Решение № 1954 от 29.05.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1954 гр. София, 29.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 18-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: АНГЕЛ Ф. ПАВЛОВ при участието на секретаря БИСТРА П. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от АНГЕЛ Ф. ПАВЛОВ Административно наказателно дело № 20241110211962 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред настоящата съдебна инстанция е по реда на раздел V към глава III от ЗАНН. Образувано е по жалба на Д. Д. Д. (чрез процесуален представител) срещу ЕФ серия К, № 8284733, на СДВР, с който на жалбоподателя за нарушение на чл. 21, ал. 2 вр. ал.

1 от ЗДвП на основание чл. 189, ал. 4 вр. чл. 182, ал. 2, т. 4 от ЗДвП е наложено административно наказание глоба в размер на 300 лева. От страна на жалбоподателя се прави искане за отмяна на ЕФ и за присъждане на разноски, като се излагат конкретни твърдения за процесуална и материална незаконосъобразност на фиша (които ще бъдат обсъдени по-долу). Възиваемата страна СДВР излага писмено становище, т. е. възражение по смисъла на чл. 322 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН, в което се излагат доводи за процесуална и материална законосъобразност на ЕФ и за доказаност на административното нарушение, като се претендира потвърждаване на фиша и присъждане на юрисконсултско възнаграждение (относно това писмено становище виж и по-долу!).

От писмените доказателствени материали (приобщените към доказателствената съвкупност въз основа на определение с правно основание чл. 283 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН книжа) – отчасти (приложената ежедневна форма на отчет частично не следва да бъде кредитирана – виж по-долу!) - и от предявените по реда на чл. 284 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН доказателствени материали освен обстоятелствата относно датата на изготвяне на ЕФ и връчването му на нарушителя (съответно 25.10.2023 г. и 26.07.2024 г. /с изричното уточнение, че в приложената по този въпрос справка е отбелязана дата на влизане в сила, която не е съобразена с предприетото обжалване, а то от своя страна е осъществено посредством директно изпращане на жалбата до съда с последващо, очевидно след изтичане на срока за обжалване, изпращане на жалбата за администриране на СДВР, като в справката е отбелязана и дата на обжалване, предхождащата посочената дата на влизане на ЕФ в сила, т. е. в крайна сметка от коментираната справка следва, че фишът не е влязъл в сила, независимо от съответната използвана формулировка, за която стана дума преди малко/) се установява по несъмнен начин изложеното от фактическа страна в обжалвания ЕФ, към която фактическа обстановка съдът препраща (забрана за използване на подобна техника за излагане /именно за излагане/ на установената от съда фактическа обстановка /при която 1 техника просто не се извършва повтаряне на дадено текстово съдържание/ не се открива никъде в релевантната нормативна уредба и становището, което се среща в практиката и е в противния смисъл, не държи сметка за очевидния факт, че няма нито за страните, нито за евентуалната контролираща инстанция никакво основание за съмнение по отношение на това какво приема въззивният съд при така използваната техника на описание чрез препращане – препраща се към наличен по делото текст, с който страните са запознати), с изричното уточнение, че жалбоподателят се е явявал към процесната дата 24.10.2023 г. представляващ (управител) на юридическото лице (ЕООД), собственик на процесното МПС, което е видно и от публично достъпната посредством Интернет информация в ТРРЮЛНЦ, чието съдържание не подлежи на нарочно доказване в настоящото производство (съобрази чл. 7, ал. 1 и чл. 9, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ!), като се установява още съобразеността на конкретния ЕФ със съответната заповед на министъра на вътрешните работи за утвърждаване на образец (съдът не съзира смислови несъответствия между изискванията съгласно утвърдения образец, приложен по преписката и посоченото в процесния ЕФ), метрологичната годност на процесното измрвателно средство към процесната дата съответното одобряване на типа и успешното преминаване на измервателното средство през метрологична проверка със срок на валидност към датата на установяване на нарушението (имайки предвид и съответната обнародвана в ДВ Заповед № А-616/11.09.2018 г. на действащото като председател на ДАМТН към съответния момент длъжностно лице), а и това, че срещу родения през 1989 г. жалбоподател към процесната дата 24.10.2023 г. нямало влезли в сила НП за нарушаване на правилата за движението по пътищата, контролът за чието спазване е възложен н органите на МВР, респективно напълно правилно е приложен материалният закон (виж по-горе, с уточнението, че въззивникът е лице по чл. 189, ал. 5, изр.

1 вр. чл. 188, ал. 2 от ЗДвП!), като при цялостната и служебна проверка по реда чл. 314 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН съдът не констатира каквито и да било основания за изменение или за отмяна на ЕФ (включително като липсват нарушения на процесуалните правила, които да се явяват съществени по смисъла на чл. 335, ал. 2 вр. чл. 348, ал. 3 от НПК вр. чл. 84 вр. чл.

63, ал. 3, т. 2 от ЗАНН), предвид което на основание чл. 63, ал. 9 вр. ал. 2, т. 5 вр. ал. 1 вр. чл.

58д, т. 4 от ЗАНН обжалваният фиш следва да бъде потвърден. При този изход на делото законово основание за присъждане на разноски в полза на жалбоподателя изначално не е налице.

Задължителните реквизити на ЕФ са посочените в чл. 189, ал. 4 от ЗДвП, които в случая са налице. Проведената по делото защита срещу обвинението лансира една логическа конструкция, при която към съответното обвинение се прибавят все нови и нови изисквания за детайлизация на описанието на фактите и на нормативната обосновка, което практически може да продължи до безкрайност. В този ред на мисли, описание на мястото на извършване на административното нарушение, при което описание се сочи конкретен път в конкретна община, конкретна посока на движение и конкретен адрес като номер на съответния път, срещу който адрес (номер) е извършено нарушението, както е в случая, е напълно достатъчно, за да даде възможност за ефективно упражняване на процесуалното право на защита на подлежащото на санкциониране съгласно обжалвания ЕФ лице (напълно е достатъчно това съдържание например с оглед проверка при съмнение дали за съответния участък в съответната посока е важал конкретният пътен знак за ограничение на скоростта и дали се касае за пътен участък в или извън населено място съобразно уредбата по ЗДвП); впрочем изключително трудно е изобщо да си представим използване на друг подход за индивидуализиране на мястото на извършване на административно нарушение, свързано с управление (движение) на ППС, който да е в състояние да даде на обвиненото лице (а и на съда) от практическа гледна точка по-точна представа спрямо използвания в случая при формулиране на съдържанието на процесния ЕФ. На практика няма хипотеза, при която към обвинението да не могат да се поставят нови и нови въпроси от рода на това къде по-точно е бил поставен съответният знак, въвеждащ ограничение на скоростта, каква е в детайли 2 използваната технология на заснемане, имало ли е оказана принуда спрямо водача, така че да развие съответната наказуема скорост и много други. Изискванията по чл. 189, ал. 4 от ЗДвП, а и тези по чл. 6 от КЗПЧОС, отнасящи се до съдържанието на обвинението, не могат да бъдат тълкувани като предписващи в съответния акт, с който се предявява/повдига обвинението или пък се търси отговорност от съответното лице, да се изчерпват всички възможни въпроси от фактическо или правно естество, които биха могли да се поставят при оспорване на санкционния акт (което реално е и практически невъзможно). За тази цел впрочем (за изясняване на всякакви въпроси, които могат да имат значение за производството) служи самото съдебно следствие. Абсолютно нищо не пречи на жалбоподателя например да изложи твърдение, че конкретният пътен знак поради някаква причина не е бил видим или не се е отнасял до процесния пътен участък или пък се е отнасял само до зона на опасен завой (във връзка с поставена допълнителна табела) и пр., ако това е било така, което съвсем не означава, че нему (на жалбоподателя) по някакъв начин се прехвърля доказателствената тежест (несъмнено е правото на въззивника да излага конкретни фактически твърдения и да сочи доказателства в тази връзка).

Следва изрично да се посочи, че от съответната приложена снимка се установява еднозначно, че пътният знак, въвеждащ ограничение на скоростта, в случая е бил напълно видим за водачите на ППС.

След като се налага глоба, сочи се (в графата „Собственик на когото е регистрирано МПС ползвател:“) юридическо лице (ЕООД) и се сочи още законен представител на юридическото лице, то нищо друго изначално не може да следва, освен че е санкциониран именно визираният законен представител (съобрази чл. 189, ал. 5 вр. чл. 188, ал. 2 от ЗДвП!) като такъв на юридическото лице, явяващо се собственик на превозното средство (в този ред на мисли липсата на изрично упоменаване на уредбата по чл. 189, ал. 5 вр. чл. 188, ал. 2 от ЗДвП в процесния ЕФ не е довело до каквато и да било неяснота и въобще до реално ограничаване на процесуалното право на защита по същество, още повече доколкото от самата жалба еднозначно се установява, че подателят й е наясно с приложението на съответната законова конструкция; самата формулировка на фиша, за която стана дума вече, съчетана със самата законова уредба по чл. 189, ал. 4 и сл. от ЗДвП, имплицитно /недвусмислено/ съдържа в себе си указание за прилагане на чл. 189, ал. 5 вр. чл. 188, ал. 2 от ЗДвП). В случая процесната жалба е подадена и от съответния законен представител на юридическото лице, явяващо се собственик на ППС. Налага се да се уточни още, че ангажирането на отговорността на законния представител по чл. 188, ал. 2 от ЗДвП в хипотезите по чл. 189, ал. 5 от същия закон не е обусловено от депозирането на каквато и да е декларация.

Нужно е да се има предвид, че уредбата относно санкционирането чрез ЕФ съгласно чл. 189, ал. 4 и сл. от ЗДвП се явява специална спрямо тази по чл. 186, ал. 4 и сл. от ЗДвП (т. е. изключва приложението на последната).

Изрично следва да се уточни, че даден пътен участък географски (административно) може да попада в рамките на конкретно населено място, но съобразно дефиницията по пар.

6, т. 4 9 от ДР на ЗДвП да не се касае за такова място или обратното. Напълно ясно е и отразеното в ЕФ относно приложимата в случая правна уредба, а именно тази по чл. 21, ал. 2 вр. чл. 21, ал. 1 от ЗДвП (разпоредбата на втората алинея на чл. 21, ал. 2 от ЗДвП е логически свързана именно с тази по предходната алинея, която предходна алинея въвежда принципни забрани за управляване на отделни видове ППС над съответната посочена за съответния вид път максимална скорост, а ал. 2 на чл. 21 от ЗДвП въвежда изключения от съответните принципни забрани - когато различна стойност на разрешената максимална скорост е посочена със съответния пътен знак), като се касае за неспазено ограничение на скоростта извън населено място, което ограничение е въведено с пътен знак и е различно от това по чл.

21, ал. 1 от ЗДвП. Все пак, вън от така изложеното, в процесния ЕФ (противно на 3 застъпваното от страна на въззивника чрез процесуален представител) не се сочи, че процесното нарушение на скоростния режим е извършено в гр. София. Сочи се изрично, че това нарушение е извършено „в Извън населено място, по Околовръстен път на гр.

София…“ (логически околовръстният път е такъв, които минава покрай /обикаля/ съответното населено място). Впрочем, от гледна точка на изискуемото за осигуряване на възможност за реално упражняване на процесуалното право на защита по същество, релевантното е това дали процесният пътен участък е бил в или извън населено място именно по смисъла на дефиницията съгласно пар. 6, т. 49 от ДР на ЗДвП и в съответствие с този смисъл следва да се възприема фактическото изложение по обжалвания ЕФ. Само за пълнота на изложението следва да е има предвид и това, че самият адрес на № 333 на Околовръстния път на гр. София е възможно да се намира географски (административно) в рамките на населеното място гр. София и конкретно в неговия кв. Горубляне (както се твърди в жалбата), но това не означава, че дори и чисто административно участъкът от пътното платно на самия Околовръстен път, намиращ се пред съответния адрес, попада в административните граници на населеното място гр. София. Изобщо всичко изложено до момента не означава, че определени участъци от Околовръстния път на гр. София не могат да попадат както чисто административно, така и съобразно сигнализацията чрез пътни знаци (табели), в рамките на населеното място гр. София или в рамките на друго населено място (на територията на Столична община). Релевантното за настоящото производство, обаче, в крайна сметка е това, че няма никакво основание за възникване на съмнение относно достоверността на твърдението, че съответният пътен участък в съответната посока към процесната дата по смисъла на пар. 6, т. 49 от ДР на ЗДвП е бил извън населено място и в зоната на действие на съответния пътен знак за ограничаване на скоростта, като никакво противоречие или неяснота не са допуснати в тази насока в обжалвания ЕФ при извършване на съответното фактическо описание, респективно при даването на съответстваща се правна квалификация на нарушението на скоростния режим.