на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. Всичко изложено обосновавало факта, че поръчителството било предварително предвиден разход по заема и следва да бъде калкулирано в годишния процент на разходите по заемите.