Решение № 3098 от 09.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3098 гр. Пловдив, 09.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20235330116827 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявена е искова молба Г. Д. от срещу „Фератум България” ЕООД.

Твърди се, че между страните бил сключен договор от 02.02.2021 г., с който му били представени в заем 700 лв. Счита договора за потребителски кредит за недействителен поради нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 1 и ал.4 ЗПК вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК. При непосочване на действителния размер на ГПР договорът бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Счита, че в ГПР е следвало да се включи и таксата за осигуряване на поръчителство от „Мултитюд Банк“. Посочването на нереален ГПР съставлявало заблуждаваща търговска практика, като това е един от елементите за преценка за неравноправност на клаузата. Счита, че клаузата за ГПР е нищожна, тъй като надвишава определенитеените в чл. 19, ал. 4 ЗПК стойности, тъй като следвало да включва и възнаграждение за гаранта. Твърди, че в съдържанието на договора е включена клауза относно правото на отказ от договора, но не са разписани другите условия по неговото упражняване, а именно - информация за размера на лихвения процент на ден и че при упражняване на правото на отказ кредиторът няма право да изисква и събира от потребителя обезщетение. Счита, че клаузата за ГПР е неравноправна и противоречи на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 143, т.19 ЗЗП, поради което не е проявила правно действие. Счита, че договорът е недействителен, не са спазени чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. Счита, че не дължи заплащане на възнаграждение по договора за учреденото поръчителство, тъй като същият не е породил действие с оглед това, че е лишен от правно основание, престациите му са явно нееквивалентни, тъй като не се получава никаква престация от длъжника. Ето защо иска от съда да признае за установено, че договорът за заем е нищожен, тъй като накърнява добрите нрави, заобикаля чл. 19, ал. 4 1

ЗПК, накърнява договорното равноправие между страните и нарушава чл. 11,, чл. 10 а, чл. 19, ал. 3 и ал. 4, и чл. 21, ал. 1 ЗПК. Моли съдът да осъди ответника да му върне сумата от 20 лв., платена като възнаградителна лихва по нищожния договор, както и да му плати сумата от 50 лв., платена на ответника без правно основание в изпълнение на договора за поръчителство.

След изменение на двата осъдителни иска, се претендират за връщане сумите:

161 лв., съответно 539 лв.

В срок е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът оспорва исковете. Признава сключването на договора. Твърди, че предоставянето на поръчителство от юридическото лице не е условие за сключване на договора, а кредитополучателят може да избере да сключи договора с поръчител, избран от самия него. Посочва, че това следва от чл. 5 на договора за кредит и същата уговорка е индивидуално уговорена. Сочи, че на интернет страницата на ответника има калкулатор във връзка с таксите, дължими към дружеството гарант, който е въведен с цел яснота при взимане на решение от потребителя. Същият бил информиран, сам избрал поръчителство от „Фератум Банк“ и потвърдил договора. Счита, че клаузите не са неравноправни, нито е нарушен чл. 19, ал 4 ЗПК, като потребителят бил уведомен за задължението си преди сключване на договора и разполагал с доста време да прецени кое обезпечение да избере. Възнаграждението за гаранта не било включено в ГПР, тъй като това обезпечение не било задължително за сключването на договора за кредит. Потребителят разполагал и с правото да се откаже от договора в срок от 14 дни от сключването му без да дължи обезщетения и неустойки, но не е упражнил това свое право. Моли да бъдат отхвърлени исковете и да бъдат присъдени разноски.

Като взе предвид становищата на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът прие следното от фактическа и от правна страна.

Предявени са установителни искове за прогласяване нищожността на договора за потребителски кредит с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 и пр.

2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 143 ЗЗП, чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 , т.10 и т.20 ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 10а, чл. 19, ал 3 и ал.4, чл. 21, ал. 1 ЗПК.

Предявени са и два осъдителни иска по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.

Доколкото ищецът не обосновава интерес от кумулативното разглеждане на исковете за нищожност, нито определена поредност, следва да се приеме, че основанията са предявени в условията на алтернативност.

Съдът намира, че договорът за потребителски кредит, за който страните не спорят, че са сключили, е недействителен на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК. Съгласно чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа информация за „наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за размера на лихвения процент на ден“.

Установява се от приложения договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/02.02.2021г. (чл.9) и Общите условия към него (чл.12), че в тях 2 било предвидено правото на кредитополучателя да се откаже от договора. В отклонение от законовите изисквания обаче, в договора не е посочен лихвеният процент на ден, който е от значение в хипотезите на чл.29, ал.4 и ал.6 от ЗПК. Това са случаи, в които потребителя се отказва от договора в 14дневен срок от сключването му. При това положение и съгласно цитираните норми, той дължи да плати на кредитора усвоената главница и лихвата за дните от усвояване на кредита до връщане на главницата. Именно в тази връзка е от значение лихвеният процент на ден, тъй като за потребителя следва да е ясно колко лихва ще плати за дните от усвояването до връщането на главницата. В договора е посочено само, че дължимата лихва се изчислява на базата на посочения в договора лихвен процент, което преповтаря нормата на чл.29, ал.4 ЗПК, но липсва изискването на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК, наред с това да се посочи лихвеният процент на ден. Тази информация липсва и в Общите условия. При това положение, не може да се приеме, че е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, не само формално, но и по същество, тъй като основаната цел на тази норма е да се обезпечи информираност на потребителя за всички дължими от него суми при отказ от договора. Искът за прогласяване нищожността на договора за потребителски кредит е основателен и следва да се уважи.

На основание чл.23 от ЗПК, при недействителност на договора за потребителски кредит подлежи на връщане само чистата стойност на кредита, но не и лихва и други разходи. Ето защо сумата, която заключението на ССЕ установява като платена за възнаградителна лихва – 161 лв., е платена при начална липса на основание. Осъдителният иск за връщането й следва да се уважи, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 17.11.2023г.,до окончателното плащане.

Съдът споделя доводите на ищеца, че договорът за гаранция (поръчителство), сключен между ищеца и „Фератум Банк“ p.l.c., не е породил действие. Аргумент за това е правилото на чл.138, ал.2 от ЗЗД, който гласи, че поръчителство може да се съществува само за действително задължение. С оглед недействителността на главния договор, не е породил действие и акцесорния му такъв.

Поради изложеното следва да се приеме, че сумата от 539 лв., платена съгласно заключението на ССЕ за такса гаранция, също не е дължима.

На първо място, тази сума е платена именно на ответника, а не на дружеството-гарант. Видно от счетоводните записвания на ответника, ищцата е извършила няколко плащания по договора за кредит без данни да е заявила кое задължение погасява с плащанията. При плащането ищцата не е посочила, че част от сумата съставлява плащане на възнаграждението към гаранта.

Ответникът по своя инициатива е прихванал така изпълнението, като е отнесъл сумата от 539 лв. към възнаграждението по договора за гаранция, без да е страна по него. Ответникът дори е пригодил счетоводната си система така, че сумите се разпределят по пера и автоматично се превежда съответна сума на поръчителя (съгласно заключението на ССЕ). В договора за кредит и общите условия обаче липсва уговорка, с която ищцата изрично да натовари ответника да събира тази сума и да я предаде на дружеството-поръчител. В Общите условия към договора в т.16.2 е уредена хипотеза, според която ако ответникът получи плащане от кредитополучателя, което не е предназначено 3 за него, има право, ако идентифицира за кого е предназначено, да го преведе директно на получателя, като уведоми за това кредитополучателя.

Последният дава изричното си съгласие за тези действия на ответника и дори се задължава да плати всички разходи, възникнали във връзка с погрешно полученото плащане и превеждането му на получателя. Тази клауза от общите условия е обща и третира погрешно постъпили плащания, а не конкретно плащане на възнаграждението за гаранция.

Поради недействителността на договора за кредит, тази уговорка от общите условия също не поражда действие. Ето защо, сумата от 539 лв. е получена от ответника без ищеца да е посочил какво погасява с нея, без да го е натоварил изрично да я предаде на дружеството-гарант, без да я е предназначил за погасяване именно на това възнаграждение и без за тази сума да може да се приложи общата клауза за погрешно постъпило плащане в общите условия, поради недействителността на договора като цяло. Ето защо тази сума е получена от ответника без основание и същият не е имал право да я предава на дружеството-гарант, поради липса на действителна уговорка между страните в този смисъл или въз основа на закона. Единствената възможност за действие на ответника при получаване на сума без основание е да я върне на лицето, от което е постъпила – на ищеца.

Разпореждането с тази сума от ответника чрез предаването й на дружеството-гарант е без правно значение, доколкото ответникът не е имал такива права. Парите са родово определени вещи и това плащане, лишено от основание, ответникът е извършил на свой риск, като самоволно е определил получената сума и я е предал на третото лице като сума за гаранция по непородилия действие договор за гаранция.

Ето защо тази сума, получена от ответника при начална липса на основание, подлежи на връщане на ищеца и този иск също следва да се уважи, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба – 17.11.2023г., до окончателното плащане.

При този изход от спора право на разноски има ищецът. Същият е поискал и доказал разноски за държавна такса в размер на 150 лв., за депозит за експертиза – 150 лв. и за адвокатски хонорар с ДДС по реда на чл.38 от ЗА в размер на 960 лв. Съдът не намира същият за прекомерен с оглед предявяването на три кумулативно съединени иска и развилия се процес на доказване. Ето защо тези разноски ще се присъдят в тежест на ответника.

Така мотивиран, съдът:

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Фератум

България“ ЕООД, ЕИК:200599406, с адрес: гр. София, ж.к. „Младост“ 3, бул.

„Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет.9, офис 20, по предявения от Г. А. Д., ЕГН:**********, с адрес: ***, иск с правно основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, че Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/02.02.2021г. е недействителен, тъй като не съдържа информация за размера на лихвения процент на ден, в случай на отказ на потребителя от договора.

4

ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК:200599406, с адрес: гр.

София, ж.к. „Младост“ 3, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет.9, офис 20, да плати на Г. А. Д., ЕГН:**********, с адрес: ***, по предявения от него иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, сумата в размер на 161 лв., платена от Г. Д. за възнаградителна лихва по Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/02.02.2021г. и получена от „Фератум България“ ЕООД без основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 17.11.2023г., до окончателното плащане.