Решение № 220 от 15.04.2026, Районен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 220 гр. Монтана, 15.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ШЕСТИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИСКРЕН БОРИСОВ при участието на секретаря СВЕТЛАНА СТ. СТАНИШЕВА като разгледа докладваното от ИСКРЕН БОРИСОВ Гражданско дело № 20241630103083 по описа за 2024 година

Образувано е по предявени от М. И. И. срещу СК АД установителен иск за прогласяване нищожността на договор за кредит от 27.02.2024г., на основание чл. 26 ЗЗД, ал.1 предл, първо от ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 вр. чл. 19 ЗПК поради противоречие със закона или евентуално на добрите нрави.

Ищецът твърди, че е получил заемна сума от ответника в размер на 273,24 лева срещу насрещното му задължение да ги върне. Твърди, че е уговорена неустойка за неосигуряване не обезпечение, което води до оскъпяване на кредита и така посочения ГПР в договора е различен от посочения.

В срока за отговор на исковата молба, е подаден такъв от ответника. В него ответникът признава, че е сключен Договор за кредит между него и ищцата. На следващо място посочва, че е спазил законовите изисквания при сключването на договора, като не били нарушени императивни норми.

Възразява, че не е претендирал неустойката. Ищцата се е запознала с условията на договора преди да бъде сключен. Излага доводи за действителност на неустойката.

Ответникът е предявил насрещен осъдителен иск, с правно основание по 1 чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, за главница в размер на 942,85 лева, представляваща сбор от дължимата, падежирала и непогасена част от главницата и предсрочно изискуемата главница по анекса, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване до районния съд на насрещната искова молба до окончателното плащане на задължението и 482,03 лв. (четиристотин осемдесет и два лева и три стотинки) договорна лихва върху главницата съгласно Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ********** от 27.02.2024 година.

Ответникът по насрещния иск прави възражение, че договорът е нищожен и са направени плащания, като за тази част следва да се отхвърли.

Съдът, като прецени и анализира в тяхната цялост събраните по делото писмени доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че на 27.02.2024 г. между СК АД, ЕИК ************* и М.

И. И. е сключен Договор за потребителски кредит № ********** / 27.02.2024г, предоставен от разстояние. По силата сключения договор е предоставена заемна сума в размер на 950 лв., като сумата се издължава за 24 месеца. Съгласно подписания договор между страните, кредитът е с дата на издължаване 27.02.2026г, лихвен процент за срока на кредита е в размер от 36%. Общата дължима сума от вноските за периода с начислената лихва възлизат в размер - 1488,93 лв, от които лихва в размер от 538,93 лв за периода от 24 месеца. Съгласно договорът, кредитополучателят заплаща Неустойка за непредоставено обезпечение на стойност 2693,79 лева. Общата сума за плащането на главница, лихва и неустойка е в размер 4 182,72 лв. Между страните бил уговорен лихвен процент в размер на 36%, а ГПР, съгласно сключения договор за кредит, е в размер 42,58%. Датата на падеж на вноската е 27-мо число, с последна вноска 27.02.2026г.

По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, съгласно която Изчисленото ГПР %, вписано в чл.1 (6) от Договора за потребтелски кредит, е обследвано от вещото лице. Вещото лице е спазило изискванията и математичската методология, описана в Приложение 1, чл.19, ал.2 от ЗПК, като обобщава, че в ПР са включени: лихвени разходи /възнаградителна лихва/ на стойност от 538,93 лв. При така включените разходи, по формулата за ГПР 2 се генерира стойност от 42,577%, което се съответства на вписаната стойност на ГПР в Договора за потребителски кредит № ********** от 27.02.2024г в размер от 42,58%. ГПР от 579,32% при включена в него неустойка за непредоствено обезпечение в размер от 2693,79 лв, е изчислен по Договор за кредит № ********** / 27.02.2024г, съгласно Приложение 1, чл.19, ал.2 от ЗПК, като са включени стойностите на отделните компоненти по формулата.

Размерът на остатъка от дължимата сума за главница от ответника по насрещния иск по Договор за потребителки кредит, предоставен от разстояние № 66365 от 27.02.2024г към момента на предявяване на насрещният иск ( момента на постъпването на насрещната искова молба в съда – 25.02.2025г) е от 942,85лв, от които към 25.02.2025г падежирала главница за периода на месечните вноски е в размер 87,13 лв. азмерът на остатъка от дължимата от ответника договорна възнаградителна лихва върху предоствената главница по Договор за потребителки кредит, предоставен от разстояние № 66365 от 27.02.2024г към момента на предявяване на насрещният иск (момента на постъпването на насрещната искова молба в съда – 25.02.2025г) е от 482,03лв, от които към 25.02.2025г сумата в размер 246,91 лв е падежирала възнаградителна лихва върху падежирала главница към месечни вноски за периода.

В случая предвидената неустойка, предназначена да санкционира заемополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Съдът намира, че въведените в договора условия към изискваното обезпечение, както и срокът за предоставянето му, който е изключително кратък, създават значителни затруднения за длъжника за изпълнение на договора. На следващо място посочената уговорка влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции.

В случая е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение след сключване на договора, като непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на преки вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на условията по същия. Поради това следва да се приеме, че така уговорената неустойка, разсрочена съобразно погасителния 3 план към договора и включена в размера на погасителната вноска, по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая е видно, че размерът на неустойката в погасителния план значително надхвърля главницата по кредита.

От горното следва, че действителният ГПР значително надхвърля законовоустановения максимален процент на разходите, след като неустойка надвишава главницата по кредита,което прави договора за кредит нищожен.

На следващо място в Определение № 1369 от 27.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 333/2024 г., II т. о., ТК е прието, че „договорът за потребителски кредит по своето правно естество представлява възмездна правна сделка, годишният процент на разходите изразява насрещната парична престация, която кредитополучателят е длъжен да осъществи (включваща общите разходи по кредита – лихвени и нелихвени разноски, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит; съобразно легалната дефиниция, уредена в чл. 19, ал. 1 ЗПК). Следователно, годишният процент на разходите е част от основния предмет на договора, поради което структурата на ГПР трябва да бъде посочена ясно и разбираемо за средния потребител на кредитни услуги, вкл. и чрез изясняване на обстоятелството от какъв вид и стойност на лихвените и нелихвените разноски се състои. Както последователно е разяснявано в задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС (при приложението на чл. 4, § 2, във вр. с чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори), в този случай договорът не може да продължи да се изпълнява без тези клаузи, тъй като премахването им би довело до изменение на естеството на основния предмет на договора. Поради тези правни съображения при неяснота относно начина на формиране на стойността на ГПР (в конкретния казус в размер на 48, 24%, при уговорена ставка на възнаградителната лихва от 41, 07%) договорът за потребителски кредит е нищожен – с аргумент и от правната норма на чл. 22 4

ЗПК, във вр. с чл. 11, т. 10 ЗПК и чл. 147, ал. 1 ЗЗП, предписващ, че клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин.“

Видно от приложенията по договора не е посочена структурата на ГПР ясно и разбираемо за средния потребител на кредитни услуги, вкл. и чрез изясняване на обстоятелството от какъв вид и стойност на лихвените и нелихвените разноски се състои. Посочен е единствено като процентно изражение, но без да посочен компоненти, от които се състои.

С оглед на горното не става ясно как е формирана стойността на ГПР. В него не е посочена методиката за изчисляването, нито са посочени конкретни лихвени и нелихвени разноски, от които се състои. – в този смисъл също Определение № 602 от 29.11.2023 г. по ч.гр.д. 356/2023 г. на ОС – Монтана.

Ищецът е представил плащане към ответника в размер на 204.28 лева.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. С оглед на горното съдът намира, че следва да се присъди единствено главницата, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението - Решение № 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г., IV г. о., ГК Главницата по кредита е в размер на 950 лева, като насрещният осъдителен иск следва да бъде уважен за пълната предяване сума от 745,72 лева, след като не се твърди, а и не се установява плащане.

Видно от предствения погасителен план последната вноска е следвало да бъде заплатена на 27.02.2026 г., като съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. С оглед на горното целият кредит е станал изискуем към датата на последното открито съдебно заседание.

По разноските:

При този изход на спора, разноските се разпределят по правилата на чл.78, ал.1 ГПК.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 1 ЗАдв. ответникът следва да бъде осъден да заплати на адвокат Е. И. адвокатско възнаграждение.

Цената на иска е в размер на 4182,72 лева, а съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ 5 минималното възнаграждение в размер на 718,27 лева без ДДС или 861,92 лева с ДДС и минималното по отношение на осъдителните искове – 400 лева или 480 лева с ДДС.

След постановяването на Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, което е задължително за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК, съдът има възможността да не приложи предвидените в НМРАВ минимални адвокатски възнаграждения, а да определи възнаграждение под тези предели, като условие за това е насрещната страна да е повдигнала въпроса за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

При определяне на справедливо адвокатско възнаграждение, настоящата инстанция, счита че следва да вземат предвид следните критерии: фактическата и правна сложност на делото, произтичаща от предмета му, вида и обема на извършените процесуалните действия, както и продължителността на производството. По делото е назначавана експертиза и е проведено едно съдебно заседание, на което и двете страни не са се явили и не са изпратили процесуален представител.

Съобразно горното, съдът намира, че производството не е било с правна и фактическа сложност. Същото е решено на базата на представените с исковата молба и отговора към нея доказателства, насрещна искова молба и отговор по нея, като в първото съдебно заседание процесуалните представители на страните не са се явили. В него съдът е приел проектодоклада за окончателен и е счел делото за изяснено, като е обявил, че ще се произнесе с решение в срок. Отчитайки тези факти, настоящата инстанция намира, че справедливото адвокатско възнаграждение по процесните искове е 306.78 евро с ДДС или 600 лева с ДДС. /в този смисъл Решение № 116 от 18.04.2024 г. по в.гр.д.97/2024 г. на МОС/.

Разпечатката съдържа 33 от 46 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f6f45342-0744-46e4-b5d3-20dc94516661