Решение № 141 от 14.03.2025, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 141 гр. Велико Търново, 14.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Радка Цариградска

Силвия Йовчева при участието на секретаря Силвия М. Тодорова като разгледа докладваното от Радка Цариградска Въззивно гражданско дело № 20254100500043 по описа за 2025 година

Делото е образувано по въззивна жалба вх. № 22974/12.11.2024 г. при РС Велико Търново, депозирана от ТП на НОИ Велико Търново, представлявано от Директора Петя Йорданова чрез пълномощник ЮК Н. М. срещу Решение №1386 /25.10.2024 г., постановено по гр.д. № 9/2024 г. по описа на РС Велико Търново, с което е уважен иска на Ж. С. Колева- Златева и е прието за установено по отношение на жалбоподателя и работодателя, че ищцата е работила по ТПО на осемчасов работен ден на длъжност „Учител“ в ЕСПУ „Иван Николов Момчилов“ гр. Елена за периода 26.11.1984г.-31.08.1985г., което се зачита за трудов стаж и за стаж при пенсиониране.

Наведени са оплаквания за неправилност на решението в обжалваната му част, поради постановяването му в противоречие с установените от съда факти и обстоятелства и със ЗУТОССР, като правното основание на иска е чл.3, вр. с чл.1 , ал.1, т.3 от същия закон.

Счита, че по делото не е доказано, че ищцата е била осигурявана за пенсия през процесния период, не били посочени имена и адреси на лица, с които ищцата е работила. Оспорва изводите на съда като формирани при нарушение на процесуални правила и в противоречие със закона. Изтъква, че ищцата не е заявила при подаване на документи за пенсия, че за част от периода е била командировано лице и признавайки стаж на това основание, съдът недопустимо иззел функциите на орган по чл. 98 от КСО. Счита, че ако след представяне на тези книжа пред НОИ ищцата бе получила отказ, него е трябвало да обжалва пред съда.

Сочи, че срокът за обжалване на разпореждането за отпускане на пенсия е изтекъл и производството е недопустимо. Счита, че съдът в диспозитива на решението е излязъл от предмета на спора, очертан с ИМ. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Въззиваемата Ж. С. Колева- Златева, представлявана от пълномощник адв. М. М. ВТАК, оспорва жалбата като неоснователна, моли същата да се остави без уважения, а първоинстанционния акт в обжалваната част да се потвърди като правилен и законосъобразен. Претендира разноски.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от другата страна от гр. Велико Търново, чрез пълномощник адв. М. М.. Посочва, че решението е правилно и 1 съдът се е съобразил с доказателствата по делото и тяхната доказателствена сила. Моли решението на ВТРС да бъде потвърдено в обжалваната му част, в която е уважен предявеният иск.

Ищцата от своя страна обжалва постановеното решение в частта за разноските като неправилно. Счита, че съдът не е съобразил направеното искане за разноски, приложения договор за правна помощ и списъка с разноски и не е присъдил такива, като неправилно се е позовал на разпоредбата на чл. 9, ал.3 от ЗУТОССР, която касае само задължението за такси и разноски по делото, но не и отговорността за разноски по чл. 78 от ГПК. Моли да бъде отменено решението в частта за разноските като бъдат присъдени такива в полза на ищцата.

Претендира разноски за адвокатско възнаграждения пред въззивния съд.

Съдът като взе предвид становищата на страните, изложените от тях доводи и възражения и обсъди събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и при условията на чл.

235, ал.1 от ГПК, приема от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирани страни, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

При извършената проверка по реда на чл. 269 изр.1 от ГПК въззивният съд констатира, че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е валидно и допустимо.

При проверка за неговата правилност по реда на чл. 269 изр.2 от ГПК в предметните предели, очертани във въззивната жалба, въззивният съд установи следното:

Предмет на разглеждане по делото пред Районен съд – Велико Търново са предявени субективно съединени искове с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗУТОССР за установяване на положен от ищцата трудов и осигурителен стаж при ответника СУ „Иван Николов Момчилов“ гр. Елена , с предишно наименование ЕСПУ „Иван Момчилов“ – град Елена, в периода от месец ноември 1984 година до месец август 1985 година, на длъжността „учител”. В исковата молба се твърди, че за този период ищцата не фигурира във ведомостите за заплати, а е била командирована в СССР, поради което ответникът ТП на НОИ не е признал тези девет месеца като трудов стаж. Сочи, че за периода била командирована за обучение от министъра на МНП във Вилнюския, получавала стипендия, а след завръщането й от Отдел „Просвета“ й изплатили трудово възнаграждение за времето, през което била командировка 26.11.1984г. - 31.08.1985 г.

Първоинстанционният съд е приел предявения иск за допустим в изпълнение указания на ВТОС, дадени с Определение № 555 от 29.04.2024 година по В.ч.гр.д. № 211/2024 година на ВТОС, които настоящият състав напълно споделя. Съгласно чл. 5 ал. 1 ЗУТОССР трудовият стаж може да се установява, ако пред съда се представи удостоверение, издадено от работодателя/осигурителя, при който е придобит стажът, от неговия правоприемник или от друго юридическо или физическо лице, което съхранява книжа, ведомости за заплати и други, че документите са загубени или унищожени. Според твърденията на ищцата, в подкрепа на които са събрани доказателства, ищцата е била служител на ЕСПУ „Иван Николов Момчилов“ град Елена в периода от месец септември 1983 - 13.04.1986 година, но във ведомостите за заплати не фигурира в периода м. 11.1984 г. – м. 09.1985 г., което се приравнява на липса на документи за трудовия стаж. Искът правилно е предявен срещи работодателя и ТП на НОИ по аргумент от чл. 3, ал. 2 ЗУТОССР, който въвежда задължителна съвместна процесуална легитимация.

Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства за новооткрити или новонастъпили факти, поради което съдът постановява съдебният си акт на база събраните пред първата инстанция доказателства. След преценката им, въззивният съд изцяло възприема фактическата обстановка, установено от районния съд, която се подкрепя от събраните по делото доказателства, поради което същите не следва повторно да бъдат подробно анализирани, а на основание чл. 272 ГПК, съдът препраща към мотивите на първоинстанционния акт, обосноваващи извод за основателност на предявениея иск за посочения период.

Предвид наведените във въззивната жалба оплаквания, следва да бъде отбелязано следното:

Безспорно е установено от писмените доказателства по делото, че в периода м. септември13.04.1986 г. ищцата Ж. С. К. е била служител на първия ответник, видно от Удостоверение 2 изх. № 558/23.08.2023 година на СУ „Иван Николов Момчилов“ гр. Елена и извлечение от трудова книжка, в които няма данни за прекъсване на стажа. Ищцата не фигурира в разплащателните ведомости за заплати за периода от м.11.1984 г. до м. 09.1985 г. За този период е установено, че ищцата е била командирована със Заповед № РД-13-3002 от 29.09.1984 г. на Министъра на народната просвета за обучение във Вилнюския държавен университет, СССР за срок от 10 месеца, считано до 01.09.1985 година с право на пътни пари, стипендия в размер на 140 рубли и общежитие за сметка на СССР. При опит да се установят плащания на възнаграждение за периода в архивите, съхранявани от РУО – Велико Търново се установява, че не се съхраняват други документи за извършени плащания, извън тези за трудови възнаграждения на наетия персонал в училищата. С наличното по делото писмо на Министерство на Финансите изх. № 04-12-29/ 26.03.1986 година до МНП са дадени указания, че съгласно т. 2 и т. 3 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, командировката или специализацията представляват изпращането на специалисти в чужбина за изпълнение на конкретни задачи, възложени от съответното министерство или ведомство, поради което за времето прекарано в чужбина, командированите лица трябва да са в платен служебен отпуск.

Съвкупната преценка на събраните доказателства установява пълното доказване на положения от въззиваемата при работодателя труд през процесния период, поради което предявения иск се явява основателен и като такъв правилно е уважен от първоинстанционния съд.

Трудовото правоотношение на ищцата с първия ответник не е прекъсвано по време на нейната командировка в чужбина. Действащата към момента на командироването нормативна уредба – Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина, утвърдена с Постановление № 40 от 1973 година /ДВ, бр. 74 от 1973 година/, предвижда, че времето на командировката се счита в платен служебен отпуск. Обстоятелството, че работодателят не е начислил във ведомостите за заплати трудовото възнаграждение на ищцата не променя горните факти, като не се спори, че тя е изпълнила задълженията се по заповедта за командироване. Самият работодател е признал тези обстоятелства, зачитайки трудовия стаж през спорния период чрез отбелязването в трудовата книжка. Едва при подаване на заявление за пенсия до ТП на НОИ, втория ответник е решил да извърши проверка на записите в трудовата книжка, установил е от издаденото УП-2 разминаване с нея и не зачел стажа за спорния период. Предвид изложеното са неоснователни доводите на жалбоподателя, че не следва да се зачитат документите, ангажирани от ищцата в съдебното производство за установяване на командироването, тъй като не са били представени пред административния орган. За ищцата не е съществувало съмнение, че след като в трудовата книжка е отразен известния й трудов стаж при ответника, той надлежно удостоверен и няма данни да е била запозната от административния орган за неговите проверки и изключване на доказателства. Жалбоподателят възразява и по възможността на ищцата да оспори незачитането на стажа в настоящото производство, след като не е обжалвала в срок административния акт и счита, че така съдът е иззел функциите на административния орган.

Доводите на жалбоподателя са неоснователни. Предмет на делото е установяване на факт, а именно дали в процесния период ищцата е работила при първия ответник. Относно понятието „трудов стаж“ и „осигурителен стаж“ следва да се отбележи, че времето до 31 декември 1999 г., което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж за пенсиониране по действащите към тази дата разпоредби, се признава за осигурителен стаж (на основание § 9 от ПЗР на КСО). Именно по тази причина за ищцата важи реда по чл. 3, ал.1, т. 3 от ЗУТОССР - установяване само на трудовия стаж. Жалбоподателят опитва да обвърже доказването на трудовия стаж с доказване на внесени осигурителни вноски и препраща ищцата към уреждане на отношение с командировалите я а институции. Съдът намира тази факти за стоящи извън предмета на доказване по делото. След като е установено, че в процесния период ищцата е била в трудово правоотношение с ответното учебно заведение, изпълнявала е трудовите си задължения - изпълнила е заповед за командироване, продължила е след командировката да ги изпълнява и няма прекъсване на ТПО, то периодът на командировката от 26.11.1984 година до 31.08.1985 година да се зачита за трудов стаж на лицето. Процесуалният способ този стаж да бъде установен е именно чрез настоящия процес. Интересът на ищцата е обусловен и от наличието на влязъл в сила административен акт на НОИ за липса на документи, които го удостоверяват, т.е. този факт се отрича от 3 ответника. С обжалваното решение първоинстанционният съд не е излязъл от рамките на исковата молба и извън правораздавателните си функции. Произнесъл се е само по предявения установителен иск относно установяване на трудовия стаж на ищцата, като не обсъждал въпросите от компетентността на административен орган /например категория труд и др./. Правото на едно лице, положило труд, който не му е зачетен от ТП на НОИ да докаже противното, не е ограничено в срока за обжалване на постановлението за отпускане на пенсия, тъй като се касае за установителен иск, изрично предвиден в закона, чието предявяване не е обвързано със срок.