Решение № 191 от 05.04.2026, Районен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 191 гр. Разград, 05.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: НЕЛИ ГЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАНКА АНГ. АТАНАСОВА като разгледа докладваното от НЕЛИ ГЕНЧЕВА Гражданско дело № 20253330101878 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Депозирана е искова молба от Т. С. С., с която е предявен иск срещу „КРЕДИРЕКТ" ЕООД с ЕИК 207024290 за връщане на сумата 250,31 лв. като платена без основание. Твърди, че е платил на ответника сумата 250,31 лв. без основание. Претендира за разноски.

Исковата молба и приложенията към нея е връчена на ответника. В писмения си отговор счита, че предявяването на иска е злоупотреба с права, поради което прави искане да не се присъждат разноски на ищеца. Иска от РС да извърши служебна справка за броя и вида на образуваните дела между същия ищец и същия ответник. Сочи, че в исковата молба не е посочена банкова сметка. Твърди, че исковата молба е неоснователна, че плащането е направено на валидно правно основание – договор за заем, че между страните е сключен договор за потребителски кредит за сумата 800 лв., че между същите страни има няколко дела с предмет други договори за кредит между същите страни.

Счита претенцията за разноски на ищеца за неоснователна. Оспорва, че ищецът е материално затруднено лице по чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв., както и че е приложим чл.38, ал.2 от ЗА, а в условията на евентуалност счита, че в полза на процесуалния представител на ищеца следва да се присъди адвокатско възнаграждение в справедлив размер, съответстващ на правната и фактическата сложност на настоящото производство.

Ищецът прави възражение за нищожност на договора за кредит поради противоречие с добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК във вр. с чл.22 от ЗПК. Конкретно сочи, че в договора е уговорено обезпечаване на задължението на кредитополучателя чрез сключване на договор за поръчителство или банкова гаранция, както и заплащане на неустойка при неизпълнение на това задължение или внасяне на такси за осигуряване на фирми – гаранти, като по този начин преодоляват законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

1

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните по делото е сключен Договор за потребителски кредит №1075134 от 20.05.2024 г. по силата на който кредитодателят е предоставил на кредитополучателя парична сума в размер на 800 лева при следните условия: за срок от 7 месеца, с посочено в договорагодишен процент на разходите – 62,46%, при обща сума за плащане от 969,36 лева. / л.34/.

В чл.6 от този договор е записано, че страните се споразумяват, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с едно от посочените в този текст обезпечения: безусловна банкова гаранция; поръчителство на едно или две физически лица, които имота висок осигурителен доход, не са кредитополучатели и не са поръчители на друго лице, като срокът за изпълнение на това задължение е два дни. Неустойката за неизпълнение на това задължение е посочена в чл.18, ал.1 от договора в раздел „Допълнителни разпоредби“ и същата е в размер на 573,19 лв. Така в погасителния план е посочено общо задължение в размер на 1 542,55 лв., т.е. почти 100% разход само за 7 месеца.

Според представените по делото платежни документи, неоспорени от ответника, ищецът е заплатил сумата 1 050,31 лв. на 26.06.2024 г. с основание № на кредит 1075134.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Предявеният иск е с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от Закона за задълженията и договорите. Ищецът твърди, че между страните не съществува валидно правно основание, което да е основание за задържане на процесната сума от ответника.

За да се произнесе по този иск, предвид твърдението на ответника за съществуване на договор за кредит между страните, Съдът като преюдициален въпрос следва да разгледа възражението за нищожност на този договор.

При произнасяне по обективно съединени възражения в условията на евентуалност /при неуважаване на предходните/, каквито са тези, предявени в настоящия процес, Съдът следва да съобрази, че всяка правна сделка би могла да страда от няколко порока, респ. основанията за нищожност могат да съществуват едновременно, поради което исковете за нищожност следва да се разгледат от съда при условията на евентуалност в поредност, произтичаща от естеството на поддържания от ищеца порок на сделката. Така Съдът е длъжен да разгледа основанията за нищожност според тежестта на порока – като започне от по-тежкия /заобикаляне на закона / и ако отхвърли този иск, да премине към следващите по-леки пороци – противоречие с добрите нрави.

Няма спор по делото относно това, че между страните по делото е сключен договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, че кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, поради което ищецът има качествата на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК, а ответникът - на кредитор съгласно чл.9, ал.4 от ЗПК.

Сключеният договор за кредит по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици се прилагат разпоредбите на специалния закон, а именно Законът за потребителския кредит, както и Законът за защита на потребителите.

2

Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, а съгласно чл. 22 ЗПК, действащ към датата на сключване на процесния договор, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. В Съгласно §1 от ДР на ЗПР „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати“. В случая, с уговарянето на неустойка за непредставяне на поръчителство или гаранция при отпуснат кредит в размер на 591,64 лв., за кредитополучателя възниква общо задължение за периода на договора /който е 7 месеца/ в размер на 1542,55 лв., в т.ч. 800 лв. заемна сума, 591,00 лв. неустойка за непредставяне на поръчителство или гаранция, 169,36 лв. договорна лихва.

Така общия размер на дълга надхвърля ГПР от 62,46 %, който е посочен при сключване на договора, което безспорно показва формалния характер на вписания годишен процент на разходите в същия.

С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер“. Така СЕС постановява, че „член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница“.

Ето защо при така представените доказателства, Съдът намира, че Договор за потребителски кредит №1075134 е сключен в нарушение на законовите разпоредби на чл.11 от ЗПК, обуславящо приложимостта на предвидената в разпоредбата на чл. 23 от ЗПК специална недействителност, в която заявителят има право само на вземане за връщане на предоставената главница, която е в размер на 800 лв., но не и на съпътстващите вземания за договорна лихва или за заплащане на уговорените неустойки.

Ето защо така предявения иск за връщане на сумата 250,31 лв., респ. 127,98 евро е основателен и доказан.

Предвид изхода на делото, на основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски, а именно платената държавна такса в размер на 50 лв., респ. 25,56 евро.

По делото е направено искане за присъждане на адвокатско възнаграждение, 3 формулирано като възнаграждение по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата. Ищецът е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото не е заплатил хонорар, поради което се иска определяне на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. Изрично в този текст законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, не по-ниско от изчислено съгласно Наредба №1/09.07.2004 г., в конкретния случай чл.7, ал.2, т.1 предвиждаща размер на адвокатското възнаграждение от 400 лева.

Съдът като взе предвид постановеното Решение по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и Решение по дело С-438/22 , според които съдът не е обвързан с минималния размер в Наредбата намира, че при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на настоящото дело, обстоятелството, че е предявен един иск, че защитата не изисква множество процесуални действия, че разглеждането на делото е приключило в едно открито съдебно заседание / без присъствие на страните/, че извод за основателността на иска е направен от пасивното поведение на ответника, а не от активното доказване на ищеца, както и това, че същият процесуален представител е завел от името на същия ищец няколко дела с идентични искания и сходни аргументи, Съдът счита, че възнаграждение в размер на 40 евро съответства на фактическата и правна сложност на настоящото дело, т.к. исковата молба е кратка и бланкетна /идентична с подобни, депозирани от същия адвокат и от името на същия ищец/, възражението за нищожност на посочения от ответника договор също е общо и без никаква конкретика, делото е разгледано в две о.с.з., като причина за второто е поведението на ищеца, който не е заявил възраженията си за нищожност в първоначалната искова молба, въпреки че сключването на договора му е било известно, и в двете съдебни заседания не се е явил процесуалния представител на ищеца.

По въпроса дали следва да се начислява ДДС върху определеното от съда възнаграждение при предоставена безплатна правна помощ от адвокат, който е регистриран по ДДС е налице произнасяне от Съда на Европейския съюз с решение от 23.10.2025 г. по дело С – 744/2023 г., задължително за българските съдилища на основание чл. 633 ГПК. С цитираното решение по отправено преюдициално запитване от български съд – Софийски районен съд, е отговорено, че член 2, параграф 1, буква в) от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкува в смисъл, че процесуалното представителство на страна от адвокат представлява възмездна доставка на услуги по смисъла на тази разпоредба, когато тази доставка е извършена безплатно, но законодателството на съответната държава членка предвижда, че ако насрещната страна бъде осъдена да заплати съдебните разноски, тя се осъжда и да заплати на адвоката възнаграждение в уреден от посоченото законодателство размер. Изтъкнато е, че макар заплащането на адвокатското възнаграждение да зависи от случайност според резултата от производството, то все пак представлява действителната насрещна престация за услугата, състояща се в процесуално представителство на клиента. Отговорът е даден при отчитане на релевантните разпоредби на националното законодателство, включително на чл. 38, ал. 2 ЗА, поради което следва да намери приложение и в процесния случай и се възприема от настоящия състав на съда.