Решение № 467 от 10.05.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 467 гр. София , 10.05.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично заседание на дванадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Нели Куцкова

Яна Вълдобрева

Мария Яначкова при участието на секретаря Ива А. Иванова като разгледа докладваното от Яна Вълдобрева Въззивно гражданско дело № 20201000503800 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.

С решение № 4826 от 06.08.2020г., постановено по гр.дело № 8278/2019г. на Софийския градски съд, ГО, 23 състав, е отхвърлен искът на Х. К. К., предявен против П.та на РБ с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, вр. с чл. 6, §. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, за осъждане на ответника да плати на ищеца сумата 100 000 лева-обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл.дело № 1/1991г., преобразувано в сл.дело № 780-II/1998г. и преобразувано в ДП № II-048/1999г. по описа на Военно окръжна П. - София, заедно със законната лихва, считано от 15.02.2019г. до окончателното плащане и на основание чл. 10, ал.2 ЗОДОВ Х.К. е осъден да плати по сметка на СГС разноски по делото в размер 300 лева.

Въззивна жалба срещу решението е подадена от Х. К. К., чрез пълномощника адв. М. И. с оплаквания за неправилност и необоснованост. Жалбоподателят сочи, че съдът неправилно не е кредитирал събраните по делото гласни доказателства, като в противоречие с процесуалните правила не е съобразил, че независимо от обстоятелството, че свидетелите водят дела срещу ответника, показанията им установяват релевантни за спора факти, които се подкрепят и от останалите събрани доказателства и които е следвало да бъдат съобразени при постановяване на решението. Смята, че доколкото впечатленията на свидетелите от състоянието на ищеца не са спорадични, а системни и постоянни, то показанията им следва да бъдат взети предвид. Оспорва извода на съда, че гласните доказателства и 1 заключението на изслушаната и приета СПсихЕ установяват единствено неимуществени вреди, причинени от т.нар. „възродителен процес”. Сочи, че съдът не е отчел изводите на експерта, че при изследване на субективното преживяване и оплаквания в ретроспектива се наблюдават при ищеца негативни емоционални състояния с преживяване на чувство на несигурност, обида, нараняване на достойнството и онеправданост. Смята, че констатациите на вещото лице, изготвило СПсихЕ, че с висок стресогенен потенциал са само събитията от нар „възродителен процес” не опровергава факта, че ищецът е загубил доверие в правосъдието и институциите; че изпитва чувство на несправедливост, водещи до разочарование и безсилие. Поддържа, че след като експертът е отчел, че у ищеца се наблюдават чувство на онеправданост, обида, загуба на достойнство, може да се направи и извод, че той има емоционална реакция и емоционален заряд относно прекалената продължителност на наказателното производство по следственото дело. Жалбоподателят оспорва извода на съда, че е оборена презумпцията, която ЕСПЧ е установил в практиката си по въпроса за неразумната продължителност на производството. Смята също, че неправилно съдът е приел, че при изчисляване продължителността на производството следва да бъде приспаднат периода през който делото се е намирало в съдебна фаза.

Предвид всичко изложено, жалбоподателят иска да бъде отменено решението и вместо това да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен.

Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК въззиваемата страна-П.та на РБ не е взела становище по жалбата.

Въззивната жалба е допустима-подадена е в предвидения в процесуалния закон срок от легитимирана страна в процеса против валидно и допустимо съдебно решение, подлежащо на въззивно обжалване, поради което следва да бъде разгледана по същество.

СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, 4 състав, след преценка на изложените от страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по делото съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема следното:

Софийският градски съд е бил сезиран от Х. К. К. с искова молба, с която против П.та на РБ е предявен иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ и иск по чл.

86 ЗЗД за осъждане на ответника да плати на ищеца сумата 100 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на ищеца от разглеждане и приключване в разумен срок на образуваното през м. януари 1991г. сл.дело №1/1991г., преобразувано в сл.дело №780-11/1998г. по описа на ВОПСофия, преобразувано в ДП №11- 048/1999 по описа на ВОП-София, което и към момента е висящо.

В исковата молба се твърди, че през 1964г. ищецът сключил граждански брак с Ф. К., от който се родили три деца и че към 1984г. семейството живеело в с. Я., община К.. Сочи се, че в края на 1984г. започнала кампания на БКП за насилствена промяна на турските имена в български и тъй като ищецът бил несъгласен с грубото посегателство на властта над основните човешки права и изразявал открито неодобрението си с принудителната промяна на рождените им турски имена, със забраната на майчиния им език и на културните традиции, на 2

19.01.1985г. бил задържан, а след това изпратен на о. Белене, където бил подложен на нечовешки условия на живот; физически и психически бил малтретиран; постоянно се страхувал, че няма да излезе жив от лагера. Твърди се, че през м.март 1986г. ищецът бил изведен от лагера в Белене и бил принудително заселен в с. Люти брод, Врачанско и настанен в стара порутена къща, където не можел да избере работата си, нямал документи за самоличност, не можел да напуска селото и бил напълно изолиран и отделен от семейството си. Сочи се, че през м.април 1989г. ищецът заедно със семейството му били изселени в Турция.

В исковата молба се твърди още, че след 10.11.1989г. у ищеца се породила надежда и очаквания, че новата демократична власт ще започне разследване и ще предаде на съд и накаже виновните за т.нар. „възродителен процес”. Поддържа се, че след новината, че е започнало дело за възродителния процес, ищецът заедно с други пострадали се обединили в сдружение, което да ги подпомага в усилията им във връзка с търсенето на информация по движението на наказателното дело и предприемането на съответните законови действия по него в качеството им на пострадали лица. Сочи се, че чрез сдружението ищецът получил информация за движението на делото, за неколкократното внасяне на обвинителен акт в съда и връщането му на П.та за доразследване; за настъпилите промени в подсъдността и изпращането на делото на Софийска военна окръжна П.; за преобразуването му в сл. дело №780-11/1998г.; за прекратяването му по отношение на починалите междувременно обвиняеми и подсъдими; за възобновяването му и продължаването му под нов номер ДП № II-048/1999г. по описа на ВОП-София; за броя на пострадалите от възродителния процес лица и законните наследници на тези, които са починали; за изпращането на молби за правна помощ до компетентните турски власти по отношение на изселените лица.

Ищецът твърди, че от многобройната кореспонденция, водена с властите, се установило, че повече от десетилетие П.та сочи като довод за забавянето на делото, невъзможността да се извърши разпит на пострадалите при репресията повече от 130 лица. Сочи, че в продължение на годините от образуването на сл.дело № 1/1991г. до момента, воден от надеждата за наказание на виновните за т .нар. „възродителен процес“, от очакването за поне частично възстановяване на справедливостта, както и от страха, че това дело едва ли ще приключи с изправянето им пред съда, чрез сдружението ищецът пишел писма до различни институции с искания да получи информация за хода на делото; оплаквал се за забавянето му и за изтичането на разумния срок за разглеждането му; писал молби до П.та. Ищецът твърди, че бил разпитван като свидетел по делото и били разяснявани правата му на пострадал, но въпреки това не му били връчени никакви документи по него. Твърди, че единствено на 04.10.2018г. получил официално по законовия ред информация за делото, като в същото време от Военната окръжна П. получавал откази на всичките си молби за информация и преписи от документи по делото с мотива, че било секретно. Твърди, че предприел действия за промяна на класификацията на делото като секретно, но и тази молба не била уважена, с мотива, че правата на пострадалите са защитени и гарантирани от закона.

Ищецът сочи, че с оглед направените в края на 2017г. промени в НПК, подал молба за ускоряване на досъдебното производство по реда на чл. 368 и чл.369 от НПК, но образуваното по молбата чнд № 94/2018г. в Софийския военен съд било 3 прекратено и делото било върнато на ВОП. Сочи, че в края на 2018г. искането му било изпратено на Софийския градски съд, но с определение от 06.11.2018 г., постановено по нхчд № 4709 /2018г. съдът дал нов едномесечен срок на П.та за приключване на делото. Твърди, че въпреки изтичането на този срок, липсва произнасяне по същество, като междувременно и други пострадали са направили подобни искания и с определения на СГС на П.та е даден едномесечен срок за произнасяне, като и в тези срокове делото не е приключило.

Ищецът твърди, че през м. октомври 2018г. е издадено постановление от 04.10.2018г. за спиране на наказателното производство по ДП №11-048/1999г. по описа на Военно-окръжна П.-София, на основание чл.244, ал. 1, т. 1, във вр. с чл.25, ал.2 във вр. с чл.242, ал. 1 НПК- за изчакване на отговор по четвърта по ред молба за правна помощ, като той подал жалба срещу определението за спиране и с определение от 13.11.2018 г. по нчхд № 5062 /2018г . по описа на СГС производството по жалбата е прекратено, а преписката върната на П.та за извършване на съдопроизводствени действия и връчване на постановлението на пострадалите.

Поддържа, че въпреки предприетите действия за ускоряване на процеса, същият не е приключил повече от 27 години и че тази продължителност на делото е довела до прекратяване на производството срещу виновните лица поради тяхната смърт и до изтичането на давността за реализиране на наказателното преследвано срещу последния жив обвиняем, който към момента вече е на преклонна възраст. Поддържа, че е лишен от възможността да бъде конституиран в наказателното производство като частен обвинител и граждански ищец и да поиска възмездяване на причинените му вреди; че надеждите му, че ще получи справедливост и възмездие за всичко, което му е било причинено останали излъгани; че прекалено дългото забавяне на делото довело до изключително изострено чувство за несправедливост, за това, че никой никога няма да понесе отговорността за това, което му е причинено, до силно разочарование от държавата и правовия ред, който е установен в нея; изпитвал чувство на недоверие към институциите; чувствал се безпомощен и излъган, а дългите години на безплодно очакване го направили раздразнителен човек, без надежда за справедливост в този живот, разочарован и тъжен от всичко, като това довело и до проблеми със съня и общуването.

Предвид всичко изложено, ищецът иска да бъде осъдена П.та да му плати претендираното обезщетение, ведно със законната лихва, считано от 21.06.2019г.

– датата на подаване на исковата молба.

В срока за отговор на исковата молба ответникът П.та на РБ оспорва предявения иск. Ответникът оспорва твърденията на ищеца, че в пряка причинна връзка с образуваното през м.януари 1991г. сл.дело № 1/1991г. и продължаващо и до момента ДП № II-048/1999г. са му причинени описаните в ИМ неимуществени вреди. Сочи, че нормата на чл. 2б ЗОДОВ е влязла в сила на 15.12.2012г. и няма обратно действие. Поддържа, че ищецът не е посочил, кое конкретно процесуално действие не е извършено в разумен срок, а приложените към ИМ доказателства не доказват неизпълнение на вменените от закона задължения на П.та по движение на делото. Твърди, че въпросите за общата продължителност на производството са свързани с неговия предмет, фактическата и правната му сложност, с 4 поведението на страните и на останалите участници в него, както и на процесуалните им представители, като в случая, процесното наказателна производство е с изключителна правна и фактическа сложност, води се срещу много обвиняеми и има над 446 пострадали лица. Ответникът оспорва размера на претенцията, като сочи, че същата не е съобразена с правилото на чл. 52 ЗЗД.