Решение № 304 от 16.06.2026, Окръжен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 304 гр. Благоевград, 16.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Лилия Масева

Членове:

Росица Велкова

София Икономова при участието на секретаря Здравка Янева като разгледа докладваното от Лилия Масева Въззивно гражданско дело № 20261200500418 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по реда на чл. 258 и сл. от ГПК по въззивна жалба, подадена от Р. Д. К. и Г. Д. В., чрез процесуалния им представител адв.

М. У., против Решение № 25/22.01.2026 г., постановено по гр.д. № 450 по описа за 2025 г. на Районен съд – П..

С атакуваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователни предявените от жалбоподателките срещу Е. Г. К. искове с правно основание чл. 109 от ЗС за преустановяване на неоснователни действия, изразяващи се в преграждане на достъпа до стълбището и таванското помещение (подпокривното пространство) и до покрива на масивна жилищна сграда с идентификатор ***, разположена в ПИ с идентификатор *** по КККР на гр. П., чрез поставена заключена врата на нивото на втория жилищен етаж, както и за опразване и осигуряване на достъп до помещение, изградено като Противорадиационно укритие (ПРУ). Със същото решение РС-П., на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК, е отменил частично констативен нотариален акт № 43, том ІІ, рег. № 6080, дело № 144/2016 г. на нотариус рег. № 503 в частта за прилежащите към гаража части: стая зад гаража, идеални части от тавана и общите части на сградата.

В жалбата се излагат подробни доводи за неправилност, необоснованост и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон решение.

1

Жалбоподателките поддържат, че таванът е обща част по естеството си съгласно чл. 38, ал. 1 от ЗС, тъй като представлява единен незастроен обем (подпокривно пространство). Твърдят, че като собственици на самостоятелен обект (гараж) в сградата, те притежават идеални части от общите части по силата на закона и право на достъп до тях. Намират за погрешен извода на РС, че преграждането не е доказано. Настояват, че първоинстанционният съд се е произнесъл ултра петитум (извън предмета на спора), като самоволно е отменил нотариалния им акт в производство по чл. 109 от ЗС. Молят решението на РС-П. да бъде отменено и исковете – уважени.

Въззиваемата Е. Г. К., чрез пълномощника си, оспорва жалбата. Поддържа извода на РС, че е единствен собственик на жилищната част от сградата, поради което таванът принадлежи. Твърди, че достъпът никога не е преграждан трайно, а ищците нямат правен интерес от достъп до тавана, тъй като притежават само гараж. Моли решението на РС-П. да бъде потвърдено.

Въззивният съд, след като извърши самостоятелна преценка на събраните по делото писмени, гласни доказателства и експертни заключения, намира за установено от фактическа страна следното:

Сградата с идентификатор *** по КККР на гр. П. е застроена въз основа на учредено право на строеж (суперфиция) с НА № 169/1989 г. и Разрешение за строеж № 172/05.10.1990 г. за триетажна жилищна сграда с партерен етаж (гаражи и мазета). От заключението на съдебно-техническата експертиза (СТЕ), изготвено от инж. С., и представените строителни книжа се установява, че строителството е реализирано частично (етапно) – изградени са партерният етаж и първите два жилищни етажа. Над втория жилищен етаж е изпълнена окончателна покривна конструкция, като между нея и плочата на втория етаж се е обособило подпокривно пространство (таван) с площ около 120 кв.м.. При огледа на място вещото лице установява, че в това пространство няма обособени отделни складови или жилищни помещения, то представлява единен незастроен обем.

По отношение на собствеността върху самостоятелните обекти в сградата се установява следното:

Жалбоподателките (ищци) са собственици на самостоятелен обект с идентификатор ***, с предназначение ГАРАЖ (площ 15 кв.м.), придобит чрез покупко-продажба с НА № 60, том ІІ, рег. № 6407, дело № 152/21.10.2016 г. от техните родители Д. и М. Б.. Правото на собственост на праводателите им е било признато по давност с констативен НА по обстоятелствена проверка № 43, том ІІ, рег. № 6080, дело № 144/07.10.2016 г. на нотариус рег. № 503 за гаража, ведно с прилежащите части: стая зад гаража (12 кв.м.), съответните ид.ч. от таванското помещение и от общите части на сградата.

Въззиваемата (ответница) Е. К. е собственик на останалите два гаража на партерния етаж (идентификатори .1.5 и .1.6), придобити по давност с НА № 009/2023 г., както и на първия и втория жилищни етажи от сградата 2

(идентификатори .1.1 и .1.2), придобити по силата на суперфицията от 1989 г. и договор за гледане и издръжка от 1992 г. (НА № 132/1992 г.).

Между страните е съществувало предходно производство (гр.д. № 481/2024 г. на РС-П.), по което е одобрена съдебна спогодба за предаване на ключове от официалните входове на сградата и осигуряване на достъп до общата стълбищна клетка. След изпълнението на спогодбата, ищците установяват, че на площадката на втория жилищен етаж е монтирана дървена врата, която физически прегражда стълбищното рамо, водещо нагоре към таванското помещение и покрива.

По въпроса дали достъпът през тази врата е ограничен, съдът констатира противоречие в гласните доказателства: Свидетелите на ищците – Н. Б. и М. Б.

(майка на ищците) – дават детайлни и последователни показания, че в началото на 2025 г. вратата на втория етаж е била трайно заключена от ответницата, като същата е отказала да предостави ключ на ищците, заявявайки, че таванът е неин. В противовес, свидетелят на ответницата – Н.

К. – заявява, че достъпът до тавана винаги е бил свободен, вратата никога не се заключва и представлява просто преграда срещу течение и прах. Тези показания се обвързват от ответницата с констатациите в заключението на СТЕ на инж. С., която при огледа на място отбелязва, че вратата не е била заключена и на нея не е имало поставен ключ.

Относно помещението, отредено по проект за Противорадиационно укритие (ПРУ): От заключението на СТЕ се установява, че то се намира на партерното ниво, разположено зад гаражите на ответницата. Към момента то е изцяло преустроено и се ползва от ответницата Е. К. като жилищна площ (стаякухня). Вещото лице посочва, че коридорът, водещ до това ниво, е отключен и физически достъпът до външната стена на помещението не е преграден.

Окръжен съд – Благоевград, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните в рамките на правомощията си по чл. 269 от ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е частично основателна. Аргументи:

За да бъде уважен искът по чл. 109 от ЗС, ищецът следва да докаже кумулативното наличие на три предпоставки: 1) че е носител на правото на собственост; 2) че ответникът извършва неоснователни действия; и 3) че тези действия създават реални пречки за упражняване на правото му.

Настоящият състав не споделя извода на първоинстанционния съд, че ищците не са собственици на идеални части от общите части на сградата. От събраните доказателства, включително Схема № 15-644978-24.06.2024 г. на АГКК и заключението на СТЕ, се установява, че процесният гараж с идентификатор *** е обособен като самостоятелен обект в сградата. Съгласно чл. 38 и чл. 40 от ЗС и константната съдебна практика, собствеността върху самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост е неразривно свързана със съсобственост върху общите части.

Таванското помещение, което представлява общо подпокривно пространство, 3 е обща част по естеството си съгласно Постановление № 34/1983 г. на Пленума на ВС. Следователно, като собственици на самостоятелен обект, ищците притежават съответните идеални части от всички общи части на сградата, включително от тавана и помещението за ПРУ, и са активно легитимирани да предявят негаторния иск. Изводът на РС, че таванът е принадлежност само към жилищата, е неправилен и в противоречие със закона.

Първоинстанционният съд е извел изцяло неправилен правен извод, приемайки, че тъй като ответницата притежава единствените два развити жилищни етажа, в сградата не е налице режим на етажна собственост и подпокривното пространство е нейно изключително притежание.

Този извод противоречи на чл. 37 и чл. 38 от ЗС. За да е налице етажна собственост, е напълно достатъчно самостоятелни обекти в една сграда да принадлежат на различни собственици. Законът не изисква тези обекти да имат еднакво функционално предназначение или да бъдат задължително жилища. Гаражът с идентификатор *** е индивидуализиран в КККР като самостоятелен обект на собственост, принадлежащ на ищците. Тъй като в сградата има самостоятелни обекти, собственост на различни лица (апартаменти и гаражи на К. и гараж на К. и В.), сградата по силата на закона се намира в режим на етажна собственост.

При преценката на противоречивите гласни доказателства по реда на чл. 172 от ГПК, съдът кредитира показанията на свидетелите на ищците Н. Б. и М. Б..

Макар свидетелката Б. да е майка на ищците и спрямо нея да е приложим критерият за възможна заинтересованост, нейните твърдения за заключване на вратата изцяло се припокриват с тези на свидетелката Б., която е непредубедено трето лице.

Обратно, съдът не кредитира показанията на свид. Н. К. в частта, в която твърди, че достъпът винаги е бил свободен. Тези показания се опровергават от цялостното процесуално поведение на ответницата, която и в отговора на исковата молба, и във въззивното производство изрично поддържа, че ищците няма какво да правят на тавана и че той е нейно лично притежание. Житейски и логически е изключено едно лице да брани даден имот като изключително свой, да монтира преградна врата на входа му и същевременно да поддържа свободен и безпрепятствен достъп до него за лицата, чиито права отрича.

Констатацията на вещото лице, че при огледа вратата е била отключена, установява само временното фактическо състояние в деня на проверката, но не доказва липсата на препречване в предходен момент.

Съгласно задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 34 от 15.08.1983 г. на ОСГК на ВС, подпокривното пространство (таванът) на сграда в режим на етажна собственост, което не е изградено във формата на отделни складови обекти, представлява обща част по естеството си. То служи за изолация и за достъп до покрива с цел неговата поддръжка. Като собственици на самостоятелен обект в тази сграда, ищците притежават съответните 4 идеални части от всички общи части на сградата по силата на закона (чл. 38, ал. 1 от ЗС). Това право е акцесорно и следва собствеността на гаража, без да е необходимо изричното му вписване в приемателния нотариален акт.

Следователно, те имат законно право на достъп и ползване на тази обща част.

Настоящият състав не споделя извода на РС, че ищците не са доказали факта на преграждането. Налице е противоречие в гласните доказателства.

Констатацията на вещото лице, че при огледа вратата е била отключена, не може самостоятелно да опровергае твърденията на свидетелите Б. и Б., тъй като огледът отразява състоянието на обекта в един единствен, предварително известен на страните момент.

За да бъде уважен искът по чл. 109 от ЗС обаче, не е необходимо пречката да е постоянна или непрекъсната. Съгласно константната практика на ВКС, когато ответникът по негаторен иск изрично оспорва в самия процес правото на ищците върху общата вещ, твърдейки, че тя е негова лична собственост, самото това оспорване, съчетано с наличието на монтирана от него физическа преграда (врата) на стълбището на неговия етаж, съставлява пречка за упражняване на правото на собственост.

С поведението си ответницата демонстрира воля да своува общата част и да изключи ищците от ползването . Поставянето на врата на стълбище, водещо единствено към обща част, създава постоянен риск достъпът да бъде преустановен едностранно във всеки един момент. Поради това за ищците е налице правен интерес да си осигурят постоянен и гарантиран достъп чрез осъждане на ответницата да им предаде ключ от тази врата. В тази част искът по чл. 109 от ЗС е напълно основателен и следва да бъде уважен. За да бъде уважен искът по чл. 109 от ЗС обаче, не е задължително пречката да е непрекъсната или постоянна. Достатъчно е да се установи, че ответникът извършва действия, с които ограничава или може да ограничи правото на ползване на общата част. В случая, ответницата изрично оспорва в процеса правото на ищците върху таванското помещение, твърдейки, че то е нейна индивидуална собственост. Това нейно процесуално поведение, съчетано с факта, че тя е монтирала физическа преграда (врата) на стълбището на нивото на своя етаж, недвусмислено доказва волята да отстрани ищците от ползването на общата част. Поради това, дори вратата временно да е отключена, за ищците е налице правен интерес да си осигурят постоянен и гарантиран достъп (чрез осъждане на ответницата да им предаде ключ).