Решение № 37 от 01.06.2026, Районен съд - Царево

РЕШЕНИЕ

№ 37 гр. Царево, 01.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЦАРЕВО, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Г. Янч. Николов при участието на секретаря Антония Д. Димитрова като разгледа докладваното от Г. Янч. Николов Гражданско дело № 20252180100553 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от Г. Е. К., ЕГН:**********, с адрес гр. П. ул. „Р.“ № ***, чрез пълномощника му адв. Д. В. М. от ***, със съдебен адрес гр. П., ул. „П. О. К.“ № **, ет.**ап.**, против „С. К.“ ***, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управлението: гр. С., бул. „Ц. ш.“ № **, ет. **, представлявано от Н. П. П., с която са предявени при условията на първоначално обективно кумулативно съединяване и при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19 ал. 4 от ЗПК за прогласяване за нищожен Договор за кредит № ***от ***г., а в условията на евентуалност на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 143, ал.1 и чл. 146 ал. 1 от ЗЗП да бъде обявена за нищожна клаузата за неустойка предвидена в същия договор, както и поради нарушение на чл. 19, ал.4 от ЗПК, вр. с чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Предявен е и иск, с който на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД да бъде осъден ответника да заплати на ищеца, сумата в размер на 1300.00 лева, представляваща недължимо платена по Договор за кредит № ***от ***., поради нищожност на същият на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 19 ал. 4 от ЗПК, а в условията на евентуалност на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, да бъде осъден ответника да заплати на ищеца, сумата в размер на 1000 1 лева, недължимо платена като неустойка по Договор за кредит № ***от ***г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че на ****г. между Г. Е. К. в качеството му на кредитополучател и „С. К.“ **като кредитодател бил сключен Договор за кредит № ***. По силата на сключения договор дружеството – ответник се задължило да предостави на ищеца сумата от 1900.00 лева, а ищецът се задължил да върне сумата от 2662.90 лева, съгласно условията на договора при ГПР по кредита от 48.33 % и ГЛП в размер на 40.05% , при срок на кредита от 18 вноски.

Сочи се, че чл. 6.6. от Договора било предвидено Г. Е. К. да заплати неустойка за непредоставено обезпечение в размер на 3853.10 лева.

Излага се, че ищецът заплатил по Договор за кредит № ***от ***г. сумата от 1900.00 лева главница, 300.00 лева лихва и 1000 лева неустойка.

Ищецът счита, че Договор за кредит № ***от ****г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Релевира се, че сключеният Договор за кредит № ***от ***. е недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК. Твърди се, че в процесния Договор бил посочен годишен лихвен процент, но липсвали каквито и да е било условия за прилагането му. Не било изрично посочено в него дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Сочи се, че нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване на обшият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и неустойката, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговарял на действително прилагания от заемодателя.

На следващо място се твърди, че процесният договор не отговарял на изискваният на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В Договора за кредит бил посочен ГПР, но само като абсолютна стойност. Липсвало ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно били включени в него и как се формирал същият/. В случая не ставало ясно какво точно е включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото било предвидено дължимост на неустойка. След като кредиторът, при формиране 2 цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го оскъпявали, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включил в тях.

Излага се, че Договор за кредит № ***от ***. бил нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК, а оттам и на действителния размер на ГПР, чл. 11, ал. 1, т.10, вр. с чл. 22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендирала за неустойка в размер на 3853.10 лева не била включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит бил посочен ГПР, но чрез включването на възнаграждението за неустойка към ГПР и ГЛП, то действителните такива биха нараснали двойно, та дори и повече, с което потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на сумата за такса се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Според ищецът събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да бъдат включени в годишния процент на разходите. Релевира се, че с уговорките за заплащане на допълнителни разхода по Договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ***№***/***., което представлявало заобикаляне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Твърди се, че към процесния договор следвало да бъде отнесена и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, според която договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, когато не са спазени изчерпателно изброените разпоредби от закона, между които и тази по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР.

В условия на евентуалност се твърди, че клаузата на чл. 6.6 от Договора за кредит, предвиждаща заплащането на неустойка била нищожна на основание на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че била сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.

Според ищецът накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се е достигнало поради значителна не еквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, с цел извличане на собствена изгода на кредитор.

3

Сочи се, че договорената в чл.6.6 от Договор за кредит № ***от ***. неустойка била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, тъй като сумата която се претендирало чрез нея е в размер на 3853.10 лева. По този начин безспорно се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост.

Излага се също, че по начина на уговаряне на неустойката се заобикалял и чл. 33, ал. 1 от ЗПК.

С процесната неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. Така уговорената неустойката представлявала добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.

С исковата молба са ангажирани писмени доказателства. Направени са доказателствени искания.

Претендират се и разноски.

Съдът е приел исковата молба и е постановил да се изпрати препис от нея ведно с приложенията на ответника.

Ответникът е получил съобщението и е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК.

С отговора на ИМ ответникът счита, че е налице злоупотреба с право от страна ищеца. Твърди, че пред **** са депозирани две напълно идентични искови молби, по които били образувани гр.д. № ***/***г. и ***/***г. по описа на съда, поради което било налице основание за прилагане на чл. 213 от ГПК, като бъдат съединени посочените дела в едно производство и да бъде постановено едно решение по тях. В тази връзка е направено искане за извършване на служебна справка за висящи производства между същите страни с идентичен предмет – оспорване на една и съща неустоечна клауза по различни договори.

В отговора на исковата молба, ответникът счита предявените искове за неоснователни. Сочи, че процесният договор е действителен. Според ответника валидността на договора за кредит произтичала от това, че основните му параметри — главница и лихва, били валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това договорът покривал всички 4 изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 от ЗПК, както и с тези на ЗПФУР.

Оспорва се наведеното с исковата молба твърдение, че по отношение на формирането на ГПР не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.

10 от ЗПК. Излага се, че както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр ясно бил посочен размерът на ГПР и по какъв начин е формиран същият - от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. В случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

С ОИМ се сочи, че уговорената неустойка не била включена в ГПР и не следвало да се включва в тях. От своя страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните и индивидуално договорена между тях, като в настоящия случай била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че било изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. Оспорват се като неверни твърденията на ищеца, че неустойката представлявала добавък към възнаградителната лихва.

Според ответника обстоятелството, че страните са се договорили, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде изплащана на части, а не еднократно, и, че всяка част от нея ще се плаща на падежите по договора, не водело до превръщането й в лихва. Тази уговорка била изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределя задължението му във времето с падежни дати същите като за главница и лихва.

По отношение действителността на договорената лихва ответникът счита, че ясно изразеният размер на лихвения разход върху предоставената сума не изисквал преценка за неравноправен характер на договорната клауза, тъй като била част от основния предмет на договора. Лихвата била ясно и изрично посочена в договора и за потребителя не се създавало никакво съмнение каква била конкретната стойност на цената, която се задължавал да плати по кредита. Сочи се, че в процесния договор размерът на лихвата бил фиксиран за целия срок на договора и ще се разпределя във всяка една от вноските по кредита. Релевира се, че погасителният план, представляващ 5 неразделна част от договора за кредит включвал пълна и точна информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и каква част от вноската представлява главница и каква лихва.

Оспорват се като неоснователни твърденията на ищеца, че уговореният фиксиран лихвен процент по договора бил в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишавал три пъти размера на законната лихва. Сочи се, че възнаградителната лихва била част от ГПР, чийто максимален размер към датата на сключване на договора бил 57.10 %. Излага се, че от съдържанието на договора и при така формулираните клаузи ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Изложеното оборвало твърдението на ищеца за заблуждаваща търговска практика от страна на кредитодателя. В тази връзка се сочи, че преди сключването и при подписването на договора кредитополучателят бил наясно, че ГПР не включва неустойката и, че последната ще се дължи, ако не се предостави обезпечение на кредита.

Навеждат се твърдения за действителност на клаузата, с която е договорена неустойката в процесния договор. Сочи се, че кредитополучателят е разполагал с цели *** /***/**, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 от ЗПК, информация за което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е бил обвързан по никакъв начин от оспорената неустойка, както и без никакви други отрицателни последици заплащане на обезщетения или такси, което гарантирало в най-пълна степен правата на потребителя. Според ответника, след като ищецът не се е възползвал от това свое право, той не е имал намерение да предостави обезпечение, а с изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно за сметка на кредитодателя си, като заведе спрямо него голям брой искове, т.е. договарял е недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 от ЗЗД.