Решение № 530 от 05.11.2025, Районен съд - Търговище

РЕШЕНИЕ

№ 530 гр. Търговище, 05.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВЯРА М. ПАНАЙОТОВА при участието на секретаря Ст. Й. Й. като разгледа докладваното от ВЯРА М. ПАНАЙОТОВА Гражданско дело № 20253530100100 по описа за 2025 година

Предявен е иск, с правно осн. чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК.

Ищецът, действащ чрез пълномощник твърди в исковата си молба, че между него и ответникът е имало сключен Договор за кредит № 9849162009 / 04.12.2023 год., по силата на които ответникът му е предоставил в заем сумата от 300 лв., при ГПР 49.60 % и ГЛП 40.97 %. Твърди се, че съгласно договора ищецът следвало да заплати и допълнителна услуга такса за разглеждане в размер на 66.13 лв. В молбата се твърди, че така сключеният договор е нищожен, на осн. чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД, като противоречащо на закона, тъй като с клаузите по договора били нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, заобикаляла се разпоредбата на чл.19 от ЗПК, което обуславял неговата недействителност по чл. 22 от ЗПК, като съображения са изложени подробно в молбата. В условия на евентуалност ищецът е предявил иск за прогласяване нищожност на клаузата в договора за заплащане на „такса разглеждане“, като сключена при пряко нарушение на чл.10а, ал. 1 от ЗПК и чл. 143, ал.1 от ЗЗП, както и поради противоречие с добрите нрави, тъй като се нарушавал принципа на добросъвестност в гражданските и търговски отношения, на лице била значителна нееквивалентност на насрещните престации, по съображения подробно изложени в молбата. Ищецът счита, че такса разглеждане е неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП, като сключена в ущърб на потребителя, при нарушаване принципа на добросъвестност и справедливост и водел до неравновесие в правата на страните, както и че се заобикаля закона.

1

Ищецът е развил подробни доводи в исковата молба. Поради това, считайки, че договорът между страните е нищожен моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността му, в условия на евентуалност да прогласи нищожността на клаузата за такса разглеждане. Претендира разноски. В съдебно заседание поддържа предявения иск.

В дадения месечен срок ответникът е представил писмен отговор на исковата молба. В отговора е изразено становище за допустимост, но неоснователност на иска. Ответникът е изложил подробни доводи, че е на лице валидна облигационна връзка между страните, че при сключване на договора са покрити всички изисквания на ЗПК, съответно не са налице заявените от ищеца основания за недействителност и нищожност на договора.

Твърди в отговора, че не са налице заявените от ищеца основания, обуславящи нищожност на клаузата за такса разглеждане, тъй като същата не е условие за сключване на договора за кредит, заявява се от ищеца, няма и отношение към преценката на ответника при отпускане на кредита и поради това не се явява общ разход по кредита и не е включена в ГПР. Моли съда да отхвърли иска.

Ответникът е предявил насрещен иск, с правно основание на молбата чл.

240 от ЗЗД във вр. с чл. 23 от ЗПК, като моли съда да постанови решение, с което да осъди ищеца да заплати на ответника сумата от 226 лв., представляваща чистата сума по договора за кредит, след приспадане на заплатената част от главница в размер на 300 лв., която се дължала дори и при недействителен договор. Претендира разноски. В съдебно заседание поддържа иска и доводите изложени в отговора.

Ищецът е депозирал отговор на насрещната искова молба, като оспорва насрещния иск, при същите съображения за нищожност на договора по чл. 26 от ЗЗД и недействителност на същия по чл. 22 от ЗПК, като твърди, че при недействителен договор се връща само чистата сума – главницата по договора. Направил е искане да не се възлагат разноски в тежест на ищеца, при евентуално уважаване на насрещния иск.

Съдът след преценка на събраните по делото доказателства прие за установено следното: От Договор за кредит № 9849162009 / 04.12.2023 год., сключен между страните, приложен по делото се установява, че ответникът е предоставил на ищеца паричен заем в размер на 300 лв., за срок от 30 дни, с ГПР от 49.6 %, ЛП 40.96 %, с обща сума за погасяване в размер на 376,23 лв., в която сума е включена и такса за бързо разглеждане в размер на 66,13 лв. В раздел 4.1 от ОУ, приложими към договора на страните таксата бързо разглеждане е определена като допълнителна незадължителна услуга, която се предоставя само по искане на кредитополучателя и гарантира обработка на искането за предоставяне на кредит и отговор до 15 минути след изпращането му. Безспорно е по делото, че за погасяване задължението по договора за кредит ищецът е внесъл сума в размер на 74,00 лв. на 09.02.2024 лв., отнесени от ответника за погасяване на главницата по договора.

При така установеното от фактическа страна, съдът достига до следните 2 правни изводи: Видно от съдържанието на процесният договор, съдът приема, че доколкото същия е сключени от разстояние, то към него са приложими както регламентацията Закона за потребителския кредит (ЗПК), установяващ императивни изисквания към необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, така и регламентацията по ЗПФУР. В настоящия случай, страните не спорят относно валидното сключване на договора от разстояние, както и относно това, че кредиторът е изпълнил задълженията си по договора, а именно да предостави на длъжника сумата от 300,00 лв., нито относно валидното частично погасяване на главницата по договора от ищеца, чрез плащане.

Спорът е относно действителността на договора за потребителски кредит, сключени между страните от гледна точка на потребителското законодателство, като в тази връзка, съдът приема следното: Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Съдът намира, че е основателно релевираното в исковата молба основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР и общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е във фиксиран размер от 49.6 %, а договорната лихва е 40,96 %. Не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива.

Отделно от това е предвидена и такса за допълнителна услуга бързо разглеждане, което поставя потребителя в положение да не знае точно в какъв размер е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Услугата за бързо разглеждане е пряко свързана с договора за кредит. Следователно, таксата за тази услуга представлява разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да се включи в размера на ГПР. Така реално се оскъпява кредитът чрез въвеждане на допълнителни разходи, недопустими по действащото законодателство, чиято стойност не е включена в определения в 3 договора за кредит ГПР. В случая посоченият в договора размер на ГПР е неточен и заблуждава потребителя, тъй като не отразява действителния размер на разходите по кредита. Същевременно, заплащането на този допълнителен разход по кредита води до съществено увеличение на тежестта на задължението на потребителя. Наред с това, в случая услугата „бързо разглеждане“ безспорно касае действия, свързани с отпускането на кредита и начисляването на такса за нея попада в забраната на чл.10а, ал. 2 ЗПК. Таксата за бързо разглеждане е уговорена и във фиксиран размер. Липсва каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от кредитора. От съдържанието на договора за кредит не става ясно как тази допълнителна услуга е остойностена, по каква методика е формирана цената за ползването й и какви конкретни действия от страна на кредитора се включват в тази услуга.

Нещо повече, по делото липсват доказателства ищецът да е заявил ползването на такава услуга.

Съгласно Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

С оглед изложеното, съдът намира, че процесният договор за потребителски кредит е сключен в нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и по аргумент на чл. 22 ЗПК е налице пълна недействителност - нищожност на договора.

Ето защо, предявеният главен иск по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 22 ЗПК за обявяване на договора за нищожен следва да бъде уважен като основателен и доказан.

По насрещния иск : Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща 4 само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, поради което кредитополучателят , в случая ищеца следва да върне само чистата стойност на заема, без лихви или други разходи по кредита.

Безспорно е, че ищеца е заплатил за погасяване на задължението по договора за кредит сума в размер на 74,00 лв., която е отнесена от ответника за погасяване на главницата, поради което същият претендира заплащане начистата стойност по кредита в размер на 226,00 лв., разликата между главницата от 300,00 лв. и погасената част от 74,00 лв. Не се представиха доказателства, а липсват и твърдения до приключване на съдебното дирене ищецът да е погасил главницата по договора за кредит.

Доколкото съдът прие, че договора е недействителен, то ищецът дължи на ответника чистата стойност на кредита, в случая 226 лв., като предявения иск се явява основателен и следва да се уважи в този размер.

По отношение на разноските : И двете страни са направили искане за присъждане на разноски в производството. С оглед изхода на спора по главния иск ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 50,00 лв. – внесена държавна такса, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК. Ответникът, на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗА следва да заплати на адвоката на ищеца, осъществил процесуалното представителство при условията на чл. 38, ал.1 от ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв., с ДДС, представляващо минималното възнаграждение съгласно чл. 7, ал. 2, т.