Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 40 от 21.02.2018, Апелативен съд - Варна

Съд
Апелативен съд - Варна
Дело
Въззивно търговско дело 520/2017
Вид
Решение № 40
Подписан
21.02.2018
В сила
05.04.2019
Състав
АНЕТА НИКОЛОВА БРАТАНОВА, ВАНУХИ БЕДРОС АРАКЕЛЯН, МАГДАЛЕНА КРЪСТЕВА НЕДЕВА

Цитирани разпоредби

Р

Е Ш Е Н И Е

№ 40 гр.Варна, 21.02..2018г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН

СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II състав, в открито съдебно заседание на 24.01.2018 год. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА БРАТАНОВА

МАГДАЛЕНА НЕДЕВА при секретаря Д.Чипева, като разгледа докладваното от съдия А. БРАТАНОВА в. т. дело № 520/2017 г. по описа на Апелативен съд - Варна, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е с правно основание чл. 258 и следв ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от В.М., представляван от адв.Бр.Б. против решение № 103/06.06.2017 год., постановено по т.д.№ 283/2016 год. по описа на ДОС, с което е ОТХВЪРЛЕН иска на страната против „ДЕКА“ ЕООД – гр.Добрич за заплащане на сумата от 27 200 лева, съставляващи неизплатени възнаграждения на управителя за месеците юли и август 2015 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяването на исковата молба и ведно с обезщетение за забавено плащане на главницата в размер от 1972, 16 лева за периода от настъпване изискуемостта на главните задължения до подаване на исковата молба.

Основателността на предявената въззивна жалба се оспорва в писмен отговор на насрещната страна – „ДЕКА“ ЕООД.

Въззивната жалбе е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Същата отговаря на останалите изисквания на чл. 260 и чл. 261 от ГПК. Въззивната жалба е надлежно администрирана.

Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

I.По предявения главен иск с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. чл. 286 ЗЗД:

Предявеният главен иск е основан на твърдения, че ищецът има качеството на управител в дружеството „Дека“ ЕООД с депозирана на 27.07.2015 год. оставка. Оставката е приета от едноличния собственик, а решението е вписано в ТР на 27.08.2015 год. Поддържа се, че по взаимно съгласие между страните, ищецът е продължил да изпълнява функциите на управител до 01.10.2015 год.

Претендира се дължимо възнаграждение за м.07 и м.08.2015 год. в размер на общо 27 200 лева, т.е. по 13 600 лева месечно.

При първоинстанционното разглеждане на спора страните не са оспорили приложимостта на българското национално законодателство към възникналото правоотношение. Приложимият материален закон не е обект на спор и във въззивното производство.

Правоотношението, което се създава между управителя и управляваното от него ООД/ ЕООД, възниква от избора на управителя; това правоотношение не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право /Решение № 306 от 25.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1387/2011 г., IV г. о., ГК/. Самостоятелен източник на регулация на правоотношението е и сключения мениджърски договор по чл. 141, ал.7 ТЗ, но само доколкото същият не противоречи на императивни законови норми.

С измененията на ТЗ – ДВ бр.

58/2003 год. беше въведено правото на дружеството да оттегли овластяването на управителя по всяко време, вкл. да заличи името му от търговския регистър. Реципрочно, в полза на управителя беше гарантирано правото да прекрати едностранно правоотношението с писмено уведомление и да поиска заличаването си в ТР, в случай, че дружеството не заяви за вписване освобождаването му в 1-месечен срок /чл. 141, ал.5 ТЗ/. Въведените промени са съответни на правата, които законът предоставя на страните по договор за поръчка. Довереникът и доверителят имат право да прекратят договорното правоотношение с едностранно оттегляне или едностранен отказ – чл. 287 ЗЗД. Сочените законодателни разрешения имат императивен характер /Решение № 147 от 11.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 46/2012 г., II т. о., ТК; Решение № 247 от 11.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 46/2012 г., II т. о., ТК/. Същите дерогират по право всякакви уговорки между страните в противен смисъл.

Правният ефект на едностранния отказ от управителното мандатно правоотношение обаче е опосреден от допълнителни юридически факти, които законодателят е предвидил в защита и в интерес на дружеството – доверител. Депозирането на писмено уведомление поражда за дружеството –адресат задължение да организира свикването на ОС за освобождаването на управителя и назначаване на нов. Дружеството е задължено още да заяви за вписване настъпилата промяна в органното представителство в 1-месечен срок. При бездействие, управителят е легитимиран сам да заяви заличаването си в ТР, от който момент настъпва и прекратяването на управителните му функции. /така „Коментар на промените в ТЗ“, Изд. „Труд и право“, стр. 56/.

В случай, че в 1-месечния срок по чл. 141, ал.5 ТЗ дружеството е организирало провеждането на събрание, приело е подадената оставка и е избрало нов управител, управителното правоотношение следва да се счита прекратено от датата на акта на върховния колективен орган. По арг. от чл. 141, ал.6 ТЗ вр. чл. 140, ал.4 ТЗ същият поражда незабавно действие във вътрешните правоотношения. Вписването на настъпилите промени е само последица от прекратеното мандатно правоотношение и има значение по отношение на третите лица. Незабавното действие на решението за освобождаване на управителя се потвърждава и от разпоредбата на чл. 15, ал.6 ЗТРРЮЛНЦ – новоизбраният управител е легитимиран да заяви настъпилите промени в органното представителство на дружеството.

Не се спори между страните, че ищецът – В.М. е депозирал пред ответното дружество писмена оставка. Документът е представен по делото като писмено волеизявление на италиански език с дата 27.07.2015 год., съдържащо изричното отбелязване, че оставката е с незабавно действие, но управителят остава на разположение за „всички изпълнения, необходими за предаване на длъжността“ /така л.19, гр.д.№ 1079/2016 год. на ДРС/. Ответникът е представил оставката на ищеца като волеизявление с дата 26.07.2015 год.

/л.114 от първоинстанционното дело/. И двете волеизявления не са оспорени от страните. Следователно, правно значение на писмено уведомление до дружеството по смисъла на чл. 141, ал.5 ТЗ има първото известие с дата 26.07.2015 год. Последващата оставка е със съдържание, идентично с вече отправеното уведомление.

Представено е решение от 27.07.2015 год. от проведено ОС на акционерите в Луед холдинг /едноличен собственик на капитала на „Дека“ ЕООД/, с което оставката на В.М. е приета, вкл. е назначен нов управител – М.К. В случаите, когато ООД функционира в еднолична форма, въпросите от компетентността на ОС се решават от едноличния собственик – чл.

147, ал.2 ТЗ. Ако последният е ЮЛ, правата се упражняват от лицето, което има право да го представлява по закон или от изрично упълномощено лице – чл. 65, ал.3 ТЗ. При условие, че сам изпълнителният директор на «Луед Холдинг» има правата по чл.

65, ал.3 ТЗ вр. чл. 137, ал.1, т.5 ТЗ, няма правна пречка за тяхното упражняване и от върховния колективен орган на едноличния собственик - АД. Компетентността на ОС има всеобхватен характер, поради което няма забрана същото да приеме решения от принципната компетентност на изпълнителния директор.

Промените са заявени за вписване в ТР на 21.08.2015 год., респ. са вписани от длъжностното лице по регистрация на 27.08.2015 год.

При съвкупната преценка на направените правни и фактически изводи, съдът приема за установено, че управителното правоотношение с ищеца е прекратено на 27.07.2015 год. /датата на прието решение от едноличния собственик на капитала за приемане на оставката/. При първоинстанционното разглеждане на спора ищецът не е оспорил датата на представения частен диспозитивен документ. Депозираната искова молба обективира знанието на страната за приетия акт като твърденията на ищеца са, че оставката е приета от ОС, но по взаимно съгласие е продължил работа до 01.10.2015 год. Твърдяното взаимно съгласие не е установено по делото.

При това положение, ищецът е активно материалноправно легитимиран да претендира възнаграждение по управителното правоотношение до 27.07.2015 год. Възмездяването за положения труд след посочената дата може да се претендира, но единствено на извъндоговорно основание.

Ответникът не е оспорил принципната дължимост на възнаграждение до 27.07.2015 год. Фактическото изпълнение на управителните функции в сочения период се потвърждава и от показанията на св. И.Г, кредитирани от съда като обективни и резултат на непосредствени впечатления.

По размера на дължимото възнаграждение: Според процесуалната позиция на ищеца, дължимото възнаграждение следва да се определи според това, което регулярно е заплащано на управителя. Според ответника, възнаграждението се дължи съгласно параметрите, договорени между страните с договор от 01.12.2013 год., който не е предмет на последващо изменение.

Съобразно заключението на ССЕ, в периода от м.01 до м.06.2015 год. ищецът е получавал брутно възнаграждение в размер на 13 600 лева. Посоченото възнаграждение фигурира в разплащателните ведомости на дружеството, извлечения от разплащателните сметки и данни за осигурените лица.

Сторените от дружеството разходи са надлежно осчетоводени, ГФО за 2015 год. е одобрен с надлежно решение на едноличния собственик на капитала на 26.06.2016 год. Одобрен е и отчета за приходите и разходите, съставляващ неразделна част от ГФО. Решението е представено в ТР, а въззивният съд е известил страните, че всички писмени доказателства в ТР са му служебно известни по смисъла на чл. 155 ГПК /така Определение № 623/30.10.2017 год., т.1/ .

Възнаграждението на управителя в ЕООД се определя с решение на едноличния му собственик – чл. 137, ал.1, т.5 ТЗ. По правило, същото предхожда изплащането на възнаграждение. Няма пречка обаче, върховният орган да одобри и вече сторени разходи, вкл. с решението за приемане и одобряване на ГФО. В този случай, решението имплицитно включва и решение за изменения размер на разхода във връзка с възнаграждението на управителя. Съвкупната преценка на счетоводните записвания при ответника и тяхното изрично и формално одобряване от едноличния собственик, обуславя извода, че дължимото възнаграждение в исковия период следва да се определи на 13 600 лева месечно. Дължимата сума за 27 отработени дни от м.юли 2015 год. възлиза на 11 845,16 лева. До посочената сума следва да бъде уважен предявения главен иск.

По акцесорната претенция с правно основание чл. 86 ЗЗД: Падежът на дължимото възнаграждение на управителя е визиран в чл. 5.2 от договора за възлагане на управлението – 12-то число на следващия месец.

Следователно, ответникът е в забава за заплащане на главния дълг, считано от 13.08.2015 год. Дължимото обезщетение, изчислено служебно според правилото на чл. 86 ЗЗД в периода 13.08.2015 год. до 13.04.2016 год. /претендирана от ищеца дата/ възлиза на 807,40 лева.

Действително, срокът на сключения между страните договор за управление е изтекъл. Трайна и непротиворечива е практиката обаче, че ако избраният управител продължи да изпълнява задълженията си след изтичането на срока - до избора на нов управител, отношенията между него и дружеството продължават да се уреждат от договора за управление с изтекъл срок докато трае фактическото изпълнение на задълженията / с изключение на клаузите, които са по право заместени от императивни законови разпоредби или са изменени с други актове на дружеството/. В този смисъл и Решение № 150 от 29.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5272/2014 г., IV г. о., ГК. На посоченото основание, съдът приема, че договорът за възлагане на управление обвързва страните по отношение уговорения падеж за заплащане на възнаграждението.

II. По въведените в процеса възражения за прихващане:

С оглед формулираните правни изводи по п.I възражението за прихващане с насрещно вземане за недължимо заплатени възнаграждения на управителя за предходен период е неоснователно.

По възраженето за прихващане с насрещно вземане – предмет на договор за цесия:

С договор за цесия от 04.01.2016 г. „Луед реал естейт ром“ ООД – чуждестранно юридическо лице, регистрирано в Румъния е прехвърлило на въззиваемото дружество „ДЕКА” ЕООД, със седалище гр.Добрич, част от вземането си в размер на 27 200 лева, съставляващо обезщетение за вреди от неизпълнение или лошо изпълнение на задълженията на въззивника М., в качеството му на бивш управител на румънското дружество, изразяващи се в неизвършване на контрол на пълномощията по договор за поръчка от 25.01.2007 г., сключен с Пелегрини Л, в резултат на което дружеството цедент е претърпяло вреда в размер на 2 939 421.94 румънски леи, представляваща разликата между изтеглени от Пелегрини и неотчетени средства за закупуване на земеделски земи на територията на Румъния за периода 2007 г. – 2015 г.