Решение № 38 от 22.01.2025, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 38 гр. Карлово, 22.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20245320101053 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с чл.415 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени от „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Д. Х.“ **-**, ЕИК: ***********, представлявано от изпълнителните директори А. Ч. Д. и Н. Г. С., чрез юрк. Д. И. против Л. П. М., ЕГН: **********, настоящ адрес: гр. С., обл. П., улица „М. Б.“ № *, чрез адв.

Е. И., съдебен адрес: гр. П., ул. „Б.“ №*.

В исковата молба се твърди, че на 01.09.2022 г. „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД и ответникът Л. П. М. сключили Договор за потребителски кредит № 7053339520, съгласно който на последния е предоставена сума в общ размер 15 000 лева – общ размер на кредита. Общата дължима сума била разсрочена за изплащане от ответника на 36 погасителни месечни вноски – 35 вноски по 573,55 лева и последна изравнителна вноска в размер на 573,57 лева. Първата погасителна вноска била дължима на 05.10.2022 г., а последната на 05.09.2023.

Така предоставената сума кредитополучателят имал задължение да върне на месечни вноски, всяка включваща два компонента: главница и договорна лихва. Договорът не бил сключен при Общи условия. Уговореният между страните лихвен процент, с който се олихвява предоставеният кредит, изразен като годишен лихвен процент, бил в размер на 22,09 % (чл. 9, ал.1 от договора). Лихвеният процент бил фиксиран, поради което не било приложимо изискването за предоставяне на методика за изчисляването му.

Годишният процент на разходите бил 22,74 %, (чл. 10), а общата дължима сума 1 по договора била в размер на 20 647,82 лева. В чл. 10 било упоменато, че при просрочие от страна на потребителя, дължимата от него сума ще се увеличи с дължимите лихви и допълнителни разходи по чл. 15 от договора.

При сключване на договора, на 01.09.2022 г., страните подписали Допълнително споразумение № 1 към договора за кредит с което били уговорени допълнителни условия към договора. С допълнителното споразумение потребителят заявявал и декларирал, че е наясно, че при сключването на договора е бил уведомен, че финансовите условия на договора са преференциални спрямо стандартните условия, при които кредиторът предоставя потребителски кредити за общо ползване на други лица, с оглед специалната цел, за която е предоставено финансирането, а именно – за закупуване на моторно превозно средство (МПС). За да докаже пред кредитора, че средствата по договора за кредит са използвани за придобиване на МПС, потребителят се задължил да предостави на кредитора заверено копие на свидетелство за регистрация на МПС, издадено след датата на сключване на договора за кредит и в което потребителят е отбелязан като собственик на МПС. В случай, че в срок до 30 (тридесет) дни от датата на сключване на договора за кредит, кредиторът не получи документа по т.2, потребителят автоматично губи правото си да ползва преференциалните условия, при които първоначално му е предоставен потребителския кредит.

Считано от деня, следващ деня на изтичането на срока по т. 4, условията на предоставения потребителски кредит се променят, като от преференциални се превръщат в стандартните условия (не условията при различните промоционални схеми на кредитиране), при които кредиторът предоставя потребителски кредити за общо ползване на другите лица. За яснота приложимия годишен лихвен процент, уговорен в чл. 9.1 от договора за кредит се изменял на 39.73%.

Твърди се, че със сключеното споразумение потребителят дал изричното си предварително съгласие за автоматична промяна на финансовите условия съгласно описаните условия и приел валидността на такава промяна, без да е необходимо да бъде уведомяван допълнително и изрично за нея, както и без да е необходимо за тази промяна да се съставят допълнителни споразумения и анекси или каквито и да било други двустранни документи към договора за кредит. Страните се договорили също, че кредиторът допълнително ще изпрати на електронен адрес или чрез „sms“ информация за променения размер на минималната месечна вноска.

Потребителят не изпълнил задължението си да докаже пред кредитора, че средствата по договора за кредит са използвани за придобиване на МПС, тъй като не предоставил в уговорения 30 дневен срок след сключване на договора заверено копие на свидетелство за регистрация на МПС, което да удостовери, че е придобил такъв автомобил. Поради тази причина, считано от деня, следващ изтичането на уговорения 30 дневен срок, лихвеният процент на кредита се изменил на 39,73 %. Вследствие на промяната в лихвения процент, стандартната месечна вноска на потребителя също се изменила на 2

719.29, а последната изравнителна вноска станала в размер на 719.36 лева.

Общо дължимата сума от потребителя, вследствие на промяната в лихвения процент, също се увеличавала и била в размер на 25 894,51 лева.

При сключването на договора същият бил със срок до 05.10.2025 г.

Тъй като потребителят използвал мобилното приложение на банката „ТВI Bank MobAPP“, за същото били налични специални условия и възможност при желание и съобразно дискрецията на потребителя да бъде разсрочена дължима месечна вноска (т. нар. услуга „Кредитна ваканция“), което довело до увеличаване на крайния срок на договора с един месец – до 05.11.2025 г.

Услугата „Кредитна ваканция“ позволявала на потребител на мобилното приложение да отложи плащането на месечната вноска за следващия месец. Използвайки мобилното приложение, кредитополучателят се възползвал от отлагане на месечната вноска за месец февруари 2023 г., което променило погасителния му план. Същото било извършено на 19.01.2023 г. и ефектът от него бил, че падежът на дължимата за месец февруари 2023 г. вноска е отложен с един месец. Това довело и до изместване на крайния срок на договора с месец напред. По този начин общата дължима сума от потребителя не се променяла, но вноските в погасителния план ставали 37 (като тази за месец февруари 2023 била 0 лева), а крайната дата на договора била изместена от 05.10.2025г. на 05.11.2025 г.

Твърди се, че длъжникът преустановил плащанията по договора и допуснал просрочие при изплащането на три поредни дължими вноски с падежи 05.05.2023 г., 05.06.2023 г. и 05.07.2023 г., поради което ищецът му изпратил Уведомление за предсрочна изискуемост, с което обявява процесния договор № 7053339520 за предсрочно изискуем. Видно от представената обратна разписка, уведомлението било получено лично от длъжника на 27.09.2023 г., считано от която дата договорът е обявен за предсрочно изискуем.

Поради липсата на плащане от страна на длъжника, „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАДД подало заявление по чл.417 ГПК, по което било образувано ч. гр. д. № 2086/2023 г., по описа на Районен съд Карлово. Срещу издадената Заповед по чл.417 ГПК постъпило в срок възражение от длъжника, което обосновавало правния интерес от предявяване на настоящия иск за установяване вземането.

Ищцовото дружество моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че му дължи следните суми, за които по ч. гр. д. № 2086/2023 г. по описа на РС Карлово е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, а именно: 13810,48 лева – главница; 2497,56 лева – договорна лихва за периода от 05.05.2023 до 27.09.2023 г.; 279,16 лева –обезщетение за забава върху просрочената главница за периода от 05.05.2023 до 19.10.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 31.10.2023 г., до окончателното изплащане на задължението. Претендират се разноските по делото, включително и тези в 3 заповедното производство.

С отговора на исковата молба ответникът, чрез адв. Е. И., оспорва иска.

Твърди, че като кредитополучател, ответникът е потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, а ищцовата банка е „търговец“ по §13, т.2 от ДР на ЗЗП, предоставящ „финансова услуга“, свързана с банковата дейност, съобразно легалната дефиниция на § 13, т.12 от ДР на ЗЗП. Поради изложеното ответникът се ползвал от защитата, предоставена му в качеството му на потребител по ЗЗП.

Сочи, че съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител е 1/. всяка уговорка в негова вреда; 2/. която не отговаря на изискването за добросъвестност и 3/. води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

Твърди, че клаузата в договора, предвиждаща заплащане на множеството застраховки, задължителни по договора, очевидно заобикалят закона и накърнява правата на другата страна по облигационното отношение.

Поради невключването на застраховките в посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалният лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от застраховките. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлявал „заблуждаваща търговска практика“ но смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита па потребителите. ГПР, разписан в договора бил неверен и по-нисък процент от реално приложени в правоотношението, което съставлявало нарушение на чл. 11 ал. 1, т.10 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПK.

Неяснотите, вътрешното противоречие и подвеждащото оповестяване на изискуемо с императивна норма съдържание, законодателят уреждал като порок от толкова висока стенен, че изключвал валидността па договарянето(чл. 22 3ПК). В този смисъл константната съдебна практика по идентични клаузи.

Освен това, в процесния договор кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 22.74 %/, което от своя страна било нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал.1 ЗПК/. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Нарушени били и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 във вр. с чл. 10, ал.

4

1 от ЗПК, тъй като кредиторът заблудил потребителя, че уговорената възнаградителна лихва в размер на 22,74 % е фиксирана и непроменлива – в СЕФ кредиторът предоставил преддоговорната информация, че дължимата лихва е непроменлива за целият период на олихвяване.

Ответникът сочи, че по силата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е изначално недействителен, заемополучателят дължи да възстанови на кредитора единствено чистата стойност на кредита, без да дължи лихви и други вземания. На това основание, всички плащания, извършени от ответника в изпълнение на процесната нищожна кредитна сделка следва да бъдат отнесени за погашение па единственото действително негово задължение за реституция в патримониума на кредитодателя на вземането му за главничен дълг.

Ответникът счита, че с договорения лихвен процент се нарушават добрите нрави, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение в размер на 5647,82 лева.

На следващо място, ответникът твърди, че споразумението, представляващо Анекс съдържа в установителна част размера на дълга, но така както той е определен от кредитора, според нищожните договорни клаузи. Посоченият „нов размер“ на лихвата бил определеният на 01.09.2022 г. едностранно от банката лихвен процент въз основа на неравноправната клауза в първоначалния договор. С подписването се целяло задължението, формирано по неравноправните клаузи на първоначалния договор, да се приеме от кредитополучателя и същото да се счита за индивидуално уговорено. След като размерът на задължението е определен на база на нищожната договорна клауза, независимо от приемането му от кредитополучателя, то споразумението представлявало спогодба по непозволен договор, която е нищожна съгласно чл.366 ЗЗД. Нищожността на споразумението имало за последица прилагане в отношенията между страните на първоначалния договор, който можел да бъде изпълняван без неравноправните клаузи за едностранно изменение на възнаградителната лихва. Първоначалният договор имал действие между страните както относно размера на възнаградителната лихва, така и в частта за падежите на отделните погасителни вноски /в този смисъл Решение №146/01.11.2017 г. постановено по т. дело №2615/2016г. по описа на ВКС/.