Решение № 447 от 26.01.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 447 гр. София, 26.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Ем. Владимирова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100507426 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 20.02.2022 год., постановено по гр.дело №55490/2020 год. по описа на СРС, ГО, 160 с-в, е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на Й. И. Г., извършено със заповед №338 от 05.10.2020 год. на управителя на „БМ П.“ ЕООД, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „охранител“ при „БМ П.“ ЕООД и ответникът е осъден да заплати на ищеца по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ сумата о т 2 501 лв., представляваща обезщетението за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 05.10.2020 год. до 09.02.2021 год., като искът е отхвърлен в останалата му част за пълния предявен размер от 3 600 лв. и за периода от 10.02.2021 год. до 05.04.2021 год.; отхвърлен е предявения от Й. И. Г. срещу „БМ П.“ ЕООД иск с правно основание чл. 213 КТ за сумата от 120 лв., представляваща обезщетение за незаконно недопускане до работа за дните, в които ищецът е бил дежурен – 25.08.2020 год., 26.08.2020 год., 27.08.2020 год. и 28.08.2020 год., като ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 392.37 лв., представляваща държавна такса и възнаграждение за вещо лице, а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 219.93 лв.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника „БМ П.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд бил основал решението си на факти, които приел, че 1 опорочават потестативно право на работодателя да прекрати трудовия договор, но твърдения за такива факти и обстоятелства не били посочени от ищеца в исковата молба и не били въвеждани от него в производството като възражения. В нарушение на съдопроизводствените правила СРС се бил произнесъл по незаявени от ищеца основания за незаконност на уволнението, като по този начин бил нарушил принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност. Съдът не можел да въвежда спор между страните по делото там, където такъв не съществува. Предметът на делото се предопределял от въведените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и заявените от ответника правоизключващи и правопогасяващи възражения. От така заявените фактически основания от страните следвал и предметът на доказване. В исковата молба и допълнително подадените молби ищецът бил въвел и поддържал единствено следните възражения за незаконност на обжалваното уволнение: незаконно освобождаване без предупреждение и предизвестие на 05.10.2020 год. /искова молба с вх.№22021671 от 10.11.2020 год./; не по взаимно съгласие, а принудително чрез заплахи /молба от 19.11.2020 год./. Именно тези възражения и твърдения, изложени от ищеца, били приети от СРС и включени в предмета на спора, като изрично това било отразено в доклада по делото. Други възражения или твърдения от страна на ищеца, че липсва изразено от негова страна съгласие за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, не били изложени. Ето защо единствените възражения и обстоятелства, на базата на които ищецът претендирал незаконосъобразност на уволнението, били че „е бил принудително накаран да подпише молбата за напускане, като му били отправяни заплахи от единия от управителите в дружеството“. Това били фактически твърдения, които извеждали възражение за унищожаване на изявлението/волята на ищеца за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие между страните. Нямало заявени от ищеца в предмета на спора твърдения, че изобщо липсвала заявена от него воля за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. Напротив, ищецът твърдял, че тази му воля за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие е опорочена поради заплашване – чл. 30 вр. с чл. 32, ал. З ЗЗД. Неправилно, след като отхвърлил като неоснователно възражението на ищеца за изразено съгласие при заплашване, СРС изследвал „служебно“ наличието на други пороци и възражения по оспорваното уволнение, т.е. наличието на всички предпоставки за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, без такива да са били въведени от страните по делото. Нещо повече, съдът бил въвел спор между страните там, където нямало такъв. При оспорване на уволнение като незаконно, съдът се произнасял само по наведените от ищеца фактически основания, които /според уволненото лице/ опорочавали волеизявлението за прекратяване на трудовото правоотношение. В този смисъл незаконосъобразно първоинстанционният съд бил формирал извода, че ищецът не бил изразил ясна воля за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, както и че от страна на ответника също липсвала ясна и категорична воля за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. По този начин ответникът бил поставен в положение на процесуална изненада, доколкото нямало спор, че ищецът с молба от 05.10.2020 год. бил отправил изрично искане за прекратяване на трудовия договор, считано от 05.10.2020 год., 2 като ответникът бил приел това предложение и бил изразил ясно съгласие чрез писмена резолюция върху същата молба „ДА, считано от 05.10.2020 год.“, което съгласие било съобщено още същия ден на ищеца с връчването на процесната заповед. Ищецът не бил твърдял, че липсва изразено от съгласие. Напротив, сочел, че бил заплашван при изразяване на съгласието си за прекратяване на договора по взаимно съгласие. На следващо място сочи, че СРС не се бил произнесъл по възражението му за приемане като доказателство по делото на молба от Й. И. Г. от 05.10.2020 год., тъй като същата била представена в няколко различни варианта, като тази молба била дописвана допълнително, имала поправки и дописвания, направени впоследствие от ищеца, което я правела различна от оригиналите. В тази връзка било направено искане по чл. 183 ГПК, което обаче било оставено без уважение от първоинстанционния съд. Поради това и неправилен се явявал извода, че при изготвяне на молбата, освен бланковия текст /„Моля, да бъде освободен от заеманата длъжност, считано от .... "/, от страна на ищеца били обективирани и допълнителни изявления, сред които и изявлението, че същият е освободен от заеманата от него длъжност в ответното дружество без спазване на уговореното между страните по трудовото правоотношение предизвестие. В тази връзка следвало да се има предвид Решение № 39 от 20.07.2016 год. на ВКС по т. дело № 2476/2014 год., I т. о., ТК. Безпротиворечиво съдебната практика приемала, че взаимното съгласие по смисъла на чл. 325. ал. 1. т. 1 КТ означавало, че и двете страни искат сключеният между тях трудов договор да престане да съществува занапред.

Предложение за прекратяване на трудовото правоотношение можело да бъде направено от всяка от тях, без да е необходимо да се посочват причини, нито точното правно основание по КТ. Волеизявлението на страните трябвало да бъде в писмена форма, която форма била за действителност. Достатъчно било от изявлението да следва, че се желае трудовото правоотношение да бъде прекратено. Страната, към която било направено предложението за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, трябвало да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в седемдневен срок от получаването му. Ако това не бъдело направено, се смятало, че предложението не е прието. Същевременно, страната отправила предложението се считала обвързана от него до изтичане на установения в закона седмодневен срок, освен в случаите, когато волеизявлението за оттегляне на предложението било достигнало до насрещната страна преди, или най-късно едновременно с предложението /чл. 13, ал. 2 ЗЗД/. Съгласието на работодателя можело да се изразява и без отделно уведомяване на работника или служителя, ако в седемдневния срок той бил издал заповед за прекратяване на трудовия договор. В момента на съвпадането на двете волеизявления, което настъпвало с получаването на отговора, договорът се прекратявал, а издаването на последващ акт за прекратяване на трудовото правоотношение имало само констативно действие. В разглеждания случай било установено, че 05.10.2020 год. ищецът собственоръчно бил подал писмено заявление за прекратяване на трудовото си правоотношение с ответното дружество, считано от 05.10.2020 год. В молбата си от посочената дата ищецът бил помолил да бъде освободен от длъжност, считано от 05.10.2020 год., т.е. направено било конкретно и ясно предложение от работника да бъде прекратено трудовото му правоотношение, считано от 05.10.2020 год. В отговор на това предложение, 3 работодателят бил изразил писмено съгласието си за прекратяване на трудовото правоотношение. По този начин изискването за писмена форма като условие за валидност на волеизявлението било било спазено и молбата на ищеца била удовлетворена. Следователно налице били безспорни доказателства, че страните били обективирали в писмен вид съгласие за прекратяване на правоотношението, като волята на двете страни съвпаднала. Нещо повече, ищецът не твърдял, че към 05.10.2020 год. не бил изразявал съгласие и желание за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. На същата дата – 05.10.2020 год. било издадена процесната заповед, в която коректно била отразена датата на прекратяване на правоотношението, за което имало съгласие между страните. Заповедта била връчена на ищеца на 05.10.2020 год., за което същия се бил подписал лично, с което работодателят бил изпълнил задължението си да уведоми работника в 7-дневен срок. В чл.

325, т. 1, изр. 1 КТ била регламентирана възможността за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на страните, което трябвало да бъде изразено писмено. В писмените изявления и на двете страни волята им трябвало да бъде изразена ясно, категорично, безусловно и свободно. Взаимното съгласие означавало, че и двете страни желаят сключения между тях трудов договор да прекрати действието си, считано от определен момент. Необходимо било волеизявленията на двете страни да съвпаднат, в това число и по отношение на датата, от която трудовото правоотношение се прекратява. В случая без значение били причините и мотивите за отправеното искане, каквито представлявали допълнените изявления от ищеца в посочената молба от 05.10.2020 год. – „не съм съгласен с политиката на фирмата, а именно: освобождават ме без предизвестие.“ Това били мотиви, изразени от ищеца, които обаче не променяли и не разколебавали изрично и ясно заявеното искане на работника да бъде освободен от заеманата длъжност считано от 05.10.2020 год. Единствената, предвидена в КТ хипотеза, при която всяка от страните по трудовия договор можела да предложи на насрещната прекратяване на трудовото правоотношение, без да сочи причини за това, била тази, установена в чл. 325, ал.

1, т. 1 КТ, поради което нито предложителят следвало да посочва изрично основанието за прекратяване на трудовия договор, нито за това бил задължен приемащия предложението, ако от писменото му изявление следвало ясно изразено съгласие за прекратяването.

Следователно исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ били неоснователни. Във връзка с иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ по делото не били събрани доказателства, установяващи, ищецът бил останал без работа 6 месеца след уволнението си, а доказателствената тежест в тази насока била негова – чл. 154, ал. 1 ГПК. Първоинстанционният съд незаконосъобразно се позовавал на неприето по делото доказателство – регистрационна карта, издадена от Агенция по заетостта „Бюро по труда“, на Й. Г.. Следвало да се има предвид, че фактът на безработица можел да бъде доказан чрез липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца, липса на регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на ищеца в бюрото по труда като безработен или чрез установяването на други обстоятелства, от които можело да се направи извод за оставането без работа – в този смисъл Тълкувателно решение № 6 от 15.07.2014 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2013 год., ОСГК. Ето защо моли решението на 4