Решение № 261 от 12.07.2026, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 261 гр. Карлово, 12.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Дарина Ил. Попова при участието на секретаря Ангелина Ст. Господарска като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело № 20265320100353 по описа за 2026 година

ПРОИЗВОДСТВО по иск с правно основание чл. 55 ал.1 пр. ІІо от ЗЗД.

Ищецът Н. Н. Ч., ЕГН **********, от село Д., община К., област П., ул. 1-ва № 14 твърди, че на 14.09.2024 г. сключил с ответника „Ай ти Еф“ Груп АД договор за паричен заем от разстояние № 713061 от 14.09.2024 г. По силата на договора ответникът предоставил на ищеца сума в размер на 2000 лева при годишна лихва в размер на 26.71% и годишен процент на разходите в размер на 65%. Страните уговорили общо дължима сума по кредита в размер на 2308.68 лева. Ищецът следвало да върне заетата сума на 6 погасителни вноски, всяка в размер на 1123.32 лева. Отделно била договорена неустойка в размер на 1123.32 лева при непредоставено обезпечение на кредита.

Начислена била и такса в размер на 150 лева по управление на кредита.

Твърди, че сключеният между страните договор за потребителски кредит е недействителен на специалните основания по чл. 22 от ЗПК. Излага подробни правни доводи.

МОЛИ съда да постанови решение, с което осъди „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК 202255877, със седалище и адрес на управление: град С, ***, представлявано от С. А. да заплати на Н. Н. Ч. с ЕГН **********, от село Д., община К., област П., *** сумата от 20 евро представляваща недължимо платена сума над главницата по договор за потребителски кредит № 713061 от 14.09.2024 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба – 06.02.2026 г. до окончателното изплащане. Претендира разноски.

Ответникът „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК 202255877, със седалище и адрес на управление: град С, ***, представлявано от С. А., чрез процесуалния 1 си представител оспорва иска.

Възразява срещу твърденията на ищеца и счита всички съображения на ищеца за недействителност на договор за потребителски кредит и анекс за неоснователни. Излага подробни правни доводи за валидност на договора и клаузите, които съдържа. Прави възражение за погасителна давност.

МОЛИ съда да отхвърли иска като неоснователен. Претендира разноските по делото.

В ХОДА на процеса е допуснато изменение в размера на иска като същият се счита предявен за сумата от 114.48 евро.

След преценка на събраните по делото доказателства, по отделно и в тяхната съвкупност и във връзка със становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

Не се спори и се установява от писмените доказателства, че между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД като кредитодател и Н. Н. Ч. като кредитополучател бил сключен договор за кредит № 713061 от 14.09.2024 г. и анекс № 713505 от 16.09.2024 г. към договора, по силата на който ответникът отпуснал на ищеца заемни средства в размер на 2000 лева като изпълнението на задълженията на ответника да предостави сумата се признава от ищцовата страна. В приложение № 1 към анекса е посочено, заемът ще бъде погасен на 6 вноски, всяка в размер на 384.78 лева в случай, че ищецът предостави обезпечение или на 572 лева, ако не представи такова, уговорен е срок на погасяване – 16.03.2025 г. Посочено е, че общо дължимата сума при надлежно и правилно изпълнение на задълженията по кредита е в размер на 2308.68 лева. В приложението е посочено, че ГЛП е в размер на 26.71%, а ГПР – в размер на 65%.

В приложение № 5 към договора страните са уговорили, че в срок до края на следващия ден ищецът следва да предостави обезпечение под формата на банкова гаранция в размер на цялото задължение по кредита или поръчителство на две физически лица, отговарящи на подробно посочените в приложението изисквания. В чл. 4 на приложението е уговорено, че при непредоставяне на обезпечение, заемателят дължи неустойка в размер на средно 6.21 лева на ден, но да не надвишава 1% от главницата по кредита. В представения погасителен план общият размер на неустойката при непредставяне на обезпечение е изчислен на 1123.32 лева.

По делото е представен стандартен европейски формуляр, и общи условия към договора за кредит.

От представената разписка се установява, че на 17.09.2024 г. ищецът е заплатил на ответното дружество сумата от 2223.89 лева като е посочил основание – пълно предсрочно погасяване.

Други доказателства от значение за правния спор не са ангажирани.

При така установената и възприета фактическа обстановка съдът преви следните изводи от правна страна:

ОТНОСНО иска по чл. 55 ал.1 пр. І-о от ЗЗД:

Не се спори, че страните са били в договорни отношения, че процесният договор и анекс към него са сключени посредством средства за комуникация от разстояние, съгласно дефиницията на този вид договори, съдържаща се в чл. 6 ал. 1 от ЗПФУР, според която договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и 2 потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече и има характер на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ал.1 от ЗПК, доколкото заемателят е юридическо лице, небанкова финансова институция, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, а заемополучателят е физическо лице, което при сключване на договора действа извън рамките на своята професионална компетентност.поради изложеното, приложение намират правилата за действителност на договорите, установени със ЗПК.

Между страните е бил сключен договор за предоставяне на потребителски кредит и не се спори, че ответникът е изпълнил задължението си да предостави сумата, предмет на договора, а ищецът се е задължил да върне заетата сума. Установява се плащане по договора в общ размер на 2223.89 лева. Кредитодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.

4 от ЗПК. Сключеният договор за кредит по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

Съгласно чл. 143, ал.1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител е: всяка уговорка в негова вреда; която не отговаря на изискването на добросъвестността; води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съдът счита, че са налице и трите посочени по-горе хипотези на чл.143 от ЗЗП.

В процесния случай, твърденията за недействителност на договора за кредит следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в т. 9 от приложение 1 към анекса във връзка с уговорената неустойка по чл. 4 от приложение 5 към договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 1 от приложение 5 към договора, възлага в тежест за заемателя да осигури посочените обезпечения и при неизпълнение на това задължение, съобразно чл. 4 от същото приложение, както и погасителния план, длъжникът дължи на кредитора неустойка в размер от 6.21 лева средно на ден, но не повече от 1% от сумата по главницата. Общият размер на неустойката за церия срок на договора е изсилен на 1123.32 лева.

Съдържанието на посочените клаузи и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 4 от приложение 5 възвежда за потребителя на практика неосъществими за него задължения, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (20500 лева).

Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва (което като величина явно представлява повече от 3 чистата стойност на получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях, посочени във фактическата част от настоящото изложение. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка“ към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Тези изводи са илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение“ като при формирането му се определя дължимостта за всеки ден за срока на договора, който в случая е от 6 месеца. В тази връзка, може да се направи извод, че кредиторът е в очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид изложеното, съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Обезпечението на едно вземане чрез уговаряне на неустойка има за цел и задача да обезщети вредите, които страна по договора е нанесла на другата чрез неизпълнение на задължението си по този договор. Иначе казано, неустойката ще се задейства тогава, когато договорът е сключен, но не е изпълнен по вина на една от страните. Така, както е уговорена в чл. чл. 4 от приложение 5, неустойката е загубила своята обезщетителна функция, тъй като тя не предвижда заплащане на обезщетение на вреди поради неизпълнение на договора, а е включена в погасителната вноска към този договор в следствие на неизпълнение на отделна негова клауза, с която е уговорена, и то на акцесорно задължение.

Неравноправността на клауза в договора, сключен с потребител, се преценява конкретно, като се вземат предвид видът на стоката или услугата предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи. Налице е хипотезата на разпоредбата на чл. 143 т. 5 ЗЗП, която предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка - в случая сума, надхвърляща от заемната такава. Законът - чл. 143 т. 5 ЗЗП, не прави разграничение относно вида на неустойката, а се акцентира върху нейния необосновано висок размер, какъвто безспорно е настоящият случай. В случая е уговорена неустойка в размер на 1123.32 лева, който е повече от половината заета сума и тя се явява прекомерна и противоречи на обезщетителната й функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски и мораторната лихва към тях, не се намира в никакво съотношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на заемателя да върне заетата сума, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.

Посоченият в размер на разходите по кредита за потребителя като 4

ГПР от 65.00%, нараства допълнително с размера на неустойката по чл. 4 от приложение 5. Включена по този начин в договора, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя.