Решение № 113 от 19.06.2024, Районен съд - Радомир

РЕШЕНИЕ

№ 113 гр. Радомир, 19.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ при участието на секретаря М.Д.М. като разгледа докладваното от РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20241730100136 по описа за 2024 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че на 01.12.2021 г. между ищцовото дружество „Вива Кредит“ АД и ответника И. Т. бил сключен договор за потребителски кредит „ Violeta“, по силата на който на кредитополучателя била отпусната в заем, реално предадена и усвоена сумата от 1600,00 лева, при ГПР от 49,32%, ГЛП – 15% и лихвен процент на ден – 0,042%.

Договорът бил сключен от разстояние по реда на ЗПФУР. С подписването на договора кредитополучателят се съгласил да заплаща текущото си задължение до 30 дни от усвояване на главницата, като при еднократно усвояване на кредитния лимит с подписването на договора за кредит, този срок започвал да тече от датата на усвояване на целия кредитен лимит, а при усвояване на части срокът започвал да тече от датата на първото частично усвояване. Кредитополучателят заявил и декларирал, че е избрал доброволно да се ползва от допълнителен пакет от услуги „VIP обслужване“ и такси за действия по ограничаване на негативните последици при просрочие. Страните уговорили срок на договора от една година от датата на неговото подписване, което означавало, че срокът на процесния договор изтекъл на 01.12.2022 г. Между страните била уговорена и неустойка в размер по 0,5% от общия размер на усвоената и непогасена главница, като начислената неустойка ставала част от текущото задължение и се дължала в края на всеки тридесетдневен период.

По договора за кредит кредитополучателят извършил частични плащания в общ размер на 961,83 лева, с което били погасени текущи задължения, законна лихва за забава и част от главницата.

С оглед изложеното, моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищцовото дружество сумата от 698,47 лева - главница по договор за 1 потребителски кредит „Violeta“, сключен на 01.12.2021 г. и лихва за забава в размер на 110,51 лева за периода от 01.12.2022 г. до 01.06.2023 г. (след допуснато изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК), ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 01.06.2023 г., до окончателното изплащане.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който се твърди, че сключеният договор за кредит е нищожен поради противоречието му с добрите нрави. Счита, че възнаградителната лихва по договора е уговорена в противоречие с добрите нрави, тъй като същата надвишавала трикратния размер на законната лихва. Същото се отнасяло и за уговорените годишен лихвен процент и годишен процент на разходите, като нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв е общият размер на дължимата възнаградителна лихва и съотношението ú с главницата по кредита, за да може да се установи дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Счита, че не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на клауза на процесния договор обуславяло недействителност на целия договор. Същият не отговарял на императивни правни норми на ЗПК, а именно чл. 11, ал. 1, т. 10 – 12 и т. 20, чл.

11, ал. 2 и чл. 22. От съдържанието на договора не ставало ясно и какво се включва в общите разходи на потребителя – настоящи и бъдещи, доколкото било предвидено и задължение за заплащане на неустойки и такси. Договорът за кредит бил недействителен и поради заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като били уговорени редица такси, неустойки и допълнителни разходи, които не били включени в ГПР и по този начин се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. С уговорените такси и неустойки в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение, което водело до неоснователно обогатяване за сметка на кредитополучателя.

В случай, че съдът не приеме, че договорът за кредит е нищожен, прави възражение за прихващане на сумите, заплатени по клаузите, предвиждащи заплащане на такса ангажимент, неустойки за непредоставено удостоверение за постоянен и настоящ адрес, за непредоставено удостоверение за липса на задължения по ДОПК и за непредоставено съгласие за директен кредит и начислени такси по чл. 20, ал. 4 от договора, със сумите за главница и лихва.

По изложените съображения, моли исковете да бъдат отхвърлени.

В съдебно представител. заседание ищцовото дружество, редовно призовано, не изпраща

В съдебно заседание ответникът, редовно призован, не се явява и не изпраща представител.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен и приет договор за кредит „Violeta“ от 01.12.2021 г., сключен между „Вива Кредит“ ООД, като кредитор, от една страна и И. В. Т., като длъжник, от друга 2 страна. Договорът е сключен при следните параметри: сума на кредита – 1600,00 лева; срок на кредита – една година; годишен процент на разходите (ГПР) – 49,32%; годишен лихвен процент – 15%, както и дневен лихвен процент в размер на 0,042% върху усвоения размер на кредита. В чл. 3, ал. 1 и 2 от договора е предвидено, че кредитополучателят може по всяко време да усвоява суми от главницата до максималния размер на кредитния лимит, като през целия срок на валидност на договора кредитополучателят се задължава да заплаща текущото си задължение, представляващо сбор от непогасена договорна лихва, такса ангажимент, неустойки за неизпълнение, лихва за забава и разходи за събиране, до 30 дни от усвояване на главницата.

По делото е представено и платежно нареждане от 01.12.2021 г., от което е видно, че сумата в размер на 1600,00 лева по сключения договор за кредит е преведена по банкова сметка на ответника, както и справки и платежни нареждания за извършени плащания по договора.

Представени са също и доказателства във връзка с изпълнение на процедурата по сключване на договора за кредит от разстояние.

Приетото за установено от фактическа страна обуславя следните правни изводи:

Между страните по делото не се спори, че е сключен договор за кредит „Violeta“ от 01.12.2021 г. от разстояние по смисъла на Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги, с който на кредитополучателя е бил отпуснат паричен заем в размер на 1600,00 лева за срок от 1 година. Установява се от приложеното по делото платежно нареждане, че така посочената сума е била преведена по банкова сметка на ответника в деня на сключване на договора за кредит.

Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ищецът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон – ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението, ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава VI на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална 3 недействителност, защото последиците ú са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен.

Императивно изискване като основание за действителност на договора за потребителски кредит е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а именно да се посочи общата дължима сума и същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,32 %, а фиксираната лихва е 15%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно в какво се изразява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. ГПР следва да отразява действителните разходи по кредита и общата дължима сума от потребителя, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, което в процесния договор не е изпълнено. Всичко това поставя потребителят в положение да не знае колко точно е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно се изразява недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Наред с това, от съдържанието на чл. 4, ал. 1, т. 2.2 и т. 2.3 от договор за кредит „Violeta“ се установява, че е предвидено заплащането от страна на кредитополучателя на т. нар.

„такса ангажимент“, която съдържа неравноправна за потребителя финансова тежест, изразяваща се в заплащане на такса в размер на 0,07% на ден върху усвоената и непогасена главница, като същата се начислява ежедневно и се дължи в края на всеки тридесетдневен период от усвояване на главница/главници.

Установява се, че т. нар. „такса ангажимент“ не е включена при формирането на годишния процент на разходите, като посоченият в чл. 4, т. 5 от договора ГПP от 49,32% не отговаря на действителния такъв.

В чл. 15, ал. 1 от договора за кредит е предвидена и неустойка. Тази клауза предвижда, че до 5 дни от подписване на договора за паричен заем кредитополучателят се задължава да предостави съгласие за директен дебит по банковата си сметка за целия срок на договора.

При непредставяне на такова съгласие се начислява в края на всеки тридесетдневен период от усвояване на главницата. съгласно условията на чл. 3 от договора, неустойка в размер на 2% от усвоената, но непогасена главница, като начислената неустойка се дължи ведно с текущото месечно задължение в края на този тридесетдневен период.

Всички тези такси и неустойка създават неяснота за кредитополучателя какви точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, както и какво представлява 4 разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. С оглед спазването на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в договора за потребителски кредит следва да се отрази не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява годишния процент на разходите, но и изчерпателно да се изброят всички разходи, които длъжникът ще прави, отчетени при формиране на годишния процент на разходите, което в разглеждания случай не е сторено. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.