Определение № 1967 от 15.07.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1967 гр. София, 12.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Емилия Василева Касационно търговско дело № 20238002901793 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника П. В. М. чрез процесуален представител адвокат Н. Р. Н. срещу решение № 1918 от 13.04.2023 г. по т. дело № 4176/2022 г. на Софийски градски съд, II-а въззивен състав в частта, с което е потвърдено решение № 20194039 от 05.10.2021г., постановено по гр.д. № 9743/2018г. по описа на СРС, ГО, 55 състав в частта, с която на основание чл. 422, ал. 1 връзка чл. 415, ал. 1 ГПК връзка с чл. 430, ал.

1 ТЗ е признато за установено, че П. В. М. дължи на „Банка ДСК“ АД сумата 20 596,09 лв. - главница по договор за кредит за текущо потребление от 22.04.2015 г. и допълнително споразумение към него от 28.10.2016 г., ведно със законната лихва от 28.04.2017 г. до окончателното плащане, за която е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 27378/2017 г. на СРС, 55 състав, както и в частта, с която П. В. М. е осъден да заплати в полза на „Банка ДСК“ АД сумата 863,92 лв. - съдебни разноски за първоинстанционното исково производство, сумата 496,93 лв. – съдебни разноски за заповедното производство и сумата 100 лв. - съдебни разноски за въззивното производство.

Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, тъй като заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и иск по чл. 422 1

ГПК са недопустими за вземания по чл. 23 ЗПК. Поддържа, че вземането по чл. 23 ЗПК е вземане за неоснователно обогатяване, по отношение на което не е предвидено издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК и чл. 418 ГПК. Касаторът релевира евентуални доводи за неправилност н въззивния съдебен акт в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа становище за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 за проверка на неговата допустимост, евентуално по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност, евентуално на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

Допустимо ли е /съответно правилно ли е/ в производство по иск по чл.

422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 417, т. 2 ГПК при липса на заявена претенция чрез извлечението от счетоводните книги на банката и в исковата молба, съответно при констатирана недействителност на целия договор за потребителски кредит, съдът да уважи специалния установителен иск по чл.

422 ГПК само на основание чл. 23 от Закона за потребителския кредит, като установи съществуване на вземането по заповедта за незабавно изпълнение в частта за главницата?

Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД, гр. София /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител старши юрисконсулт Р. В. Д. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, тъй като касаторът само формално е изпълнил изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК - не е обосновал защо посоченият от него процесуалноправен въпрос обуславя изхода на спора. Поддържа, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради това, че изложените от касатора аргументи касаят съществото на спора и изискват по-задълбочен анализ на доказателствата. Релевира доводи за правилност на решението и съобразяване с практиката на ВКС. Претендира присъждане на направените разноски, включително на юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от 2 легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните по отношение на изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е констатирал, че на 22.04.2015 г. между „Банка ДСК“ ЕАД в качеството на кредитор и П. В. М. в качеството на кредитополучател е сключен договор за кредит за текущо потребление, по силата на който банката е предоставила на ответника по иска /настоящ касатор/ кредит в размер 25 000 лв. със срок на издължаване 120 месеца /краен срок на договора - 22.04.2025г./, при уговорено връщане на сумата на анюитентни месечни погасителни вноски в размер по 315,22 лв., включваща част от главница, лихва и такса, с падеж 06то число на месеца. Съдебният състав е обсъдил конкретни договорни клаузи, сключеното между страните на 28.01.2016 г. допълнително споразумение и получената от ответника по иска на 11.04.2017г. нотариална покана, с която е уведомен от кредитора, че поради допусната забава в погасяването на задълженията по процесния договор за кредит и допълнителното споразумение към него банката обявява целия размер на кредита за предсрочно изискуем. Приел е, че процесният договор за кредит представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, поради което отношенията между страните са подчинени на специалния режим по Закона за потребителския кредит /ЗПК/ в относимата му за спора редакция към датата на сключване на договора /ДВ, бр. 57/2015 г./.

Въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза въззивната инстанция е установила, че текстовете на договора за кредит, общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление, погасителния план, таксите по кредити за текущо потребление, договора за ползване на пакетите „Частно банкиране“ на „Банка ДСК“ ЕАД от 15.04.2015 г., допълнителното споразумение към договора за кредит, общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление, приложими към допълнителното споразумение, погасителния план към допълнителното споразумение и таксите по кредити за текущо потребление са написани с 3 различни по вид и големина шрифт, като всички текстове на посочените документи /извън заглавията им/ са изписани с големина на шрифта по-малка от 12 пункта. Поради нарушение на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, в частност неспазване на изискването за размер на шрифта на договора не помалък от 12, относимо към формата на договора, съдебният състав е направил извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК. По отношение на прилагането на чл. 10, ал. 1 ЗПК въззивният съд се е позовал и на тълкуването на член 10, параграф 2 и член 22, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, дадено с определение от 14.04.2021 г. по дело С-535/2020 на Съда на Европейския съюз /шести състав/.

За да направи извод за дължимост само на чистата стойност на кредита /главницата/ в размер 20 596, 09 лв. /разлика между предоставената по кредита сума в размер на 25 000 лв. и платената в размер на 4 403, 91 лв./, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, въззивната инстанция се е позовала на разпоредбата на чл. 23 ЗПК. Изложила е следните съображения: целта на защитата на потребителя не е отричането с обратна сила на договарянето в цялост, а само изключване на обвързаността на потребителя с породени от такова договаряне задължения, накърняващи баланса на интересите на насрещните страни; това тълкуване е съответно и на общия принцип на закрила на потребителя срещу обвързване с отделни клаузи, наложени му от недобросъвестния кредитор, като в резултат на обявената недействителност отпада само възмездността на кредит, сключен в рамките на търговската дейност на кредитора, а се съхранява сделка със съдържание на безвъзмезден заем; остатъчното задължение на потребителя е именно за връщане на главницата по получения кредит, а не за реституция на дадената сума по повод несъществуващ /недействителен/ договор.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната част по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК е неоснователен. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Tълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 1/10.11.1985 г., съдебното решение е недопустимо в следните случаи: когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество;

4 когато решението е постановено при липса на право на иск; ако правото на иск не е упражнено надлежно; когато съдът е бил десезиран от спора. Това са случаите, когато съдът е сезиран от страна, която няма право на иск или него е упражнила надлежно; когато решението е постановено въпреки отсъствието на положителна или при наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или ответникът е релевирал своевременно възражение; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск.

В множество решения на ВКС, включително постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 58/20.07.2022 г. по т.д. 309/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 5/20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 77/08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 92/23.07.2010 г. по гр. д. 92/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 201/16.01.2019 г. по т. д. № 820/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 329/20.12.2011 г. по гр. д. № 1789/2010 г. на ВКС, ГК, III г .о., решение № 157 от 30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 130 от 23.06.2016 г. по т. д. № 748/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 163 от 24.10.2017 г. по т. д. № 2323/2016 г. на ВКС II т. о. и други, е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, извън обема на търсената защита, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.

Въззивното решение е недопустимо и когато въззивната инстанция се е произнесла по непредявена или недопустима въззивна жалба, например при подаване след преклузивния срок или от ненадлежна страна, както и когато не е поправена в срок в случай на нередовност или ако въззивната жалба е оттеглена.

В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл по допустима въззивна жалба, допустим иск, предявен от надлежна страна срещу 5 процесуалнолегитимиран ответник, не е бил десезиран, поради което въззивното решение е допустимо. Предявеният иск е за признаване за установено, че ответникът по иска дължи на ищеца определени суми, посочени по предмет и размер, на основание договор за кредит, т. е. материалното правно основание на иска е чл. 430, ал. 1 ТЗ, а редът, по който е предявен е чл. 422, ал. 1 връзка чл. 415, ал. 1 ГПК. Съдебният състав се е произнесъл по предявения иск в рамките на предявеното основание и заявения петитум.

Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 50174/26.10.2022 г. по т. д. № 3855/2021 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 50259/12.01.2023 г. по гр. д. 3620/2021 г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. 2024/2022 г. на ВКС, ТК, I т. о., при недействителност на договора за потребителски кредит съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В посочените съдебни актове е изразено разбирането, че ако тази недействителност се установи в производството по реда на чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство - по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит, и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. Настоящият съдебен състав изцяло споделя посочената практика на различни състави на ВКС.

Разпечатката съдържа 29 от 44 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f70cc39e-4b02-40b1-8fd6-6c21ff5c1775