Решение № 21243 от 22.11.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 21243 гр. София, 22.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 138 СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ИВА АН. АНАСТАСИАДИС при участието на секретаря ВЕНЕТА К. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от ИВА АН. АНАСТАСИАДИС Гражданско дело № 20231110151500 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба с вх. № 257850/ 18.09.2023 г. на ..., ЕИК ..., със седалище и адрес на управление в ..., против И. П. Д., ЕГН **********, с адрес в ..., с която е предявен е иск с пр. осн. чл. 221, ал. 2 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 750,00 лева, претендирана като обезщетение при дисциплинарно уволнение на служителя, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 18.09.2023 г., до погасяването.

Предявени са насрещни искове от ответника с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл.

224, ал. 1 КТ и чл. 86 ЗЗД, за сумата 290,99 лева, представляваща дължимо трудово възнаграждение за м.06.2023 г., сумата 19,02 лева, представляваща мораторна лихва за забава върху дължимото за м.06.2023 г. трудово възнаграждение за периода от 01.08.2023 г. до 25.01.2024 г., сумата 66,87 лева, представляваща дължимо за м.07.2023 г. трудово възнаграждение, сумата 3,78 лева, представляваща мораторна лихва за забава върху трудовото възнаграждение за м.07.2023 г. за периода от 25.08.2023 т. до 25.01.2024 г., сумата 35,71 лева, представляваща обезщетение за 2 дни неизползван платен годишен отпуск, както и сумата 2,02 лева, представляваща мораторна лихва за забава върху обезщетението за неизползван платен отпуск от 25.08.2023 г. до 25.01.2024 г., ведно със законната лихва върху претендираните главници, считано от 26.01.2024 г. до окончателно изплащане на вземането.

В исковата молба ищецът ... твърди, че с ответника са били страни по безсрочно трудово правоотношение, което е било прекратено, тъй като на последния е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. Поддържа, че в този случай, служителят дължи обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието /2 месеца/, което ищецът претендира, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 18.09.2023г., до погасяването. Претендира сторените по делото разноски.

Оспорва предявените насрещни искове, доколкото счита, че претенциите на служителя са погасени с направено в негова полза авансово плащане в размер на 500,00 лева по издаден от дружеството разходен касов ордер на 09.06.2023 г.

Ответникът И. П. Д. не оспорва, че между страните е съществувало трудово 1 правоотношение, което е било прекратено на 24.08.2023 г., като му е наложено наказание „дисциплинарно уволнение“ заради неявяване на работа повече от два работни дни, считано от 07.07.2023 г. до 10.07.2023 г. Признава, че претенцията на ищеца е основателна до сумата от 331,61 лева. Поддържа, че м.06 и м.07.2023 г. е полагал труд за ищеца, а последният не му е престирал насрещно дължимото трудово възнаграждение в общ нетен размер от 357,86 лева. Сочи, че ищецът следва да заплаща трудовото възнаграждение не по-късно от 30-то число на месеца, следващ месеца, през който е положен трудът, съответно е изпаднал в забава в плащането на дължимата работна заплата. Поради това дължи мораторна лихва в общ размер на 22,80 лева за периода от 01.08.2023 г. до 25.01.2024 г. Ответникът излага твърдения, че е останало и неизплатено и обезщетение за 2 дни неизползван платен годишен отпуск, което претендира в размер на 35,71 лева, заедно с лихва за забава в размер на 2,02 лева за периода от 25.08.2023 г. до 25.01.2024 г. За посочените суми предявява насрещни искове, които са приети за съвместно разглеждане в настоящото производство. Моли исковете да бъдат уважени. Претендира законната лихва върху трите главници, считано от 26.01.2024 г. до погасяването. Претендира сторените по делото разноски. Моли, в случай че бъде уважен искът по чл. 221, ал. 2 КТ, съдът да извърши съдебно прихващане на признатите насрещни вземания.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 2 КТ при дисциплинарно уволнение работникът или служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на действителните вреди - при срочно трудово правоотношение.

Фактическият състав на вземането включва съществувало между страните трудово правоотношение, прекратено поради дисциплинарно уволнение, като размерът на дължимото обезщетение се определя от вида на договора – срочен или безсрочен.

С определение от 23.04.2024 г., като безспорни между страните и ненуждаещи са от доказване, са отделени следните обстоятелства: съществуването на безсрочното трудово правоотношение между тях, което е било прекратено на 24.08.2023 г., тъй като на ответника е наложено наказание „дисциплинарно уволнение“ заради извършени от него конкретни нарушения на трудовата дисциплина - неявяване на работа повече от два работни дни, считано от 07.07.2023 г. до 10.07.2023 г., както и че размерът на последното получено от ответника брутно трудово възнаграждение за пълен отработен месец е 375,00 лева.

Размерът на обезщетението са определя в зависимост от уговорения между страните срок на предизвестието, като видно от представения по делото трудов договор от 01.06.2023 г., страните са уговорили двумесечен срок.

Предвид изложеното и доколкото ответникът не доказа погасяване, съдът намира, че в полза на ищеца е възникнало претендираното вземане в размер на 750,00 лева, представляващо обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение с налагане на наказание „дисциплинарно уволнение, поради което главният иск следва да бъде уважен в пълния размер, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба пред съда до окончателно изплащане на вземането.

По насрещните искове по чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже съществуване на трудово правоотношение с ответника, съответно размера на брутното трудово възнаграждение за съответния период.

Между страните по делото не е спорно, а и видно от изходящата от работодателя покана от 24.08.2023 г., за периода от 01.06.2023 г. до 24.08.2023 г. на работника са начислени и дължими нетни трудови възнаграждения, както следва: за м.06.2023 г. – 290,99 лева и за м.07.2023 г. – 66,87 лева. В този смисъл е и неоспореното заключение на вещото 2 лице по допуснатата по делото съдебно – счетоводна експертиза, съгласно което сумите са начислени в платежните ведомости за съответните месеци, като липсват подписи за получаването им. От заключението се установява още, че в платежната ведомост за м.07.2023 г. е начислена сумата 35,71 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 2 дни. При изчисляването на размера му вещото лице е приложило реда, предвиден в нормата на чл. 177 КТ. В платежните ведомости липсва подпис за получаване на тази сума от работника. Признание от страна на работодателя, че на служителя се дължи посоченото обезщетение, се съдържа и в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение между тях от 31.07.2023 г. От заключението се установява и, че върху възнагражденията и обезщетението, дължими към работника, са внесени от страна на работодателя всички публични задължения към държавата за данъци и осигуровки.

Доколкото обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ подлежи на данъчно облагане и се установява по делото, че работодателят е внесъл дължимия върху него данък върху доходите на физическите лица от 10 %, обезщетението се следва на работника в нетен размер от 32,14 лева.

Основният спорен между страните по насрещните искове въпрос е погасени ли са дължимите трудови възнаграждения и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск с разходен касов ордер от 09.06.2023 г. за платен аванс в размер на 500,00 лева /на л. 55 от делото/. Видно от съдържанието на ордера в него е разписано, че на служителя И. Д. е изплатен аванс – работна заплата /РЗ/ за м.06 и м.07.2023 г. в размер на 500,00 лева. В ордера са положени подписи за „ръководител“ и за „броил сумата“.

Работникът възразява, че така представеният по делото разходен касов ордер не е подписан от него. Във връзка с това оспорване по делото е изслушано заключение на съдебно-почеркова експертиза /неоспорено от страните/, от което се установява, че подписът в мястото за „ръководител“ в разходен касов ордер от 09.06.2023 за получен аванс – РЗ за м.06 и м.07.2023 г. – обект на експертизата, е изпълнен от И. П. Д.. В открито съдебно заседание, проведено на 03.10.2024 г., вещото лице допълва заключението, като посочва, че с оглед извършено изследване на изписания в ордера текст, думите „аванс“, „И. Д.“, цифровото обозначение за единен граждански номер и сумата „500 лева“ са изписани от работника Д.. Посоченото изследване на почерка вещото лице е извършило, за да формира категоричен извод при даването на заключение относно авторството на подписа – обект на експертизата.

Предвид изложеното, съдът намира, че вземанията на ищеца по насрещния иск за заплащане на дължим трудово възнаграждение за м.06.2023 г. в размер на 290,99 лева и за м.07.2023 г. в размер на 66,87 лева. са неоснователни, доколкото същите са авансово изплатени от работодателя с разходния касов ордер от 09.06.2023 г. При липса на установено главно задължение, неоснователна е и претенцията за мораторна лихва за забава върху вземането за възнаграждение.

Предвид липсата на данни за заплащането й, се явява основателна претенцията на служителя за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2 дни в нетен размер от 32,14 лева. Наведените от работодателя твърдения за недължимост поради погасяване с платената сума по разходния касов ордер от 09.06.2023 г. са неоснователни, доколкото към датата на изплащане на аванса вземането за обезщетение не е било възникнало. Работодателят не е релевирал възражение за прихващане с насрещното си вземане за връщане на платени суми без основание по ордера срещу задължението си за плащане на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ, в който случай по силата на съдебното прихващане на насрещните вземания, искът на работника за обезщетението щеше да бъде отхвърлен като погасен поради прихващане.

Предвид изложеното, съдът намира, че претенцията по насрещната искова молба до размера от 32,14 лева, представляваща нетно обезщетение за неплатен годишен отпуск за 2 3 дни, следва да бъде уважена, като бъде отхвърлена до пълния й предявен размер от 35,71 лева.

С оглед основателността на иска за главницата за обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ, съдът следва да се произнесе и по претенцията за заплащане на мораторна лихва в размер на законната лихва. Съгласно разпоредбата на чл. 228, ал. 3 КТ обезщетенията, дължими при прекратяване на трудовото правоотношение, се изплащат не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е прекратено, освен ако в колективния трудов договор е договорен друг срок, като след изтичане на този срок работодателят дължи обезщетението заедно със законната лихва.

Страните не спорят, а и от представените писмени доказателства се установява, че трудовото правоотношение е прекратено на 24.08.2023 г. Ищецът по този иск не твърди и по делото няма доказателства за уговорен по-кратък срок за плащане на обезщетението. Ето защо приложим е предвиденият в разпоредбата на чл. 228, ал. 3 КТ срок за доброволно изпълнение, който е изтекъл на 30.9.2023 г. /това е последният ден от месеца, следващ прекратяването/, като работодателят е изпаднал в забава в плащането на това задължение, считано от следващия ден, а именно от 01.10.2023 г. Размерът на дължимата мораторна лихва за периода от 01.10.2023 г. до 25.01.2024 г., изчислен от съда по реда на чл. 162 ГПК, възлиза на 1,39 лева До тази сума искът е основателен, като в останалата част за разликата до пълния предявен размер от 2,02 лева и за периода от 25.08.2023 г. до 30.09.2023 г. подлежи на отхвърляне.