Решение № 78 от 28.06.2024, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 78 гр. Варна, 28.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Янко Д. Я.

Членове:

Даниела П. Костова

Светослава Н. Колева при участието на секретаря Геновева Хр. Ненчева в присъствието на прокурора С. Г. Я. като разгледа докладваното от Янко Д. Я. Наказателно дело за възобновяване № 20243000600145 по описа за 2024 година

Производството е по чл.424 ал.1 НПК вр. чл.422 ал.1 т.5 НПК. Образувано е по искане на адв.З. К. в качеството й на защитник на осъденото лице Б. И. Я. за възобновяване на производството по нохд №489/2022г. на Районен съдШумен, и на внохд №266/2023г. на Окръжен съд-Шумен. Навеждат се доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, за нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. Иска се възобновяване на наказателното производство, отмяна на постановените съдебни актове, и оправдаване на осъденото лице, алтернативно - връщане делото за ново разглеждане.

В съдебно заседание представителят на Апелативна прокуратура излага съображения за неоснователност на направеното искане за възобновяване.

Защитникът на осъденото лице и самото то поддържат искането във вида, в който е направено.

Варненски апелативен съд, като провери данните по делото, съобрази становищата и доводите на страните, в пределите на правомощията си намери за установено следното:

1

Искането е допустимо – подадено е срещу акт от кръга на посочените в чл.419 ал.1 НПК и от процесуално легитимирана страна по чл.420 ал.2 НПК, а също и в законоустановения срок по чл.421 ал.3 НПК (решението на Окръжен съд-Разград е влязло в сила на 09.02.2024г., а искането е подадено на 03.04.2024г.). Разгледано обаче и по същество, то се явява неоснователно.

С присъда №19/04.05.2023г. по нохд №489/2022г. Районен съд- Шумен е признал Б. И. Я. и Х. Юмер Х. за виновни в това, че на 21/22.12.2019г. в гр.Шумен, в съучастие помежду си като съизвършители, причинили на С.Г.Р. лека телесна повреда, изразяваща се във временно разстройство на здравето, неопасно за живота, като деянието е извършено по хулигански подбуди, поради което и на основание чл.131 ал.1 т.12 вр. чл.130 ал.1 НК вр. чл.20 ал.2 НК им наложил наказания както следва: - на подс.Б. Я. -шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 НК било отложено за срок от три години; - на подс.Х.Х. – шест месеца лишаване от свобода, което следва да бъде изтърпяно при строг затворнически режим.

Присъдата била обжалвана пред Шуменски окръжен съд, който с решение №33/09.02.2024г. по внохд №266/2023г. изменил атакуваната присъда единствено в частта за разноските, а в останалата я потвърдил. Тъй като въззивният съдебен акт не подлежи на касационен контрол то присъдата влязла в сила същия ден. А като съдебен акт, непреминал през касационен контрол, срещу присъдата е подадено искане за възобновяване на наказателното производство.

В искането се релевират касационни основания по чл.348 ал.1 т.1, 2 и 3 НПК, които са предвидени и в разпоредбата на чл.422 ал.1 т.5 НПК като основания за възобновяване – нарушение на закона, допуснати съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наложеното наказание.

Относно твърдението за допуснати съществени процесуални нарушения – такива не са налице. Мотивите на решаващите съдилища напълно отговарят на стандартите, заложени от законодателя в разпоредбите на 301 и 305 НПК (по отношение на присъдите) и на чл.339 ал.2 НПК (по отношение на въззивните решения). Проведено е пълноценно съдебно следствие пред първата инстанция, частично такова е проведено и пред въззивната. Очевидно е, че съдилищата са изпълнили задълженията си, произтичащи от текстовете на чл.13, 14 и 107 НПК, за всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата 2 по делото - предприети са всички мерки за разкриване на обективната истина по делото. Категорично може да се приеме, че делото не страда от доказателствен дефицит, който да е попречил на съдилищата да установят по надлежен ред подлежащите на доказване факти. Събраните по делото доказателства основно чрез гласни доказателствени средства (свидетелски показания), са достатъчни щото да се даде категоричен отговор на въпросите, включени в предмета на доказване. Затова и правилно, и логически издържано съдилищата са приели, че от анализа на доказателствените средства в този им вид и обем без съмнение се установява, че е налице извършено престъпление и негови автори са именно осъдените лица. По безсъмнен начин е установено, че Я. и Х. са нанасяли ударите на пострадалия. В рамките на наказателното производство съдът е длъжен да даде отговор на основните въпроси, включени от разпоредбата на чл.102 НПК в предмета на доказване – извършено ли е престъпление и участва ли подсъдимият в него. Както вече се спомена доказателствата по делото дават категоричен положителен отговор на тези два въпроса – Х. и Я. са нанесли телесни увреждания на С.Р., които следва да бъдат квалифицирани като лека телесна повреда, която е нанесена по хулигански подбуди. На въпроси извън посочените от текста на чл.102 НПК съдът не дължи отговор. А точно такъв е поставеният от защитата в искането за възобновяване – защо свидетелят Л.Г. не е привлечен към наказателна отговорност. Привличането на лица към наказателна отговорност и поддържането на обвинение по наказателни дела от общ характер съобразно разпоредбата на чл.127 т.3 от Конституцията на РБ е изключително правомощие на прокуратурата. И в рамките на едно наказателно производство съдът е длъжен да установи дали предадените на съд лица са извършили престъплението, в което са били обвинени, а не дали в него са участвали и други лица и кои са те евентуално. И на този основен въпрос съдилищата са дали един убедителен и категоричен отговор.

Следва да се обърне внимание, че част от възраженията в искането, въпреки че са сочени като процесуални нарушения и нарушение на закона, то изложената в тяхна подкрепа аргументация по съдържанието си е насочена срещу фактическите констатации на решаващите съдилища, въз основа на които те са формирали изводите си за обективна и субективна съставомерност на действията на осъдените лица, или иначе казано твърди се необоснованост.

В производството по възобновяване обаче необосноваността не е предвидена 3 като самостоятелно основание за проверка на съдебните актове. Поради което и съдебната инстанция по възобновяването (каквато се явява и Апелативният съд в това производство) разполага с възможността единствено да провери спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на редовните инстанции, които се явяват и единствени такива по фактите. Тяхното вътрешно убеждение по отношение достоверността на доказателствените материали може да се поставя под съмнение единствено и само при нарушения на процесуални норми, регулиращи формирането му и гарантиращи неговата правилност. На плоскостта на изложеното настоящият съдебен състав не констатира процесуална незаконосъобразност на действията на районния и окръжния съд при събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото – независимо от твърденията на защитата. Поради това, на проверка подлежи само правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у решаващите съдебни състави и спазване на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, както и дали са предприети всички мерки за разкриване на обективната истина по делото. А както се спомена по-напред това е сторено – в рамките на своите правомощия съдилищата са събрали всички възможни доказателства. Доколкото е имало противоречие между отделните доказателствени средства, то те внимателно са били обсъдени от съдилищата, които в крайна сметка са изложили убедителни съображения защо кредитират част от тях, и защо не дават вяра на останалите.

Като логически издържани тази аргументация напълно се споделя и от този съд. Стриктното изпълнение на задълженията от страна на решаващите съдебни състави, и излагането на логична аргументация в подкрепа на приетата от тях фактология, априори изключва и каквито и да било съмнения в тяхната безпристрастност. Аргументираното отхвърляне на тезата на защитата и некридитирането на част от доказателствата не сочи на предубеденост на съдилищата – при съобразяване факта, че е сторено в съответствие с правилата на формалната логика, а в случая е точно така.

Не е налице и нарушение на материалния закон - твърденията в тази насока отново са намерили изражение в отправена към приетите от съдилищата фактически констатации. В тази връзка на фона на изложеното по-горе досежно необосноваността, този съд ще си позволи единствено да отбележи, че в това производство (в което приложими са правилата за 4 касационното производство) апелативният съд не е съд по фактите, т.е. не може да установява нови фактически положения, а е обвързан от установените вече от съдилищата па фактите – първоинстанционен и въззивен. При положение разбира се, че са спазени правилата за събиране и оценка на доказателствения материал, и тези на формиране на вътрешното убеждение у съдебните състави. А както стана ясно нарушения при тази дейност съдилищата не са допуснали. Затова и при правилно установената фактология ответна на закона е и нейната правна квалификация. Без съмнение касае се за хулигански действия, намерили изражение в посегателство върху личността на пострадалия – нанасяне на обиди и лека телесна повреда. Те са извършени на обществено място, станали са достояние на определен кръг от лица, а е можело да станат и на много повече (последното с уговорката, че публичността не е сред обективните признаци на хулиганството). Въобще действията на подсъдимите напълно покриват критериите за „хулигански действия“, възприети и поставени от т.4 на Постановление №2/1974г. на Пленума на ВС на РБ. А в т.6 на същия акт е изяснена и разликата между хулиганските действия, представлящи престъпление, и тези, наказуеми по УБДХ – това е степента на обществена опасност. Доколкото в случая се касае за телесна повреда по хулигански подбуди, то становището на върховните съдии, застъпено в соченото постановление, е напълно относимо и към деянията по чл.131 ал.1 т.12. пр.1 НК. В случая предвид проявената и непредизвикана агресия (твърденията на защитата в обратната насока – за скандално поведение на пострадалия, не намират опора в доказателствения материал) от страна на подсъдимите, изразила се в обиди, ругатни и побой над пострадалия, в чупене на части от автомобила, в извличането на пострадалия от колата и продължаване с побоя и навън, очевидно се касае за деяние с висока обществена опасност. Поради което и осъществяващо състав на престъпление по НК – този на чл.131 ал.1 т.12 пр.1 НК, който се явява специален по отношение на общия по чл.325 НК – предвид застъпената в т.7 от Постановление №2/1974г. теза.

Доколкото от защитата не се изтъкват никакви доводи в насока явна несправедливост на наложеното наказание (нито в искането, нито в съдебно заседание), то и настоящият съд ще се ограничи единствено с твърдението, че наложеното на осъденото лице Б. Я. наказание в размер на шест месеца лишаване от свобода, отложено по реда на чл.66 ал.1 НК, не се явява явно 5 несправедливо.

По изложените съображения Варненският апелативен съд не намира да са налице релевираните основания за възобновяване на наказателното производство , поради което и

РЕШИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на адв.З. К., подадено в качеството й на защитник на осъденото лице Б. И. Я., за възобновяване на производството по нохд №489/2022г. на Районен съд-Шумен, и на внохд №266/2023г. на ОСШумен.

Решението е окончателно - не подлежи на обжалване и протест.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6