Определение № 13558 от 23.06.2026, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 5505/2026
- Вид
- Определение № 13558
- Подписан
- 23.06.2026
- Състав
- Василена Дранчовска, Катя Николова Велисеева, Цветомир Милчев Минчев
Цитирани разпоредби
- чл. 126 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 126, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274 - чл. 279 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274 - чл. 279 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274 - чл. 279 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274 - чл. 279 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274 - чл. 279 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274 - чл. 279 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 81 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 127, ал. 2 · Семеен кодекс
- чл. 59, ал. 9 · Семеен кодекс
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 13558 гр. София, 23.06.2026 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-В, в закрито заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Василена Дранчовска
Членове:
Цветомир М. Минчев
Катя Н. Велисеева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно частно гражданско дело № 20261100505505 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 126, във вр. с чл. 274 – чл. 279 ГПК.
Образувано е по частна жалба на ищцата Ц. А. С., в качеството си на майка и законен представител на А. С. С., срещу определение № 13221 от 03.04.2026 г., постановено по гр.д. № 56437/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 184 състав, с което производството по делото е прекратено на основание чл. 126, ал. 1 ГПК.
Жалбоподателката твърди, че не е налице идентичност в предмета на двете дела, тъй като по първото образувано дело пред РС – Лом все още не е приета окончателна правна квалификация на спорното право, което създава пречка да се извърши преценка дали предметът на делата съвпада. Счита, че първото дело е продължение на австрийско производство и исковете са на основание чл. 59, ал. 9 СК, а в настоящия процес съдът е сезиран с искане за определяне на първоначален режим на родителските права на основание чл. 127, ал. 2 СК, което изключва тъждество в предмета на делата и в основанието на спорното право. Намира, че първоинстанционният съд е излязъл извън правомощията си по чл. 126, ал. 1 ГПК, като е извършил собствена преценка за правилната правна квалификация на исковете по другото производство. Поддържа, че обжалваното определение е неправилно предвид висящността по другото дело на въпроса за наличие на международна компетентност на българския съд да разгледа спора и възможността същото да бъде прекратено с окончателен съдебен акт на ВКС. Ето защо моли обжалваното определение да бъде отменено и делото бъде върнато на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия, като релевира доказателствени искания за изискване на посочените в частната жалба съдебни книжа.
1
Ответникът по частната жалба С. С. подава отговор на частната жалба, с който я оспорва и моли същата да бъде оставена без уважение.
Софийски градски съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и данните по делото, намира следното:
Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 275, ал. 1 ГПК) срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
На първо място следва да се отбележи, че формулираните в частната жалба доказателствени искания са неоснователни – исковата молба и всички уточнителни молби към нея по гр.д. № 1593/2024 г. по описа на РС – Лом, както и разпореждане на СГС по гр.д. № 4471/2025 г. са приложени в първоинстанционното дело и повторното им изискване не е необходимо; актовете на РС – Лом (включително доклад по чл. 146 ГПК), в които се обсъжда правната квалификация, както и поредно издадено от този съд удостоверение относно предмета на спора са неотносими, тъй като съдът в настоящото производство следва сам да очертае предмета на спорното право в другия процес въз основа на фактическите твърдения и исканията на ищцата, изложени в исковата молба и уточнителните молби към нея и не е обвързан от определената правна квалификация от другия съд; а настоящият съдебен състав може да извърши служебна справка за развитието на цитираното частно производство пред ВКС в публично достъпната интернет страница на върховната инстанция. Ето защо всички формулирани от частната жалбоподателка доказателствени искания следва да бъдат оставени без уважение.
За да постанови обжалваното определение, СРС е приел, че е налице идентичност в предмета на двете дела (гр.д. № 1593/2024 г. по описа на РС – Лом и гр.д. № 56437/2025 г. по описа на СРС) – определяне на първоначален режим на упражняване на родителски права спрямо едно и също лице, определяне на режим на лични отношения с бащата и размер на дължимата от него издръжка; че делата са образувани между едни и същи страни и на едно и също основание, поради което на основание чл. 126, ал. 1 ГПК по-късно заведеното дело е било прекратено.
Производството пред СРС е образувано по подадена от Ц. А. С., в качеството й на законен представител и майка на А. С. С., срещу С. С. искова молба с вх. № 422541/30.12.2025 г., с която е предявен иск (искане в производство по спорна съдебна администрация) за упражняване на родителските права над малолетното дете и възлагането им на майката, определяне на местоживеенето на детето на адреса на майката, присъждане на месечна издръжка и определяне на режим на лични отношения между детето и ответника. Изложени са твърдения, че бракът между страните е прекратен с развод, допуснат с решение на Районен съд Херналс, Виена, 2
Република Австрия, от 07.07.2021 г., влязло в сила на 08.07.2021 г., като разводът е признат и вписан в Република България с решение на СО – район „Овча купел“, но в бракоразводното решение не били уредени въпросите относно децата.
На 11.02.2026 г. по делото е постъпила молба от ответника с искане производството да бъде прекратено на основание чл. 126 ГПК, доколкото между страните е висящо гр.д. № 1593/2024 г. по описа на Районен съд – Лом, 6 състав, образувано на същото основание и със същото искане. От приложените по делото съдебни удостоверения и искова молба по това дело (включително множество уточнителни молби към исковата молба, всички приложени по делото на СРС) е видно, че посоченото гражданско производство пред РС – Лом е образувано по-рано, по искова молба на Ц. А. С. срещу С. С. от 31.01.2024 г., подадена първоначално в Софийски районен съд, където образуваното гр.д. № 5620/2024 г. е прекратено и изпратено по подсъдност на Районен съд – Лом. Без оглед на обстоятелството дали исковете по това дело следва да бъдат квалифицирани по чл. 127, ал. 2 СК или по чл.
59, ал. 9 СК (в редакцията съобразно измененията на закона от 2019 г.), видно е, че те са предявени за защита на идентични спорни права, като тези в настоящото производство – за предоставяне упражняването на родителските права върху малолетното дете А. С. С. на майката и ищца Ц. А. С., за определяне на местоживеенето на детето на адреса на майката и за определяне на режим на лични отношения с бащата, включително за изплащане на издръжка от последния. В исковата молба, инициирала производството пред съда в гр. Лом, са изложени идентични фактически твърдения относно прекратения брак между страните с развод, отглеждането на малолетното дете А. от майката и възможността на последната да упражнява изцяло родителските права, като се иска от съда защита на идентични права – възлагане на родителските права на майката, определяне на местоживеенето на детето при ищцата, на стеснен режим на лични отношения с бащата и плащане от последния на месечна издръжка в размер на 800 лева.
Производството по гр.д. № 1593/2024 г. по описа на РС – Лом е прекратено с определение № 1060/12.08.2025 г., което е обжалвано и потвърдено от ОС – Монтана, а въззивният акт е предмет на касационна проверка по ч.гр.д. № 507/2026 г. по описа на ВКС, IV г.о., по което към настоящия момент (включително към момента на обявяване на настоящото въззивно определение) не е постановен съдебен акт.
Следователно, понастоящем делото е все още висящо, като във връзка с доводите в частната жалба следва да се отбележи, че висящността на въпроса за международната компетентност на българския съд по по-рано образуваното дело не може да обоснове липса на предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл. 126 ГПК. От една страна, при липса на постановен окончателен съдебен акт за прекратяване на това производство, то все още е висящо и се явява пречка пред развитието на по-късно заведеното идентично дело, а от друга страна, в случай че по делото пред РС – Лом 3 бъде установена с окончателен съдебен акт липса на международна компетентност на българския съд да разгледа спора, то същият извод би бил приложим и в настоящото производство, което и на това основание би се явило недопустимо.
С оглед на изложеното, видно е, че обстоятелствата, на които са основани исковете по двете дела, са идентични, като в рамките на двете производства са предявени искове за предоставяне упражняването на родителските права върху малолетното дете А. С. С. на майката и ищца Ц. А. С., за определяне на местоживеенето на детето на адреса на майката и за определяне на режим на лични отношения с бащата, включително за изплащане на издръжка от последния, на едно и също основание, а претенциите са предявени между едни и същи страни. За извършването на преценка за субективен и обективен идентитет на делата е неотносима определената от съда правна квалификация – дали исковете ще бъдат квалифицирани по чл. 127, ал. 2 СК или по чл. 59, ал. 9 СК (в редакцията на разпоредбата съобразно измененията с ДВ от 2019 г.) е без значение за определяне идентичността на делата, доколкото правна квалификация се определя въз основа на фактическите твърдения на страните и предявените от тях права, а в случая те са идентични по двете производства. В този смисъл, ако се установи, че между страните вече е определян режим на упражняване на родителските права върху детето, то претенциите и по двете дела ще бъдат квалифицирани по чл. 59, ал. 9 СК (в редакцията на разпоредбата съобразно измененията с ДВ от 2019 г.), респ. ако такъв режим не е определян, исковете ще бъдат разгледани на основание чл. 127, ал. 2 СК.
При всички случаи, исковете се явяват напълно идентични по основание, страни и петитум, като във връзка с доводите в частната жалба следва да се отбележи, че преценката за този идентитет следва да бъде извършена от съда по по-късно заведеното дело в рамките на служебната проверка за допустимост на производството въз основа на собствени изводи за предмета на делата, формирани от изразената от ищцата воля в исковата молба и очертаните от нея фактически твърдения и наведени искания.
С установената в чл. 126, ал. 1 ГПК забрана за едновременно разглеждане от съда на две дела, които имат идентични страни и спорен предмет, и в рамките на които се търси идентична съдебна защита, се цели да се предотврати постановяването на противоречиви съдебни решения, съдържащи разнопосочно произнасяне по повод на едно и също спорно право или правоотношение. Ето защо съдът, пред който е образувано по-късно заведеното дело, е длъжен да го прекрати служебно, след като констатира недопустимостта на предявения иск, като е без значение характерът на производството – нормата на чл. 126, ал. 1 ГПК е обща и намира приложение и в производствата по спорна съдебна администрация (в този смисъл Решение № 119 от 17.04.2015 г. по гр. д. № 3368/2014 г., IV г. о. на ВКС, Определение № 5991 от 19.12.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4398/2024 г., III г. о. и др.).
4
Ето защо, доколкото по-рано образуваното производство е все още висящо, налице е отрицателна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск по смисъла на чл. 126 ГПК и предявените по настоящото дело искове се явяват недопустими. Следователно, обжалваното определение, с което първоинстанционният съд е прекратил производството по делото, е правилно и подадената срещу него частна жалба следва да бъде оставена без уважение. Предвид извода на въззивния съд за правилност на постановеното прекратително определение искането на ищцата за постановяване на привременни мерки се явява безпредметно.
На основание чл. 78, ал. 4, вр. с чл. 81 ГПК при този изход на спора в полза на ответника по частната жалба следва да бъдат присъдени направените от него разноски в частното въззивно производство в размер на 200 евро, платено възнаграждение за един адвокат.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ
БЕЗ
УВАЖЕНИЕ доказателствените формулирани в частна жалба с вх. № 110123/07.04.2026 г. искания на ищцата,
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 110123/07.04.2026 г. на ищцата Ц. А. С. срещу определение № 13221 от 03.04.2026 г., постановено по гр.д. № 56437/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 184 състав.
Разпечатката съдържа 35 от 42 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f6efb9a8-030e-4540-ab28-95b5c1211d93