Определение № 5635 от 19.12.2024, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5635 гр. Варна, 19.12.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на деветнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мила Й. Колева

Членове:

Тони Кръстев

Десислава Г. Жекова като разгледа докладваното от Мила Й. Колева Въззивно частно гражданско дело № 20243100502431 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 278 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 90559/11.11.2024 г., подадена от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.

„България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, срещу Разпореждане № 45127/01.11.2024 г., постановено по ч. гр. д. № 13837/2024 г. по описа на Районен съд – Варна, в частта, с която е отхвърлено заявление с вх. № 87087/30.10.2024 г. за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК в полза на заявителя срещу длъжниците А. И. К., ЕГН **********, настоящ адрес: гр. Варна, **************************** и Р. Г. Р., ЕГН **********, настоящ адрес: гр. Варна, **************************** за следните суми:

590.51 лева - договорна лихва от 20.06.2023 год. до 03.07.2024 год., 296.06 лева - лихва за забава от 21.02.2022 год. до 03.07.2024 год. и 134.26 лева - законна лихва от 03.07.2024 год. до 29.10.2024 год.

Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното разпореждане, тъй като заповедният съд в противоречие с разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК се произнесъл по валидността на сделката, от която заявителят черпи права, като е посочена съдебна практика в подкрепа на това твърдение. В допълнение, твърди, че първоинстанционният съд в разрез с нормата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП се е произнесъл по неравноправна клауза в процесния договор, като посочва, че преценката на неравноправната клауза в договора не включвала определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката/услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие, че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. Оспорва изводите на заповедния съд за недължимост в пълния претендиран размер на договорното възнаграждение, като посочва разпоредбата на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК, с която обосновава законосъобразност на процесното договорно възнаграждение и липса на противоречие с добрите нрави. Излага съображения за дължимост в пълен размер на претендираната законна лихва. Отправено е искане за отмяна на разпореждането в обжалваната му част и постановяване на ново, с което искането за издаване на заповед за изпълнение за посочените по-горе суми да бъде уважено.

Претендира се присъждане и на сторените в производството разноски.

1

Съдът, след като съобрази доводите, изложени в частната жалба, както и доказателствата по делото, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, при наличие на правен интерес от обжалване, поради което се явява процесуално допустима.

Производството пред ВРС е образувано по подадено заявление от „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: 175074752, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу А. И. К. и Р. Г. Р., за следните суми: 1508.47 лева- главница, 590.51 лева- договорна лихва от 20.06.12.2023 год. до 03.07.2024 год., 293.86 лева- възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст, 611.04 лева- възнаграждение за закупена и използвана услуга Флекси, 500.00 лева- такси за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по кредит, начислени на 19.09.2023 год., 296.06 лева – лихва за забава от 21.02.2022 год. до 03.07.2024 год., 134.26 лева- законна лихва от 03.07.2024 год. до 29.10.2024 год. и законната лихва върху главницата от подаване на заявлението до изплащане на задължението.

В заявлението се излага, че с договор за потребителски кредит Профи кредит Стандарт № 40006571169 от 10.11.2021 год. страните по него се договорили кредиторът да отпусне заем на длъжниците, за което последните се съгласили да заплатят договорна лихва.

Заемната сума следвало да бъде върната, ведно с договорната лихва на равни 24 месечни вноски. Кредитополучателят избрал да ползва незадължителна услуга Фаст, за която получил приоритетно становище на искането за потребителски кредит и изплащане на потребителския кредит преди клиентите без закупена допълнителна услуга Фаст.

Предоставена му била и незадължителна услуга Флекси, която му предоставя право за едностранна промяна на погасителния план.

Заповедният съд, след като е съобразил разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, съгласно която при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, е извършил служебно изчисление на дължимия размер на законната лихва за забава върху главницата, като е отхвърлил заявлението за следните суми:

590.51 лева - договорна лихва от 20.06.12.2023 год. до 03.07.2024 год., 293.86 лева възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст, 611.04 лева - възнаграждение за закупена и използвана услуга Флекси, 500.00 лева - такси за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по кредит, начислени на 19.09.2023 год., 296.06 лева – лихва за забава от 21.02.2022 год. до 03.07.2024 год., 134.26 лева- законна лихва от 03.07.2024 год. до 29.10.2024 год., както и съответната част от разноските.

Въззивният съд намира, че жалбата е неоснователна поради следните съображения:

За да постанови обжалваното разпореждане, заповедният съд е приел, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен и в противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, според която разпоредба договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съставът на ВРС е установил, че в него не е посочен начинът, по който се образува ГПР, като единствено бил посочен като абсолютна процентна величина – 48.55%. Същото не било уредено и в ОУ към договора, поради което в обжалваното разпореждане е прието, че изложението е неясно и неразбираемо за потребителя и в нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК. На следващо място, заповедният съд посочил, че ГПР бил и неверен, с оглед предоставените допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, за които приел, че представляват действия по усвояването на кредита. Съдът е приел, че посочените две услуги, за които се дължи и възнаграждение, представляват скрита втора възнаградителна лихва, която в нарушение на чл. 19, ал. 1 ЗПК не била включена в годишния процент на разходите, нито в годишния лихвен процент. На изложените 2 основания, заповедният съд е направил извод за нищожност на договорната клауза на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК.

С оглед гореизложеното, макар и разпореждането, с което е отказано издаването на заповед за изпълнение за сумите по допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ да не е обжалвано, то, за да се произнесе по предмета на настоящото производство, съдът следва да прецени законосъобразността на изводите на заповедния съд, че клаузите за тези услуги са неравноправни. Това е следствие от обстоятелството, че именно тази преценка на съда стои в основата на отказа на заповедния съд да издаде заповед за изпълнение за горепосочените суми. Във връзка с това следва да бъде посочено, че е неоснователно наведеното в частната жалба възражение на „Профи Кредит България” ЕООД, че заповедният съд не е могъл да извършва преценка за недължимост на сумите по допълнителните услуги. Действително, съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК заповедният съд може да откаже издаване на заповед за изпълнение, когато самото искане за защита противоречи на закона или на добрите нрави. В конкретния случай такова противоречие не е налице, но разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК не само дава право, но и задължава заповедния съд в случаите, когато се касае за вземане, произтичащо от договор с потребител, да извърши преценка дали вземането не се основава на неравноправна клауза. Във връзка с горното, по повод на преценката за това дали клаузите за допълнителните услуги „Фаст” и „Флекси” са неравноправни, настоящата въззивна инстанция споделя изводите на заповедния съд. Още повече, че предвид размера на възнаграждението за тези услуги, може да бъде направен извод, че се касае не за такса за извършване на конкретни услуги, а за допълнително /скрито/ възнаграждение на кредитора за предоставяне на сумите по договора за кредит. Сборът от сумите по допълнителните услуги е приблизително равен на размера на предоставената в кредит сума. Неоснователни са направените от „Профи Кредит България” ЕООД в частната жалба твърдения, че заповедния съд не се е съобразил с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК. Първата от посочените разпоредби сочи, че годишният процент на разходите /ГПР/ не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на МС на РБ. Тази разпоредба обаче е относима към преценка на това дали ГПР не е в прекомерен размер, като преценката за това е различна от преценката за неравноправност на клаузите, доколкото се касае за две различни обстоятелства. Поради това, тази разпоредба не обуславя незаконосъобразност на изводите на заповедния съд относно неравноправността на клаузите за допълнителни услуги.

Изводите на заповедния съд по отношение на горепосочените две допълнителни услуги са във връзка с посочения в договора ГПР. Същият е посочен само като абсолютна процентна стойност – 48,55%, без да е посочен конкретния начин на образуването му и взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му по определения в приложение № 1 начин, което е в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Тази разпоредба е императивна и е установена в защита на потребителя, поради което съдът задължително следва да следи за спазването й, включително и в производството по издаване на заповед за изпълнение.

Нарушаването на тази разпоредба е една от предпоставките за недействителност на договора за потребителски кредит по силата на чл. 22 от ЗПК. Още повече, че посочения в договора ГПР следва да се счита и за неверен, доколкото двете допълнителните услуги „Фаст” и „Флекси” са свързани с усвояването и управлението на кредита, поради което следва да бъдат включени в ГПР, а не посочени отделно от него. С оглед на това, преценката на заповедния съд за недействителност на договора по чл. 22 от ЗПК е правилна, а от това следва, че е правилен и извода на съда за недължимост на сумите, които са предмет на настоящото производство. По силата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи по кредита. Разпоредбите на чл. 22 и чл. 23 от ЗПК, както и тази на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК са императивни и съдът служебно следи за спазването им като, като при констатиране на установените в тях предпоставки, следва да приложени предвидените в разпоредбите последици. Във връзка с това следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 23 от ЗПК не противоречи на правото на ЕС, което следва от Решение на СЕС от 21.03.2024 год. по дело C-714/22, съгласно което член 3, буква ж) от Директива 3

2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Съответно член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

Разпечатката съдържа 28 от 40 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f6de1bdd-a7d8-4dad-a7f3-64b380acb17e