Решение № 3421 от 07.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3421 гр. Пловдив, 07.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева- Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330100452 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД.

Ищецът В. Г. К., ЕГН: **********, от гр. П., бул. „**********“ № ***, ет. ***, чрез пълномощник ЕАД Й., е предявил против „Кредирект” ЕООД, ЕИК: 207024290, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цариградско шосе” № 115Е, ет. 5, представлявано от управителя Н. П., иск за признаване на установено, че сключеният между страните договор за потребителски кредит № ********/ 13.09.2024 г. е нищожен.

При условията на евентуалност, се моли за признаване на установено, че клаузата за неустойка по чл. 18 от договора за кредит е нищожна.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № *******/ 13.09.2024 г., по който получил в заем сумата от 1 000 лева, срещу задължението да върне 1 126, 14 лева, на 4 месечни вноски, при ГПР- 63, 12 % и ГПЛ- 50 %. По договора се предвиждало и предоставяне на обезпечение- поръчител или банкова гаранция, като при неизпълнение се начислявала неустойка в размер на 447, 16 лева, платима разсрочено с погасителния план. В случая била нарушена нормата на чл. 11 ал. 1 т.

10 от ЗПК, защото неустойката представлявала разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР, като по този начин се заобикаляла и нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК.

Получаването на кредита било обусловено от заплащане на неустойката, условията за осигуряване на поръчител били трудно изпълними и в много кратък двудневен срок. В случая неустойката не била свързана с настъпване на вреди за кредитора, защото тя се 1 дължала независимо от тях. Това представлявало едно допълнително възнаграждение за заемодателя и като не било включено в ГПР подвеждало потребителя за действителния размер на разходите му. Неустойката излизала извън присъщите й по закон функции, а и размерът й бил прекомерен. Моли да се признае за нищожен договора за кредит/ клаузата за неустойка. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. Твърди се, че договорът за кредит не бил недействителен и в случая били съобразени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Уговорената неустойка не можела да се включи в ГПР, защото разходите се посочвали към датата на сключване на договора за кредит, а тя се начислявала за неизпълнение на задълженията на длъжника и евентуално би била дължима след сключване на договора. Тя имала обезпечителна функция и не представлявала добавък към лихвата, като потребителят предварително бил уведомен за всички възможни суми, които ще му бъдат начислени при неизпълнение на задълженията по кредита. Нямало и заблуждаваща търговска практика, защото в договора ясно бил посочен размерът на ГПР. Клаузата за неустойка била действителна, като потребителят имал възможност и да се откаже от договора, без да дължи каквито и да е суми, ако е преценил, че договорът съдържа неизгодни за него условия. Очевидно било, че той договаря недобросъвестно по чл. 12 от ЗЗД, защото въобще нямал намерение да представя обезпечение. Нямало противоречие на неустойката с добрите нрави, клаузата била индивидуално уговорена и имала компенсаторен характер. На клиента бил предоставен предварително СЕФ, с което той бил информиран за всички параметри по кредита и бил наясно с икономическите последици. Между страните имало сключени общо 7 договора за кредит, с идентични условия, като вместо да упражнява добросъвестно правата си по първия договор, ищцата сключила нови, без да изпълнява задълженията си по тях за предоставяне на обезпечение. Нито имало заблуждаваща търговска практика на финансовата институция, нито клаузите на кредита били неравноправни, след като ищецът сключил общо 7 договора при такива условия. Моли за отхвърляне на иска, претендира на свой ред разноски. В с.з. страната също не се явява, но пълномощникът й взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за паричен заем „Кредирект“ № ******/ 13.09.2024 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 000 лева, при следните условия: вноски- 4 месечни, с краен падеж- 13.01.2025 г., при фиксиран годишен лихвен процент- 50 % и годишен процент на разходите- 63, 12 %, с общ размер на всички плащания- 1 126, 14 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 447, 16 лева, платима разсрочено по погасителния план.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, ведно с погасителен план към него, искането за сключване на договора, СЕФ и лог файл по договора.

2

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 63, 12 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 50 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 18 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 447, 16 лева (при отпусната заемна сума от 1 000 лева тя е почти половината от стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително суми лева за целия срок на договора.

Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова 3 гаранция или поръчител/и) и срока за представянето му (двудневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.

Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Оттук- след като целият договор за кредит се явява нищожен, то такава е и конкретната клауза за неустойка по него и установителният иск следва да бъде уважен.

Предвид уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по предявения евентуален иск, доколкото не са се сбъднали процесуалните предпоставки за разглеждането му.

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 62, 94 лева, както и адвокатско възнаграждение на пълномощника си в размер на 360 лева с ДДС, съгласно приложения договор за правна защита и съдействие. Макар ответникът да е направил възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на другата страна, съдът намира, че не са налице основания за редуциране на платеното възнаграждение. Същото се явява под минималния размер на нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., вр.

§ 2а от ДР, който е 480 лева с ДДС. Наредбата е използвана в случая като ориентир, съобразен с фактическата и правна сложност на делото, установената съдебна практика по потребителските спорове, както и решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22.

Поради изложеното, съдът

4

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Кредирект” ЕООД, ЕИК:

207024290, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цариградско шосе” № 115Е, ет. 5, представлявано от управителя Н. П., от една страна и В. Г. К., ЕГН: **********, от гр. П., бул. „**********“ № ***, ет. ***, от друга, че сключеният между тях договор за потребителски кредит № *******/ 13.09.2024 г. е нищожен, поради противоречие с императивните изисквания на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.