Решение № 1187 от 28.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1187 гр. София, 28.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА Въззивно гражданско дело № 20231100507644 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение №3003/27.02.2023 г., постановено по гр.д. № 65040/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 29 състав по предявения от Т. О. С., ЕГН: ********** срещу „УниКредит Булбанк“ ЕАД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД съдът е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 10000 лева, представляваща недължимо платени от ищеца при начална липса на основание суми по анюитетни вноски за периода 15.11.2016 г. до 15.11.2021 г. по договор за ипотечен кредит №41/25.08.2006 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозирането на исковата молба в съда /15.11.2022 г./ до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 100 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 09.09.2021 г. до 15.11.2021 г.

Срещу така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззвина жалба от ответника, в която се излагат съображения за недопустимост и неправилност на атакуваното решение. Въззивникът сочи, че решението е недопустимо, тъй като било постановено по непредявен иск. От обстоятелствената част на исковата молба било ясно, че сумата в размер на 10000 лева се претендира като платена без основание сума в резултат на прилагания курс на превалутиране (курсовата разлика) на вноските по кредита, като вместо това СРС уважил непредявен иск за получена от банката сума без основание, представляваща разликата между 1 левовата равностойност на дължимата за процесния период сума от 15412,03 швейцарски франка по фиксинга на БНБ, изчислен към датата на сключване на договора – 25.08.2006 г. (19727,40 лева) и левовата равностойност на платената от ищеца сума за процесния период от 16471,49 швейцарски франка (30472,27 лева), изчислена отново по фиксинга на БНБ, но към 15.11.2021 г. В подкрепа на това, сочи, че нито един от зададените от ищеца въпроси към изслушаната по делото съдебносчетоводна експертиза не бил насочен към установяване на разликата между левовата равностойност на дължимата за процесния период сума на 15412,03 швейцарски франка към датата на сключване на договора и към 15.11.2021 г. Въззивникът-ответник твърди също, че решението е неправилно, тъй като по делото било установено, че процесният кредит е отпуснат в швейцарски франкове, усвоен е в швейцарски франкове и е погасяван в швейцарски франкове, което се потвърждавало и от разясненията, дадени от вещото лице при изслушване на експертизата в открито съдебно заседание. След като нямало превалутиране на кредита, твърдението за надплатени суми в резултат на прилагания курс на превалутиране, било абсурдно.

Вещото лице изрично било посочило, че надплатената сума в размер на 1059,46 швейцарски франка не се дължи на курсова разлика или превалутиране, а на повишаване на лихвите по кредита, което правело иска неоснователен. Сочената от ищеца практика на ВКС била неотносима към случая, доколкото касаела кредити, отпуснати от друга банка, при различни условия. Твърди, че кредитът предлагал благоприятни за потребителя условия, като се позовава на чл. 10, ал. 4 от договора за кредит. Излага аргументи в подкрепа на клаузите на чл. 10, ал. 8 и ал. 9 от договора за кредит, като твърди, че същите не са неравноправни. Сочи, че валутен риск може да бъде понесен и от банката при обезценяване на швейцарския франк спрямо лева.

Банката била провела разяснения и предоставила на ищеца цялата нужна информация, с която е разполагала, относно възможните валутни рискове, като с чл. 10, ал. 10 от договора ищецът бил декларирал, че е запознат с тях. Ако въпреки всичко съдът приеме, че посочените клаузи от договора са неравноправни, въззивникът-ответник сочи, че същите не са нищожни, тъй като са били предмет на индивидуално договаряне между страните. Обявяването на част клаузите от договора за нищожни не засягало по никакъв начин действието на договора, тъй като се установявало, че по процесния договор за кредит няма превалутиране. С оглед на изложеното, ответникът моли съда да отмени атакуваното решение и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца, в която се излагат съображения за неоснователност на жалбата. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че клаузите на чл. 10, ал. 8, ал. 9 и ал. 10 от договора не били индивидуално уговорени, поради което били неравноправни на основание чл. 143, ал. 1, т. 10, т. 11, т. 12 и т. 20 ЗЗП. Въпреки декларацията по чл. 10, 2 ал. 9 от договора, кредитополучателят останал неинформиран за начина, по който промяна на валутния курс е възможно да влияе върху конкретните му задължения за погасяване на кредита. Не било основателно да се очаква, че ищецът би изтеглил кредит за извършване на подобрения в недвижим имот, ако е бил запознат с възможността от устойчиво нарастване на задължението му като длъжник. От свиетелските показания на св. Д. С.а се установявало, че при подписване на договора никой от служителите на банката не им разяснил, че имат възможност да влияят върху съдържанието на договора. Напротив, било им обяснено, че това е стандартен договор, който се подписвал от всички кредитополучатели. Ищецът заплащал редовно вноските по кредита, като неколкократно вноската била увеличавана от банката, без ищецът да бъде информиран за това какво налага такова увеличение. На ищеца не било разяснено какво означава валутен риск и лихвен риск, както и какви биха могли да бъдат последиците от настъпването на такива рискове. Било налице значително неравновесие между банката и потребителя, тъй като банката недобросъвестно възложила редица задължения в тежест на потребителя, като потребителят напълно приел да носи за своя сметка риска от подобни промени и повишаване. Освен това, във всички случаи, в които извършвала превалутиране банката прилагал собствените си валутни курсове, т.е. тези определени едностранно от нея, и така създавала още една предпоставка за непредвидимост по отношение на това какво дължи кредитополучателят. Клаузите на договор, който задължавал потребителя да понесе всички вреди от настъпването на финансовите рискове, били грубо нарушение на изискването за добросъвестност.

Свидетелят посочил, че кредитът бил предоставен в швейцарски франкове, но ищецът внасял месечната си вноска в левове, тъй като получавал възнаграждението си в тази валута, а банката служебно изкупуване на дължимите швейцарски франкове по курс „продава“ на банката. Разликата в курса на швейцарския франк към лева към момента на отпускане на кредита и към момента на погасяване на вноските по него, представлявала положителна величина, формирана след служебно превалутиране от банката, по нейн търговски курс към всеки от двата момента, което се явявало печалба за банката, получавана от банката заедно с възнаградителната лихва по кредита.

Въззиваемата страна сочи, че за потребителя не бил предвиден механизъм за противодействие срещу постоянното повишаване на валутния курс, което водело до непрекъснато нарастване на размера на анюитетните вноски. За банката обаче бил предвиден подобен механизъм, а именно – чрез увеличаване на лихвения процент при настъпило изменение в пазарните условия, вкючително и при финансови рискове.

Правилно съдът бил приел, че последиците от разпоредбата на чл. 10, ал. 9 от договора за кредит водели до цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя. Излага съображения относно изискванията на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. за информиране на потребителя, че със сключване на договора за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск. Съгласно 3

ЗЗП тежестта на доказване, че клаузите на договора са индивидуално уговорени падал върху банката, която в случая не била провела доказване на посоченото обстоятелство.

Не било доказано на потребителя да е била предоставена достатъчно информация, която да позволи на ищеца да вземе решение, обосновано на добра информираност и благоразумие. Излага аргументи относно допустимостта на атакуваното решение. По изложените съображения моли съда да потвърди първоинстанционното решение.

Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата освен когато следи за приложението на императивни материалноправни норми.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Неоснователно е възражението на въззивника-ответник за недопустимост на постановеното решение поради произнасяне на съда по непредявен иск.

В обстоятелствената част на исковата молба, с която се предявява иск за връщане на полученото без основание ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание. Изявлението, че даденото е без основание може да бъде както твърдение на отрицателен факт, така и правен довод. То е твърдение на отрицателен факт, когато ищецът посочва, че даденото от него няма връзка с никакви факти от обективната действителност. Когато ответникът по иска възрази, че съществува основание да получи даденото и посочи какво е то, ищецът може да репликира, че претендираното основание е нищожно, като посочи фактите, които го опорочават. В този случай изявлението, че даденото е без основание е правен довод. Няма пречка ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на някое правно основание да признае в исковата молба фактите, обосноваващи такава претенция още преди тя да е заявена с отговора на исковата молба и да направи репликата си, че такова основание е нищожно и посочи още в исковата молба фактите, които го опорочават или изложи правните си доводи, защо фактите на които се позовава ответникът не пораждат претендираното основание. В исковата молба обаче ищецът не е длъжен да прави реплики на още непредявени възражения от ответника /в този смисъл Решение № 29 от 28.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1144/2010 г., IV г. о., ГК/.

В контекста на изложеното, по така предявения иск достатъчно е ищецът да твърди, че е заплатил на ответника сума, за която липсва основание за получаването й 4 от страна на ответника. В случая, в исковата си молба ищецът твърди, че е платил на ответната банка 10000 лева в повече от дължимото по процесния договор за ипотечен кредит №41/25.08.2006 г. В такъв случай, в тежест на ответника е да посочи и докаже основание за задържане на получената от ищеца сума. Като е приел за доказано, че ищецът е заплатил с 10000 лева повече от дължимата сума по договора за кредит за процесния период и е осъдил ответника да върне тази сума, съдът се е произнесъл по предявения от ищеца иск, като е осъдил ответника да плати на ищеца претендираната сума в размер на 10000 лева.

Относно правилността на атакуваното решение, въззивният съд намира следното:

Между страните не се спори и от представените по делото доказателства се установява, че по силата на договор за ипотечен кредит №41/25.08.2006 г., сключен с „Ейч Ви Би Биохим”АД, чийто правоприемник е ответникът, на ищеца Т. О. С., в качеството му на кредитополучател, и Д. Н. С.а /солидарен длъжник/, е бил предоставен кредит в размер на 35000 швейцарски франка за финансиране на подобрения по недвижим имот и лични нужди. В договора е уговорено, че кредитът се погасява на 240 равни месечни вноски, включващи главница плюс лихва, дължими на пето календарно число от всеки месец от срока на действие на договора, като първата вноска е дължима на 05.09.2006 г., а последната – на 05.08.2026 г. Уговорен е размерът на лихвата и размерът на наказателната лихва при просрочие. По делото са представени Общи бизнес условия на „Ейч Ви Би Биохим”АД, както и копие от кредитното досие на ищеца.