Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Протокол № 55 от 02.06.2021, Апелативен съд - Бургас

Съд
Апелативен съд - Бургас
Дело
Въззивно наказателно дело от общ характер 78/2021
Вид
Протокол № 55
Подписан
02.06.2021
В сила
02.06.2021

Цитирани разпоредби

ПРОТОКОЛ

№ 55 гр. Бургас , 01.06.2021 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на първи юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:Галина Т. Канакиева

Членове:Петя И. Петрова Дакова

Благой Г. Потеров при участието на секретаря Станка С. Ангелова и прокурора Иванка Ангелова Козарова (АП-Бургас)

Сложи за разглеждане докладваното от Петя И. Петрова Дакова Въззивно наказателно дело от общ характер № 20212000600078 по описа за 2021 година.

На именното повикване в 10:00 часа се явиха:

За Апелативна прокуратура-Бургас се явява Зам.-апелативният прокурор Козарова.

Жалбоподателят подсъдим И. Й. П. се явява лично и със служебния защитник адвокат Н.Р..

Не се явяват жалбоподателите граждански ищци и частни обвинители В. А. Л., С. С. К., А. В. В. и Б. В. А., редовно призовани. За всички се явява техният повереник адвокат В.В..

Не се явява гражданският ищец и частен обвинител Д. П. А., редовно призована. За нея се явява законният ѝ представител А. П. С., нейна майка.

ПРОКУРОРЪТ: Няма процесуални пречки. Да се даде ход на делото.

АДВ. В.: Да се даде ход на делото.

ЗАКОННИЯТ ПРЕДСТАВИТЕЛ А. С.: Моля да се даде ход на делото.

АДВ. Р.: Моля да дадете ход на делото.

1

Съдът, след като изслуша становищата на страните и като взе предвид, че не са налице процесуални пречки за даване ход на делото, О П Р Е Д Е Л И:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО.

Съдията докладчик докладва делото.

ПРИСТЪПВА към съдебно следствие.

ПРОКУРОРЪТ: Няма да сочим други доказателства.

АДВ. В.: Няма да сочим нови доказателства.

ЗАКОННИЯТ ПРЕДСТАВИТЕЛ А. С.: Няма да соча нови доказателства.

АДВ. Р.: Няма да сочим нови доказателства.

По доказателствата и на основание чл. 283, във връзка с чл. 317 НПК, съдът

О П Р Е Д Е Л И:

ПРОЧИТА приложените по делото писмени доказателства.

ПРИКЛЮЧВА съдебното следствие и пристъпва към изслушване на съдебните прения.

ПРОКУРОРЪТ: Уважаеми господа съдии, постановената присъда се оспорва пред Вас от защитата на подсъдимия, както и от процесуалния представител на частните обвинители в процеса в нейната наказателно-осъдителна част с доводи за явна несправедливост на наложеното наказание.

Подсъдимият претендира за намаляване на размера на наложеното общо наказание „лишаване от свобода“ в размер на 18 години с довода, че не са обсъдени всички смекчаващи отговорността обстоятелства, а частните обвинители претендират за налагане на по-тежкото по вид наказание „доживотен затвор“. В качеството си на граждански ищци по делото същите оспорват и размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, 2 като претендират за уважаване на исковете в пълен размер.

Считам жалбата на подсъдимия за неоснователна и моля да я оставите без уважение, а жалбата на частните обвинители приемам за основателна.

Доколкото в това производство съдът е длъжен да прецени цялостната законосъобразност на постановения съдебен акт, ще посоча само, че в хода на съдебното и досъдебното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, ограничаващи правата на подсъдимия и са спазени изискванията на чл. 371, т. 1 от НПК.

Събраните доказателства са обсъдени в тяхната цялост и последователност, като фактите и обстоятелствата по делото са изяснени именно въз основата на този анализ, поради което фактическите обстоятелства по делото са обосновани, законосъобразно изяснени.

В случая виновността на жалбоподателя е установена по безспорен начин и не съществува никакво съмнение относно авторството на деянието. И при така установената фактическа обстановка материалният закон е приложен правилно, като съдът обосновано и законосъобразно е приел, че е осъществен съставът на деянията по чл. 116, ал. 1, т. 9 НК и по чл. 339, ал. 1 от НК. Това, което е основният спор по настоящото дело са доводите на защитата и на частните обвинители за явна несправедливост на наложеното общо наказание „лишаване от свобода“ в размер на 18 години в наказателно-осъдителната част на присъдата.

Първоинстанционният съд е индивидуализирал наказанието въз основа на правната норма на чл. 54 от НК, като е приел, че за наказанието по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК следва да бъде наказание „лишаване от свобода“ в размер на 18 години, а за деянието по чл. 339, ал. 1 НК наказание „лишаване от свобода“ в размер на 3 години, като на основание чл. 23 НК е определил за изтърпяване едно общо наказание от 18 години „лишаване от свобода“.

Критериите, от които се ръководи съдът при определяне вида и размера на наложеното наказание са ясно и изчерпателно дефинирани в разпоредбата на чл. 54 от НК, като в случая следва да бъде съобразена обществената опасност на деянието и дееца, мотивите и подбудите за 3 извършване на престъплението и другите смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, т.е. съдът е задължен да прецени не само обществената опасност на личността на дееца, но и характеристиките на самото деяние и степента, в която същото уврежда правнозащитените обществени отношения.

В конкретния случай не става ясно от мотивите към съдебния акт при определяне на наказанието на кое отдава превес решаващият съд – на смекчаващите или на отегчаващите отговорността обстоятелства, като липсва аргументация защо за деянието по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК следва да бъде наложено наказание по по-леката алтернатива „лишаване от свобода“, а не по по-тежките предвидени в закона алтернативи, както и защо наказанието за деянието по чл.339, ал. 1 от НК е определено в размер близък до минималния.

Горепосочените обстоятелства са само изброени в мотивите към съдебния акт, но не са съпоставени помежду си, поради което не става ясно защо е наложено наказание именно в горепосочения размер 18 години „лишаване от свобода“.

Съдът е приел като смекчаващи отговорността обстоятелства чистото съдебно минало на подсъдимия и съдействието му в хода на разследването за изясняване на фактите и обстоятелствата по делото, което обвинението не оспорва. Несъстоятелно е обаче твърдението, че осъдителната присъда почива основно на обясненията на подсъдимия, като най-важното и съществено доказателство по делото, още повече, че видно от протоколите от съдебно заседание и от доказателствата в хода на досъдебното производство същият е променял своите обяснения и е премълчавал и неколкократно се опитвал да заблуди разследващите органи за факти и обстоятелства, които са релевантни за делото. Видно от мотивите към съдебния акт, фактите и обстоятелствата по делото са изяснени въз основа на множество гласни, писмени и веществени доказателства, събрани по реда и със средствата на НПК и поради това считам, че доводите на защитата, че тези смекчаващи отговорността обстоятелства не са оценени в достатъчна степен от решаващия съд, са неоснователни.

Считам за необосновано и твърдението в жалбата за липса на престъпни навици на подсъдимия, което не е съобразено с приетите за 4 установени по делото данни от съда за извършени от него други тежки престъпления, които се разследват по други досъдебни производства.

Неаргументирано при индивидуализацията на наказанието съдът е приел като смекчаващо отговорността обстоятелство възрастта на подсъдимия, която е определил като сравнително млада, но без да изясни какво има предвид и какви са изводите му в тази насока. Сама по себе си обаче възрастта не може автоматично да бъде приета като смекчаващо отговорността обстоятелство, защото не са налице данни, че подсъдимият е социално незрял или неопитен, още по-малко, че извършеното от него престъпление е инцидентно или случайно. В никакъв случай не може да се приеме, че същият е бил неориентиран в социалната действителност, че е страдал от липса на достатъчно житейски опит и че не е могъл достатъчно добре да обмисли и прецени собственото си поведение.

Неясни са и изводите защо съдът приема като смекчаващо отговорността обстоятелство „трудовия статус“ на подсъдимия и какво е отношението му към неговата личност. Към момента на осъществяване на деянието същият е бил безработен, като е осъществявал временно и периодично трудова дейност, но това обстоятелство не може да бъде преценено като смекчаващо такова и не може да бъде индулгенция за едно престъпно поведение. Предвид основните характеристики на деянието, мотивите и подбудите за неговото осъществяване, не са налице в случая никакви социални, материални, възрастови и каквито и да е особености, които могат да смекчат неговата отговорност и да се противопоставят на степента на обществената опасност на извършеното деяние.

В разглеждания от настоящата инстанция случай, въз основа на обективните доказателства по делото, съдът е направил извод, че се касае за две деяния с висока степен на обществена опасност. Убийството безспорно е извършено на безлюдно място, с огнестрелно оръжие с висока огнева мощ, от близко разстояние и след една добре осъществена предварителна подготовка, като оръжието и множеството боеприпаси за него са незаконно държани.

Последното обстоятелство изобщо не е обсъдено в мотивите към съдебния акт и не става ясно защо съдът приема, че наказанието за деянието по чл. 339, ал. 1 от НК следва да бъде в размер близък към минималния, като липсват 5 каквито и да е аргументи именно за вида, характеристиката на това оръжие, опасността му и това, че е използвано за такова тежко престъпление.

Изводът за изключителна тежест на извършените деяния се извежда от начина на извършване на престъплението, демонстриращ изключителна степен на бруталност и престъпна упоритост, от факта, че не е дадена никаква възможност на пострадалото лице да се защити или противодейства на предварително намисленото престъпление, както и от установения механизъм на причиняване на смъртта, които не само характеризират личността на самия извършител на престъпното деяние, но също така го отличават и от останалите престъпления със същата квалификация, като навеждат на това, че се касае за едно много по-тежко умишлено престъпление в този смисъл.

Съдът не е изложил аргументи за степента на обществена опасност на самия извършител, като не се е съобразил с трайно установената съдебна практика, че тази личност не може да бъде оценявана изолирано от престъплението и начина му на осъществяване. Проявените при деянието основни качествени характеристики на дееца, както и поведението му в обществото, следва да бъдат взети предвид при определяне на наказанието (Решение № 208/29.11.2018 г. по н.д. № 600/2018 г. по описа на ВКС).

Специфичното по отношение на наказанието „доживотен затвор“ е, че то би могло да се наложи само спрямо извършител, за който е установено, че е изключително трудно поправим, не се плаши от наказателна репресия и съществува опасност да рецидивира. В тази насока само е цитирано, но не е обсъдено заключението на приложената по делото комплексна съдебна психиатрично-психологична експертиза, която определя личностово-характеристичната структура на подсъдимия, която също не е обстоятелство, което би намалило отговорността му. Изготвеният от експертите профил на подсъдимия предполага трудности при интегриране в обществото, препятства изграждане на емоционално значими връзки, т.е. възможностите за неговото поправяне и превъзпитаване в случая са ограничени.

Съпоставката между горепосочените смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства в никакъв случай не може да доведе до извод, че е налице превес на смекчаващи отговорността обстоятелства, като в случая не 6 са отчетени в достатъчна степен отегчаващите отговорността обстоятелства.

При това неглижиране на човешкия живот като една основна ценност в нашето общество, както и при липсата на човешко съчувствие към жертвата и нейното семейство, няма как да приемем, че целите на наказанието биха били постигнати с по-лекото наказание, като изолирането му от обществото до живот ще бъде справедливо наказание за него. Ако не възприемате тази теза, моля да увеличите размера на наложеното наказание „лишаване от свобода“ до максималния, предвиден в закона.

По отношение на гражданските искове за неимуществени вреди, считам, че обезщетението по отношение на неговите родственици е справедливо определено. Вярно е, че човешкият живот не може да има материален еквивалент, но в крайна сметка възмездяването на претърпените от най-близките на починалия болки и страдания почива в случая на обществено приети критерии за справедливо определяне на размера на уважените искове.