Решение № 110 от 18.03.2024, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 110 гр. Пловдив, 18.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Нестор Сп. Спасов

Членове:

Емилия Ат. Брусева

Меденка М. Недкова при участието на секретаря Красимира Хр. Н. Кутрянска като разгледа докладваното от Нестор Сп. Спасов Въззивно търговско дело № 20235001000388 по описа за 2023 година

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Повод за започването му е изходяща от „А.А.“ ЕООД, ЕИК ***, гр. П., ул."К.С."№* въззивна жалба против постановеното по т. дело № 616/2021 г. по описа на Пловдивския окръжен съд решение № 81 от 24.02.2023 г., с което е отхвърлен предявеният по реда на чл.134 ЗЗД от „А.А.“ЕООД, ЕИК ***, гр.

П., ул."К.С."№* в качеството му на кредитор на „К.П.К.К.“ ЕООД, ЕИК ***, гр.П. иск за осъждане на К. П. К., ЕГН **********, гр. П., ул."К.Г.Ц." №*, ет.* да заплати на „К.П.К.К.“ ЕООД, ЕИК ***, гр.П., сумата 54 923,81 лв., ведно със законна лихва от датата на исковата молба 11.08.2021 г., явяваща се част от цяло вземане в размер 260 000 лв., представляващи парични средства, предадени й за пазене с протокол от 31.12.2016 г.

В жалбата са изложени подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на решението, поискана е отмяната му и постановяване на друго, с което искът да бъде уважен.

Въззиваемата страна е изразила становище за неоснователност на 1 жалбата, становище от конституирания в производството като същиец „К.П.К.К.“ ЕООД не е постъпвало.

Съдът след като се запозна с атакуваното решение и събраният доказателствен материал намери за установено следното:

На 11.08.2021 г. в Пловдивския окръжен съд е постъпила искова молба изходяща от „А.А.“ ЕООД, ЕИК ***, гр. П. против К. П. К., ЕГН **********, гр.П. и „К.П.К.К.“ ЕООД, гр. П..

В обстоятелствената част на същата се говори, че с влязло в сила решение постановено по т.дело №855/ 2019 г. по описа на ПОС „К.П.К.К.“ ЕООД, гр. П. било осъдено да заплати на ищеца сумата от 40 036,80 лв., ведно с обезщетение за забава в размер 10 165,71 лв. и деловодни разноски в размер 4 721,30 лв., т.е. общо 54 923,81 лв. Плащане обаче не било извършено.

По тази причина ищецът в качеството си на кредитор подал молба за обявяване на „К.П.К.К.“ЕООД в несъстоятелност. Тя била отхвърлена с влязло в сила решение. В същото съдът е приел, че ответното дружество не е неплатежоспособно или свръхзадължено поради това, че разполагало с парични средства в размер на 260 000 лв., предадени с протокол от 31.12.2016 г. на К. К., която в онзи период била и едноличен собственик на капитала му.

Същото било отразено и в счетоводството на дружеството.

Твърди се и че към настоящия момент К. не била върнала парите на дружеството и дори отричала съществуването на такова задължение.

К.П.К.К.“ЕООД също не предприемало никакви действия за събиране на вземането си. В тази връзка се прави извод, че с поведението си тези правни субекти създават пречка за удовлетворяване вземането на „А.А.“ ЕООД в размер на 54 923, 81 лв. Посочено е, че то единствено ще бъде възможно чрез предявяване от последното дружество на иск по чл. 134 ЗЗД, с който реално да упражни имуществените права на своя длъжниик.

На тази база е отправено искане за осъждането на К. П. К. да заплати на „К.П.К.К.“ЕООД сумата 54 923,81 лв., представляваща част от общо предадените й парични средства в размер на 260 000 лв., ведно със законна лихва от датата на исковата молба - 11.08.2021 г., до окончателното плащане.

По отношение основанието, на което същите са й били предоставени на 2 едно място в ИМ се говори, че били дадени „за пазене“, а на друго се говори за заемни средства с краткотраен характер.

По повод тези противоречия съдът е поискал да се уточни от какво произтича имущественото право/вземането/ на „К.П.К.К.“ ЕООД, което се упражнява с иска по чл. 134 от ЗЗД.

С молба от 14.09.2021 г. е уточнено, че сумата от 260 000 лв. е дадена за пазене - договор за влог и подлежи на връщане при поискване от страна на дружеството влогодател.

След отстраняване на нередовностите съдът е разпоредил изпращане на преписи от ИМ, доказателствата и уточнението на лицата посочени от ищеца като ответници с ИМ.

Съобщението до „К.П.К.К.“ЕООД е връчено на основание чл. 50, ал. 4 от ГПК чрез залепване на уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК с оглед на това, че на седалището и адреса на управление не е намерен неин представител. Това е сторено, като с разпореждане от 29.10.2021 г. съдът е разпоредил същите да се считат редовно връчени. Отговор не е постъпвал.

На ответника ФЛ връчването е извършено на пълномощника й на 01.11.2021 г. В дадения срок отговор също не е подаден.

На тази база съдът е изготвил определение по 374 от ГПК, с което вече „К.П.К.К.“ЕООД е конституирано като съищец на основание чл. 134, ал. 2 от ЗЗД.

На 13.12.2021 г. от К. е постъпила молба за възстановяване на срока за подаване на отговор. Представен е и такъв ведно с приложени към него доказателства.

С определение от 23.02.2022 г. искането за възстановяване на срок е оставено без уважение, което е било потвърдено от ПАС.

Така след събиране на представените по делото относими към спора доказателства, вкл. и тези представени от К. с представения след срока отговор съдът е постановил решението предмет на обжалване.

В него е прието, че ищецът се легитимира като кредитор на дружеството, чиито имуществени права упражнява с иска по чл. 134 от ЗЗД, т.е., че този елемент от ФС от значение за уважаването му е налице.

След анализ на събрания доказателствен материал обаче е направен 3 извод, че по делото не е установено лицето, чиито имуществени права се защитават да е носител на същите.

В тази връзка е казано, че не е установено предаването на сочената в ИМ сума, а то било елемент от ФС обуславящ действието на договора за влог и възникване от същия на съответното правоотношение.

На второ место е отбелязано, че дори да се приеме, че правоотношение между страните по договор за влог е налице, то по делото се установявало връщане от страна на влогополучателя на дадената му за пазене сума.

Посочено е също, че на база твърденията за получаване на сумата от К. в качеството й на управител по- скоро може да се говори за вземане на същата от нея в това й качество, а не като влогоприемател. Това от своя страна обуславяло отговорността и по чл. 145 от ТЗ, от която обаче същата била освободена с решение на ОСС по чл. 137, ал.1, т. 5 от ТЗ.

Недоволен от решението е останал процесуалният субституиент и е подал жалбата довела до започване на въззивното производство.

В нея са изложени подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционния съдебен акт. Първо е оспорен извода на съда, че не може да се говори за сключен договор за влог, с оглед реалния характер на същия и липсата на доказателства за предаване на сумата от 260 000 лева. Оспорени са и евентуалните съображения, че с оглед наличието на данни за връщане или поради липсата на доказателства, че основанието за даването й е пазене, т.е влог искът би бил неоснователен дори да се приеме, че предаване има.

В подкрепа на оспорванията са изложени подробни аргументи на база анализ на събрания доказателствен материал, като се споменава и че съищецът, от чието име е предявен иска и ответницата, която е била негов управител имат интерес да създават доказателства увреждащи кредиторите на дружеството.

Във връзка със самата жалба ПАС на първо место дължи отговор за валидността и допустимостта на обжалвания акт.

Едно решение е невалидно (нищожно), когато не е постановено от надлежен орган или е постановено от ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма качество на съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н.

4

Нищожно е и решение, което не подписано, не е постановено в предвидената от закона писмена форма или когато решението е постановено от съда извън пределите на неговата компетентност, т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища.

В случая нито една от тези предпоставки не са налице т.е. за нищожност на същото не може да се говори.

По отношение на недопустимостта е нужно да се спомене, че от съдържанието на чл. 270, ал.3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато е извършено произнасяне въпреки липсата на право на иск или има произнасяне по един непредявен иск. Налице е недопустимост и когато спорът е разгледан от некомпетентен съд, т.е. във всички случаи, когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора по същество.

В случая е предявена осъдителна искова претенция в защита имуществените права на лице, за което ищецът твърди, че му е длъжник.

Допустимостта на същата е обусловена от това дали е налице изрично законово предвиждане /чл. 26, ал.2 от ГПК/, че едно трето лице може да предяви иск за защита на чуждо материално право. В случая такава възможност е предвидена в чл. 134 от ЗЗД. Допустимостта на иска предявен на това основание се извежда от наличието на твърдения в същия за съществуването на предвидените от законодателя предпоставки за упражняване на чуждото право. Това дали то е вярно или невярно е от значение за решаване на съответния спор по същество.

Така изложеното прави искът станал причина за постановяване на решението допустим, т.е. допустим е и самият съдебен акт.

Така се стига до необходимостта от извършване на преценка за правилността на обжалваното решение, като същата следва да се ограничи на база посочените в жалбите възражения с оглед казаното в чл. 269 от ГПК и ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съдът е сезиран с иск по чл. 134 ЗЗД вр. с чл. 252 от ЗЗД.

С него се иска ответницата К. П. К. да върне на „К.П.К.К.“ЕООД, ЕИК ***, гр.П. сумата от 54 923, 81 лв., явяваща се част от сумата от 260 000 лв., предадена й за пазене по договор за влог. Искът е предявен от трето лице, 5 което твърди да е кредитор на „К.П.К.К.“ЕООД.

В тази връзка е нужно да се спомене, че възможност за извършване на такива действия е предвидена в чл. 134 от ЗЗД, където е казано, че кредиторът може да упражни имуществените права на длъжника, когато неговото бездействие заплашва удовлетворението на кредитора, освен ако се касае за такива права, упражнението на които зависи от чисто личната преценка на длъжника.

Това сочи, че упражняване на чужди имуществени права е възможно само от лице, което е кредитор на бездействащ негов длъжник.

В случая наличието на това съотношение от страна на лицето упражнило чуждите имуществени права се аргументира с наличието на влязло в сила решение по т. дело № 855/2019 г. по описа на ПОС. Същото е представено по делото и от него е видно, че „К.П.К.К.“ЕООД е осъдено да му заплати сумата от 40 036,80 лв. дължима по договор за доставка на посъдъчен материал, сумата от 10 165, 71 лв. обезщетение за забавено плащане на главницата за времето от 13.04.2017 г. до 15.10.2019 г. и деловодни разноски в размер 4 721,30 лв., т.е. общо 54 923,81 лв. Това е достатъчно, за да се приеме, че „А.А.“ ЕООД е от кръга лица имащи право да упражнят имуществените права на длъжника си с цел да защитят имуществото му и да удовлетворят собственото си вземане.

Основателността на процесния иск обаче е обусловена и от даване отговор на въпроса дали правото предмет на защита с иска същества в патиромниума на длъжника конституиран в производството като съищец.

Правото, което се твърди да съществува в патримониума на съищеца е това за връщане на сума дадена за пазене от него на ответницата по договор за влог.

Съгласно чл. 250, ал. 1 от ЗЗД с договора за влог влогодателят предава движима вещ на влогоприемателя, който я получава със задължение да я пази и върне. В чл. 252, ал.1, изр.1 на ЗЗД пък е предвидено, че влогодателят може всякога да поиска връщането на вложената вещ и на получените от нея плодове, даже и да е уговорено, че влагането ще трае определено време.

Влогът е реална по характер сделка, т.е. елемент от ФС на същата не е само постигането на съвпадение на две насрещни волеизявление/съгласие/, а 6 и предаването на съответните вещи в случая пари. Това сочи, че пораждането на действие на процесния договор, т.е. валидността му е обусловено и от предаването на съответните пари от влогодателя на влогоприеемателя.